Андре Нортън
Джелита (12)

2. Гнездото на соколите

Разперил крила като всяка хищна птица, соколът висеше над тях. Саймън разбра, че соколът не е див, защото видя развяващите се на крачетата му червени ленти.

— Капитане! — Танстон разтърси Корис за рамото.

Той седна и започна да търка очите си с юмруци като децата.

— Капитане! Сокол за лов.

Корис вдигна нагоре глава и като прикри очите си от слънцето, известно време следеше реещата се във въздуха птица. След това той свирна и Саймън се изненада от точната маневра на сокола. Той прибра крилата си и като камък падна надолу — точно върху дръжката на лежащата на тревата секира на Волт. Соколът отвори човка и дрезгаво заграка.

Капитанът се наведе над птицата и внимателно измъкна една от лентите, привързани към крака й. На слънцето блесна металически пръстен. Корис внимателно се вгледа в него.

— Налин. Той е някъде наблизо. Лети, крилати воине! — каза Корис, обръщайки се към сокола. — Ние сме една кръв с твоя стопанин и между нас има мир.

— Жалко, капитане, че самият Налин не чува думите ти — забеляза Танстон. Като охраняват своите граници, соколарите първо стрелят, а после задават въпроси. Ако, разбира се, има все още на кого да ги задават.

— Точно така!

Тези думи се чуха точно зад гърбовете им. Гвардейците рязко се обърнаха, но не видяха нищо друго, освен пустинните скали и ливади. Нима говореше птицата? Дживин погледна със съмнение сокола, но Саймън не искаше да вярва в подобни чудеса и се хвана за ножа, единственото оръжие, което му беше останало след бурята.

Корис и Танстон запазиха спокойствие. Те вероятно очакваха нещо такова. Капитанът заговори бързо и отчетливо, като че ли искаше да убеди невидимия слушател.

— Аз съм Корис, капитанът на гвардейците на Есткарп. Морската буря ме изхвърли на този бряг. С мен са трима гвардейци: началникът на караула на цитаделата — Танстон, Дживин и Саймън Трегард — чужденец, заклел се във вярност на Есткарп. Като се кълна в меча и щита, кръвта и хляба, моля за убежище. Ние не враждуваме, но и над нас е надвиснала заплаха.

Думите му като ехо се разнесоха по скалите и всичко затихна. Соколът отново дрезгаво заграка и се издигна в небето.

— Сега остава да чакаме или съпровождача, или игла в гърба — мрачно забеляза Танстон.

— От врага — невидимка? — попита Саймън.

Корис сви рамене.

— Всеки народ си има свои хитрости. Соколарите не правят изключение. Ако те ни изпратят придружител, считайте, че ни е провървяло. — Вече привикнал с миризмата на рибата, той продължи: — А сега е по-добре да се подкрепим.

Саймън ядеше риба, но не сваляше очи от поляната до ручея. Спътниците му изглежда не се безпокояха особено, но той все се опитваше да разбере откъде беше дошъл гласът. Впрочем, в сложните ситуации Саймън свикна да се ориентира по поведението на Корис: щом капитанът е спокоен, значи няма сериозна опасност. И все пак на Саймън много му се искаше да научи нещо повече за господарите на тази земя.

— Какво представляват тези соколари?

— Подобно на Волт — Корис ласкаво погледна дръжката на секирата, — те са пришълци от древността. Макар че родът им не е толкова древен. Отначало те са били просто наемници. Напуснали са своята родина поради нашествията на дивите племена и са пристигнали тук с корабите на сулкарците. Служили са при мореплавателите като охрана и са се наемали като матроси. Някои млади соколари и досега се наемат на корабите, но мнозинството от тях вече не мислят за морето. Любовта към планините е в кръвта им, защото те са тяхната родина. Ето защо веднъж те дошли при Върховната Повелителка на Есткарп и й предложили да поемат защитата на южните граници, като в замяна им позволи да се заселят в нашите планини.

— Това е било изгодно предложение — забеляза Танстон. — Жалко, че Владетелката не е могла да го приеме.

— Защо?

Корис мрачно се усмихна:

— Саймън! Нима за времето, през което живееш в Есткарп, не можа да разбереш, че там е установен матриархат? Силата на Есткарп е не толкова в мечовете на неговите воини, колкото в неговите жени. Само жените владеят Дарбата на магьосничеството. Соколарите имат свои обичаи и държат на тях не по-малко, отколкото държат на обичаите си нашите магьосници. Техните мъже живеят в бойни отряди, отделно от жените. Два пъти в годината подбрани млади войни се отправят в женските селища, за да заченат новото поколение. Така в заградено място пускат жребците при кобилите. Соколарите нямат понятие за страст, за любов между мъжа и жената. И дори в мислите си те не могат да допуснат, че жената е годна и за нещо друго, освен да им ражда синове. Затова на цивилизования Есткарп те се сториха диваци. Върховната Владетелка заяви, че ако соколарите се заселят в пределите на Есткарп, магьосническата Дарба на неговите жени ще се загуби. И на соколарите им беше отказано, но като ги снабди с всичко необходимо, Владетелката им разреши да пресекат нашата страна, за да отидат по на юг и си намерят друго място. Тя им обяви, че ако те се заселят извън пределите на Есткарп, магьосниците ще живеят с тях в мир и няма да вдигат срещу тях оръжие. Но това е било преди сто години, а може би и повече.

— И те се укрепиха в планините?

— И още как! — възкликна Танстон. — Три пъти те отбиваха нашествията на пълчищата на Карстен. Като че ли самите планини воюват на тяхна страна.

— Ти казваш, че Есткарп не е приел съюза им забеляза Саймън. — Тогава що за клетва е това — Щит и Меч, Кръв и Хляб? Или може би между вас съществува все пак известно разбирателство?

Корис съсредоточено се зае да чисти рибата от костите, но не издържа и се усмихна, а Танстон просто се запревива от смях. Само Дживин изглеждаше малко смутен, като че ли ставаше дума за такива неща, за които не следва да се говори на глас.

— Соколарите са мъже.

— Но нали и гвардейците на Есткарп са също мъже? — не отстъпваше Саймън.

Корис мрачно се усмихна, а Дживин се намръщи.

— Саймън, не ме разбирай превратно. Ние дълбоко почитаме Обладателките на Дарбата. Но те са далеч от нас по същността на своята природа и живеят с други интереси. Ти знаеш, че когато магьосницата стане истинска жена, тя губи своята Дарба, затова те ревниво се пазят и съхраняват Силата, която е смисълът на техния живот. Те се гордеят от това, че са жени. За тях соколарите, които не признават женската гордост, нито тяхната Дарба, и които виждат в жените само бездуховна плът, са неприемливи. Ние пък, гвардейците, макар че не споделяме възгледите на соколарите, ги уважаваме като воини и помежду ни няма вражда. Гвардията на Есткарп не се кара със соколарите! А освен това — Корис изплю рибя кост — струва ми се, че е близък денят, когато ще ни потрябва тяхната помощ.

— Ти си прав! — кимна Танстон. — Карстен постоянно ни заплашва. И искаме или не, ако Карстен тръгне срещу Есткарп, между нас са соколарите. Всички го разбират. Може би затова Върховната Владетелка не каза нищо, когато миналата година след големия снеговалеж изпратихме зърно и добитък в техните селища.

— Там гладуваха жени и деца — забеляза Дживин.

— Да. Запасите пристигнаха навреме — добави Танстон.

— Сокол! — Дживин посочи с ръка нагоре и те видяха птицата, която просто висеше над тях. Този път соколът се оказа предвестник на малък пограничен отряд. Конниците се приближиха и спряха, като гледаха към гвардейците.

Конете им бяха ниски, с груб косъм и издръжливи, пригодени за езда по тесни планински пътеки. За седла им служеха обикновени възглавници. Всеки конник имаше раздвоен рог, на който стоеше птица. Патрулният сокол, който доведе отряда, се върна при предводителя на конниците и кацна на своето място.

Подобно на гвардейците от Есткарп и на сулкарците, соколарите носеха ризници, а на гърбовете им висяха малки щитове. Шлемовете им напомняха главите на соколите и макар Саймън да разбираше, че през прореза на всяко забрало го гледаха очи на обикновен човек, той се чувстваше зле под тези погледи.

— Аз съм Корис, капитанът на гвардейците на Есткарп — каза Корис. Той стоеше подпрян на секирата и чакаше отговор.

Конникът, чийто сокол току-що се беше върнал при стопанина си, направи жест, еднозначен във всички времена — вдигна нагоре дясната си ръка.

— Налин от планините! — изпод шлема се разнесе кънтящ глас.

— Между нас има мир — полуутвърдително произнесе Корис.

— Между нас има мир. Повелителят на крилете ще приеме капитана на гвардейците в Гнездото на соколите.

Отначало Саймън се съмняваше, че тези кончета ще издържат двойната тежест, но като седна зад един от соколарите, се убеди, че здраво стоят на краката си и като че ли не забелязват допълнителната тежест.

Планинската пътека, която водеше към крепостта на соколарите, явно не беше предназначена за хора със слаби нерви. С усилие на волята Саймън се мъчеше да не затваря очи, когато се движеха по края на пропастта и краката му висяха над каменната бездна.

От време на време някоя от птиците се издигаше в небето, отлиташе напред рееше се над дълбоките дефилета и отново се връщаше при своя стопанин. Саймън се изкушаваше да разпита как птиците общуват с хората. Струваше му се, че крилатите разузнавачи докладват нещо на своите стопани.

Накрая отрядът се спусна в дефилето. По протежението му се стелеше равна широка пътека. Но конниците я пресякоха и отново почнаха да се катерят по нагорнището. Саймън реши да заговори с човека, зад когото яздеше:

— Аз съм за първи път тук, на юг. Нима тази пътека води през планините?

— Това е търговският път. Ние само го охраняваме и това е изгодно за нас. Ти ли си този чужденец, който постъпи в гвардията на Есткарп?

— Да.

— В гвардията не взимат обикновени наемници. — Соколарят замълча. — Изглежда морето доста ви е пооблъскало.

— Хората не могат да управляват бурята — уклончиво отговори Саймън. — Живи сме… И на това сме благодарни.

— Благодари на съдбата, че не ви е отнесло по на юг. Грабителите на Верлен много нещо ловят в морето по време на корабокрушение, но не се грижат много за хората, които са останали живи. Ще дойде ден и Верлен ще се убеди, че нито скалите, нито рифовете ще го спасят. — Когато херцогът сложи лапа върху замъка, тогава вече там няма да горят лъжливи маяци, а ще запламтят пожарища!

— А Верлен подвластен ли е на Карстен? — попита Саймън. Той отдавна вече събираше троха по троха факти, за да получи представа за този свят.

— Според техните обичаи дъщерята на владетеля на Верлен трябва да се омъжи за херцога, а правото на владение при тях се предава по женска линия. Тогава херцогът ще може да си присвои всички съкровища на Верлен, ограбени от разбитите кораби. А може да сложат ръка и върху цялото крайбрежие. Макар че морските сражения не са нашата стихия, мечовете ни отдавна служат на мореплавателите. По всичко се вижда, че скоро пак ще ни повикат.

— Вие сте воювали на страната на Сулкар?

Соколарят кимна.

— Гвардеецо, ние сме дошли отвъд морето тук на корабите на сулкарците. И оттогава се отзоваваме на всеки техен вик за помощ.

— Повече няма да ви позовават… — започна Саймън и веднага съжали, че си е развързал езика.

— Какво искаш да кажеш? Нашите соколи летят надалече, но не чак до северните планини. Какво се е случило със Сулкар?

Саймън се забави с отговора. Изведнъж кръжащият над тях сокол високо закрещя.

— Слизай! — рязко заповяда конникът на Саймън и той мълчаливо се подчини. И четиримата гвардейци останаха да стоят на пътеката, а конниците внимателно тръгнаха напред. Корис извика гвардейците при себе си.

— Засада! Пригответе се за бой! — Като метна секирата на рамо, капитанът побягна след отдалечаващите се конници така бързо, че само Саймън можеше да го следва, без да изостане.

Отпред се чуха викове и звън на оръжие.

— Карстенци? — шумно изпусна въздух Саймън, като го настигна.

— Едва ли. По тези места са се навъдили разбойници. Налин каза, че са станали съвсем нагли. Според мен появата на тези главорези добре се включва в общата схема. От север ни заплашва Ализон, колдерите натискат от запад, тук са и разбойническите банди, а и Карстен настъпва. Отдавна вълци и лешояди мечтаят да впият нокти в Есткарп. Спасяват ни само взаимните им разпри. Да, има народи, които, преживявайки своя залез, вървят към тъмнината, но защищават остатъците от това, което им е скъпо.

— И това залезът на Есткарп ли е?

— Кой знае… А ето ги и тях!

Долу на търговския път кипеше бой. Соколарите се бяха спешили, тъй като тясното дефиле не даваше предимства на конниците. Те настъпваха в плътна група, като изблъскваха разбойниците от засадата им към открито място. Но в скалите се бяха скрили снайперисти и обсипваха соколарите с град от игли.

Корис скочи от корниза право върху главите на двама притаили се снайперисти. Саймън се придвижи по протежението на широкия път. Точно хвърленият от него камък размаза главата на един от разбойниците. За миг той свали от поваления враг самострела и пълнителя с игли и веднага се включи в боя.

Птиците също не останаха безучастни. Те с крясък пикираха върху разбойниците, кълвяха им очите и раздираха с нокти лицата им. Саймън стреляше, без да спира, и от време на време отбелязваше точното попадение с възглас. Тези възгласи ставаха все повече и в душата на Саймън малко по малко се разсейваше мъката от поражението в Сулкар.

Пронизителният сигнал на рога прекрати крясъците на соколите. По дефилето яростно се размята разкъсаният флаг на бандата и оцелелите разбойници започнаха да отстъпват към скалите, където конниците не можеха да ги преследват. Мръкваше и наоколо лягаха черни сенки.

Разбойниците бяха недосегаеми за хората, но да се скрият от соколите им беше практически невъзможно. Птиците се рееха над скалите и току падаха надолу като камък и последвалият вопъл доказваше, че още един враг е наказан. Саймън потърси с поглед Корис. Той все още държеше в ръце обагрената с кръв секира, но вече оживено обсъждаше нещо с един от соколарите. Другите войни сновяха между повалените. От време на време те се навеждаха и нанасяха бързи удари с меч. Доубиваха ранените. Вършеха това, което Саймън вече беше наблюдавал след боя с колдерите. Той не искаше да гледа това и се зае да събира и подрежда трофейните портупеи.

Стопаните на соколите им дадоха сигнал и те започнаха да се завръщат. Двамата убити соколари положиха върху гърбовете на нервно потрепващите им коне. Мнозина бяха ранени. Другарите им ги поддържаха. Разбойниците бяха понесли значително по-големи загуби.

Саймън отново яздеше зад гърба на един от соколарите, но този не беше предразположен към разговори. Държеше се за ранената гръд и скърцаше със зъби при всяко подрусване.

Нощта бързо се спускаше над планината. Черните върхове заслониха небето и сгъстиха тъмнината. Пътеката, по която сега се движеха, за разлика от първата, беше широка и равна. Тя ги доведе до стръмно нагорнище. Тук соколарите бяха изградили своята крепост.

Саймън дори подсвирна от възхищение, като я видя.

Навремето Саймън беше поразен от древните стени на Есткарп, които сякаш се бяха издигнали от земята в момента на неговото създаване. Удиви го и Сулкар, макар че беше полускрит от пелената на лепкавата мъгла. Но тази крепост беше част от самата планина! Саймън се досети, че на строителите се е удало да намерят скала с мрежа от пещери, които е трябвало само да разширят и благоустроят, защото „Гнездото на соколите“ не беше просто крепост, а планина, превърната в крепост.

Конниците минаха по подвижния мост, прехвърлен през пропастта, която за щастие не се виждаше поради тъмнината. Мостът беше толкова тесен, че трябваше да се движат един подир друг. Саймън си отдъхна едва когато се оказаха под сводовете на пещерата. Той помогна на ранения соколар да се спеши и потърси с поглед гвардейците. Недалече видя високата фигура на тъмнокосия Танстон. След това видя Корис и Дживин, които вървяха към него.

Стопаните като че ли бяха забравили за известно време гостите си. Отведоха конете и сложили соколите върху кожените си ръкавици, се отправиха към страничните проходи. Накрая към тях се приближи началникът на пограничния отряд.

— Повелителят на крилете желае да говори с вас, гвардейци. Кръв и Хляб, Меч и Щит — на вашите услуги!

Корис подхвърли секирата, хвана я и с поклон насочи острието й встрани.

— Меч и Щит, Кръв и Хляб, соколари!