Андре Нортън
Джелита (22)

6. Очистването на Горм

— Командире… — Към Саймън се приближи Танстон. — Какво ни чака долу?

— Нищо повече от теб не знам — разсеяно отговори Саймън, като продължаваше да размишлява, че в това място на смъртта кой знае защо не чувства никаква опасност. Но там все пак има нещо, иначе нямаше да се чуват тези звуци.

Като извади самострела си, отначало внимателно, а след това все по-уверено, Саймън тръгна надолу по стъпалата. Всички врати бяха заключени и не можеше да ги отвори. Накрая гвардейците се добраха до стаята с картата на стената.

Тук звуците, които горе се чуваха слабо, станаха силни и като ситно биене на барабан отекваха в ушите на войните.

Огънчетата върху картата бяха изгаснали. На масата нямаше вече прибори и само остатъците от проводниците и металните поставки показваха мястото, където са стояли. Пред страничния пулт обаче, както и преди, неподвижно седеше колдер с шлем с проводници. Очите му бяха затворени, както и преди, когато Саймън го видя за първи път.

Отначало му се стори, че колдерът е мъртъв. Той внимателно се приближи и се вгледа в него. С удоволствие отбеляза, че точно този образ си беше представял, когато държеше за ръка изкусната магьосница. Зрителната памет не го беше подвела!

В следващия миг Саймън замръзна на мястото си. Забеляза как ръката на колдера, която лежеше върху пулта, се размърда и той натисна с пръст един от бутоните.

Саймън се сепна, когато за миг погледна в отворените очи на колдера и изкривеното му от ненавист лице. А може би не толкова от ненавист, колкото от страх… Ръцете на Саймън се впиха в проводника, който се влачеше от главата на колдера към таблото, и с всички сили го дръпна и скъса. Някой тревожно извика, за да го предупреди, и Саймън видя дулото на някакво оръжие, насочено към него.

Люлеещите се остатъци от проводниците пречеха на движенията на колдера и вероятно точно това спаси живота на Саймън. Той замахна, удари изкривеното лице на колдера със самострела си и го нарани до кръв. Противникът му не издаде звук. Той само гледаше Саймън с очи, пълни с ненавист, и добре, че последният навреме забеляза оръжието, което се появи в ръцете на врага. Той хвана ръката на колдера и изви китката му така, че тънкият лъч удари в тавана, а не в лицето му.

Двамата паднаха на креслото, от което колдерът току-що беше станал, и веднага се чу рязко щракане, а след това нещо парна Саймън по шията. Колдерът сподавено извика, окървавеното му лице се изкриви от гримасата на агония, но железните му мишци все още не отслабваха.

Очите му… Тези очи… Те ставаха все по-големи и изпълваха цялата стая… И на Саймън му се струваше, че потъва в тях, че това вече не са очи, а замъглени прозорци от някакъв чужд свят, а може би и от друго време. Между колоните се виждаха фигури на хора в сиви комбинезони. След това към него се приближиха някакви странни машини, които стреляха в движение по някого, и той разбра, че това са остатъци от някаква армия, която бяга от преследвачите си…

Те се движеха в тясна колона и ужасът, разкъсващ на парчета сърцето и мозъка им, се предаде и на Саймън. Той не можеше и да си представи, че могат да съществуват такива мъки. Вратата… Те трябва да отидат там, зад вратата… Там те ще имат време да възстановят силите си и на новото място да възродят всичко това, с което са живели. О, за това все още имат и ум, и воля.

Зад гърба си оставяха разбита империя и ограбен свят… Затова пък пред тях е нов свят, свободен и богат, който им предстои да завоюват.

Миражът изчезна… Пред Саймън отново беше окървавеното лице на колдера. Във въздуха се носеше мирис на горена тъкан и месо. Видението трая не повече от секунда и Саймън продължи схватката, още по-силно пречупи ръката на противника и я притисна към креслото. Още два пъти той нанесе силни удари с юмруците си и накрая пръстите на колдера се разтвориха и той изпусна оръжието.

Колдерът издаде слаб стон, чу се някакво неясно бърборене и то предизвика у Саймън жалост. Мигновеното видение на бягащите хора и техните преживявания, които се предадоха и на него, предизвикаха неволно съчувствие, подействаха му като удар. Пристигналите навреме гвардейци повалиха колдера на пода. За лишен път през главата на Саймън мина мисълта за близост с този човек и в този миг той почти разбра какви са колдерите. В края на краищата той беше убеден, че те са пришълци от друг свят. Вцепенението се смени от безразличие и Саймън се отдръпна от поваления неприятел.

Над колдера се наведе Танстон и се опита да свали шлема му. Учуденият му възглас събра около него всички гвардейци. Танстон не можеше да свали шлема, защото стана ясно, че той е неразделна част от тялото на колдера.

— Оставете го! — заповяда Саймън. — И никой да не се докосва до тези проводници.

И изведнъж той обърна внимание, че пукотевицата, подобна на ситно биене на барабан, с която ги посрещнаха, беше спряла. Той разбра, че колдерът с шлема беше сърцето и когато то престана да тупти, непристъпната цитадела престана да съществува. Животът си отиде от нея, както някога си беше отишъл от Сиппар.

Саймън се приближи до нишата, в която се намираше асансьорът, като си помисли, че едва ли ще работи, тъй като всички механизми престанаха да работят. Асансьорът обаче се оказа отворен и като предаде командването на Танстон, Саймън влезе в кабината заедно с двама гвардейци и с ръце затвори вратата.

Шансът явно беше отново на негова страна. Затворилата се врата приведе в движение механизма на асансьора. Саймън очакваше, че ще се окажат на етажа, където се намира лабораторията, но когато вратата се отвори, той замръзна на мястото си от изненада, а двамата гвардейци извикаха от учудване.

Оказаха се на брега на подземно пристанище. Миришеше определено на море и на още нещо непознато. Осветения вълнолом влизаше направо в тъмната вода. На брега лежаха тела на хора. Нито едно от тях не беше в сив комбинезон.

Ако послушните войни-автомати, които гвардейците бяха срещнали по улиците, бяха в пълно бойно снаряжение, то мнозинството от тези хора лежаха или съвсем голи, или в някакви жалки дрипи.

Едни от тях лежаха на купчина до малка каруца. По всичко личеше, че те са разтоварвали сандъци, но не са успели да завършат работата. Другите лежаха в редица, като че ли преди да паднат, са били построени. Саймън се приближи към един от тях, наведе се над него и веднага разбра, че човекът е мъртъв най-малко от денонощие.

Като се стараеха да вървят по-далече от труповете, те с опасение продължиха по пристанището и скоро Саймън отбеляза, че сред мъртвите няма нито един от древната раса. Колдерите изглежда наистина набираха робите си от другите раси.

— Командире! — извика един от гвардейците, който с учудване разглеждаше трупа на човека пред себе си. — Такива хора никога не съм виждал! Погледни цвета на кожата му и косите — той явно не е от нашите земи!

Нещастният роб на колдерите лежеше по гръб, като че ли спеше. Той имаше червено-кафява кожа и ситно къдрави коси. Саймън също не беше срещал такива хора по крайбрежието и мислено се съгласи с гвардееца. Помисли и колко далече са разпрострели мрежите си колдерите.

Кой знае защо, Саймън отиде към другия край на пристанището и се огледа. Или Горм поначало е бил построен върху огромна пещера, или колдерите са я прокопали за свои цели, за които не му беше трудно да се досети, след като вече беше в трюма на техния кораб. Нима това е замаскираният док на колдерския флот!

— Командире! — извика гвардеецът, който вървеше отпред и се стараеше да не спира много около мъртвите тела. Сега той стоеше на самия край на каменния вълнолом и викаше Саймън при себе си.

Водата внезапно закипя, вълните започнаха да заливат вълнолома и войните неволно отстъпиха. Даже на оскъдното осветление в подземното пристанище те видяха, че от дълбочината изплува някаква грамада.

— Лягай! — бързо заповяда Саймън. Нямаше да успеят да се върнат в асансьора и затова не им оставаше нищо друго, освен да се проснат сред телата и се престорят на мъртви.

Тримата лежаха един до друг. Саймън подложи ръка под главата си, държеше самострела, готов за стрелба, и внимателно наблюдаваше това, което ставаше. От водата се показа метален корпус със заострен нос и кърма. От обшивките на кораба на струйки се стичаше вода. Предположението му се оказа вярно — в пристанището пристигна един от корабите на колдерите.

Кой знае защо, отначало Саймън си помисли дали и той не диша така шумно, както гвардейците, които лежаха до него. След това си представи как блестят доспехите им сред мъртъвците… А може би ризниците им не блестят така силно в полумрака? Ще могат ли да предприемат нещо, преди колдерите да пуснат в ход някое свое оръжие?

Сребристият кораб изплува и равномерно се полюляваше на вълните, но нищо повече не стана. Като че ли и корабът беше също така мъртъв, както и проснатите наоколо хора. Гвардеецът отдясно докосна Саймън за ръката и зашепна нещо.

Впрочем едва ли беше нужно да предупреждава Саймън. Той също не сваляше очи от водата и, разбира се, забеляза, когато тя отново закипя. Надигналите се вълни изтласкаха на брега първия кораб, който отстрани изглеждаше, че не се подчинява на руля.

И тъй като не можеха да повярват, че на кораба няма никой, гвардейците продължаваха да изчакват. Едва когато на повърхността се издигна и трети кораб, а другите два продължаваха безпомощно да се полюляват на вълните, Саймън стана, решил, че или подводниците са празни, или са излезли от строя, но безспорно са неуправляеми.

Не се отваряха и люковете, което караше да мислят, че на тях няма нито екипаж, нито пътници. Като се съдеше по обстановката в пристанището, всичко говореше за спешно товарене — или за отстъпление от Горм, или за подготовка на нападение. Но ако колдерите са се готвели да нападнат, защо ще убиват робите си?

— Би било неразумно да се опитат да проникнат във вътрешността на тези сребристи торпеда без предварителна подготовка, но не трябваше да ги оставят и без оглед. Гвардейците се насочиха към асансьора.

— Ще останете ли тук? — обърна се Саймън към своите спътници по-скоро с въпрос, отколкото със заповед. Мъжествените гвардейци едва ли биха отказали да се подчинят, но той не искаше да ги оставя тук насила.

— Тези кораби… Разбира се, трябва да узнаем тайната им… — започна един от войниците. — Но не мисля, че те ще отплават от това пристанище, командире.

Саймън прие тези думи като вежлив отказ. Тримата влязоха в асансьора, като оставиха зад гърба си подземното пристанище и купчината трупове. Преди да затвори асансьора, Саймън потърси с очи таблото за управление. Той искаше да отиде на онези етажи, където би могъл да се срещне с отряда на Корис, а не да се върне пак в стаята на колдера.

Стените на асансьора обаче се оказаха съвсем голи. Нямаше какво да се прави и той затвори вратата на кабината, очаквайки изкачване. Когато стените на асансьора започнаха да вибрират, Саймън мислено си представи коридора, където се намираше лабораторията, и напрегнато мислеше, че е добре да спрат името там.

Асансьорът спря, вратата се отвори и тримата гвардейци, които се намираха в кабината, видяха пред себе си изумените лица на въоръжени воини. Само мигновеното смущение спаси двата отряда от непоправима грешка. След това някой извика Саймън по име и той видя Брайант.

Към асансьора веднага се промъкна Корис.

— Откъде се взехте? — възкликна той. — От стените ли изскочихте?

Саймън веднага позна коридора, в който се събираха воините на Есткарп. Точно за това място мислеше той. Нима асансьорът ги беше докарал тук, подчинявайки се на неговото желание?

— Намерихте ли лабораторията?

— Много неща намерихме, но малко разбрахме. Но не срещнахме нито един колдер! А вие?

— Само един и той вече е мъртъв. Макар че кой знае, може и всички останали — също… — Саймън си помисли за корабите в подземното пристанище. — Общо взето съм уверен, че тук може да не се опасяваме от среща с тях.

Следващите няколко часа потвърдиха, че думите на Саймън се оказаха пророчески. Ако не се смята колдерът с металния шлем, от предишните стопани на Горм не успяха да открият никого. В цялата крепост гвардейците намираха само мъртви роби-воини, които лежаха на пода по двама-трима, а някъде и цели отряди. Получаваше се впечатление, че са рухнали едновременно в мига, когато Силата, заставяща робите да се движат и да изпълняват волята й, неочаквано ги е изоставила, захвърлила ги е, като ги е превърнала в нищо.

Гвардейците откриха и пленниците, останали в съседната до лабораторията стая. Сред тях Саймън намери хората, с които неотдавна се беше мъчил в мрачния трюм. Те трудно излизаха от наркотичния сън, а като дойдеха на себе си, не можеха да си спомнят какво се е случило, след като бяха пуснали газ в трюма на кораба. Всички благодаряха на боговете, че са попаднали късно в Горм и не са споделили печалната участ на робите на Колдер.

Корис и Саймън заведоха в подземната пещера сулкарските мореплаватели и заедно с тях с лодка изследваха пещерата, като търсеха да намерят изход. Но от всички страни пътят им беше преграден от скална стена. Това означаваше, че изходът от пристанището се намира под водата, но по някаква причина той се е оказал затворен за тези сребристи кораби.

— Ако този с шлема е управлявал всичко това — разсъждаваше на глас Корис, — значи с неговата смърт се е затворил и изходът. И навярно след като е бил победен в Играта на Силата, заповедите му са станали противоречиви и колдерите са се объркали.

— Може и така да е — съгласи се Саймън, като си спомни за привидението, което се мярна пред очите му в последните минути от живота на колдера с шлема и проводниците. Ако останалите колдери наистина са затворени в корабите си, то Есткарп може да празнува победата.

Завързаха един от корабите на колдерите с дебело въже и го докараха до пристана. Опитаха се да отворят люка, но не им се удаде. Като оставиха сулкарците да си блъскат главата над тази загадка, Корис и Саймън влязоха в асансьора.

— Ето още една тайна на колдерите — каза Корис, когато вратата се затвори. — Навярно онзи с шлема не е управлявал асансьора, иначе ние не бихме могли да го използваме.

— Ти сам можеш да го управляваш и без церемонии — каза Саймън и се облегна на стената на кабината — отново го налегна умората. До пълната победа е още далече, макар че всичко, за което мисли, са само смътни предположения… И ще му повярват ли магьосниците?

— Представи си коридора, където ме срещна, представи си го и го задръж в съзнанието си.

— Така?… — Корис свали шлема си, облегна се с рамо на стената и като се съсредоточи, затвори очи.

Вратата се отвори. Пред тях беше коридорът, на който се намираше лабораторията. Капитанът се засмя като щастливо дете, на което са подарили нова играчка.

— Ехе! И на мен, Корис Уродливия, е подвластно магьосничеството! Значи при колдерите Сила притежават не само жените.

Саймън отново затвори вратата и мислено си представи стаята с картата на стената, която се намираше по-горе. Едва когато стигнаха този етаж, Саймън отговори на възклицанието на Корис.

— Може би точно от това наследства на колдерите трябва да се опасяваме повече от всичко. Те имат своя сила, капитане, и ти сам видя свойствата й. Горм остава съкровищница на знанията на колдерите.

Корис хвърли шлема си на масата, която се намираше под картата, и като се опря на секирата на Волт, внимателно погледна Саймън.

— И ти искаш тази съкровищница да не бъде разграбена? — Корис веднага улови смисъла на казаното от Саймън.

— Не знам… — Саймън тежко се отпусна в креслото и подпрял глава с ръцете си, отчуждено гледаше пред себе си. — Аз не съм учен и не мога да се ориентирам нито в техниката им, нито в тяхното магьосничество. Сулкарците ще се съблазнят от корабите на колдерите, магьосниците от нещо друго…

— Ще бъдат съблазнени? — повтори някой тази дума и Корис и Саймън се обърнаха. Като видя магьосницата, която стоеше до него, Саймън стана и недалече забеляза и Брайант.

Магьосницата беше с шлем и ризница, но той си помисли, че дори да беше изменила външността си чрез превъплъщение, пак би я познал.

— Ще бъдат изкушени… — отново повтори магьосницата. — Правилно забеляза, Саймън — нас много неща ще ни съблазняват и затова съм тук. Този меч е с две остриета и ако не внимаваш, може да се нараниш. Може би си струва да се затворят очите пред тези знания и да се унищожи всичко, като по този начин се предпазим от опасността от тях. Но не можем да сме сигурни, че така няма да оставим отворена врата за ново нападение от колдерите. Трудно е да се защитаваш, когато не знаеш какво оръжие използва противникът.

— От колдерите засега няма защо да се страхуваме — внимателно започна Саймън. — Тук те не бяха много и дори някои от тях да са избягали, ние можем да ги преследваме дотам, откъдето са се появили. Но и там сега е затворено.

— Затворено? — попита Корис.

— В последната схватка с предводителя на колдерите успях да разбера тайната им.

— Че са пришълци от друг свят?

Саймън рязко обърна глава. Магьосницата отново беше прочела мислите му или знаеше това от по-рано, но беше мълчала.

— Ти си знаела, господарке?

— Аз не чета мислите ти, Саймън. И ние самите узнахме това неотдавна. Да, те са дошли тук така, както и ти, но мисля със съвсем друга цел.

— Те са бегълци… избягали са от някаква катастрофа, която са предизвикали сами и са оставили зад гърба си горяща пустиня. Не мисля, че те биха се осмелили да оставят вратата отворена, но ние сме длъжни да знаем точно, тъй като сега това е главното.

— Ти мислиш, че ако възприемем техните знания, може да ни постигне и тяхното зло? Едва ли. Дълги години Есткарп е живял в безопасност, охраняван от своята собствена Сила.

— Господарке! Каквото и да сте решили, аз не мисля, че Есткарп ще остане предишният. Или ще се измени, или ще потъне в застой, а това е равносилно на смърт.

Те разговаряха така, като че ли в стаята бяха само двамата и нито Корис, нито Брайант имаха някакво отношение към обсъждания въпрос. Магьосницата разговаряше с него като с равен. По-рано на Саймън не беше му се случвало такова нещо с жените на Есткарп.

— Ти си прав, Саймън. Навярно древното единство на моя народ е нарушено. Ще се появят тези, които ще поискат да живеят в обновен свят. Но ще има и други, които ще се откажат от тези промени. Но всичко това е в бъдещето. А сега какво да правим с Горм, какво мислиш?

Саймън уморено се усмихна.

— Аз съм човек на действието и ще тръгна да търся Вратата, през която са дошли колдерите, за да изясня не събират ли там нови сили. Заповядай, господарке — аз съм готов! А що се отнася до Горм, то аз бих затворил острова, докато не изясня какво трябва да се прави по-нататък. Сигурно някои няма да имат нищо против да завладеят това, което е останало тук след колдерите.

— Вярно. И Карстен, и Ализон скъпо биха платили, за да могат да се разпореждат в Сиппар! — бързо се съгласи магьосницата и като измъкваше под ризницата си магьосническия камък, заговори. — Слушай заповедта, капитане! — обърна се тя към Корис. — Нека бъде така, както предлага Саймън. Тази съкровищница на чужди знания трябва да бъде затворена. И нека Горм да бъде очистен. Тук ще остане гарнизон, докато не решим какво да правим с всичко това. — Магьосницата се усмихна на Корис. — И ще ги командваш ти, пазителю на Горм.