Андре Нортън
Джелита (23)

7. Ново начало

Лицето на Корис пламна. Той почервеня до ушите.

В ъгълчетата на устата му се появиха горчиви бръчици, които веднага състариха красивото му младежко лице.

— Нима си забравила, господарке — той удари по масата със секирата на Волт, — че преди много години Корис Уродливия бе прогонен от тези брегове?!

— А какво стана с Горм след това? И с онези, които те прогониха? — спокойно попита магьосницата. — Ти не си забравил, капитане?

Ръката на Корис така стисна дръжката на секирата, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Потърси друг пазител на Горм, господарке — намеси се Саймън. — Може колдерите и да не са много и мнозинството от тях да са затворени в корабите на пристанището, но трябва да се доберем до тяхната Врата и да се убедим, че те не събират сили и няма да предприемат ново нападение. А съществува и замъкът Ил. И не са ли останали техните гарнизони в Сулкар? Ние не знаем и колко навътре са навлезли в Карстен и Ализон? Може да се окаже, че това е само началото на голяма война.

— Добре — магьосницата поглади камъка. — Щом ти имаш план, Саймън — бъди ти пазителят.

Саймън нищо не беше успял да отговори, когато се намеси Корцс:

— Аз съм съгласен. Управлявай Горм! Ето ти и моята благословия! И не мисли, че някога ще предявя правата си над Горм.

Но Саймън отрицателно поклати глава.

— Аз съм войник и освен това съм от друг свят. Всекиму своето. За мен — преследването на колдерите. — Саймън прекара ръка през очите си, защото знаеше, че ако ги затвори, ще види тесния проход и промъкващите се с ожесточение през него хора.

— Ти се готвиш да отидеш в замъка Ил? В Сулкар и по-нататък? — за пръв път проговори Брайант.

— А ти къде искаш? — попита Корис.

— В Карстен!

Ако по-рано Саймън смяташе Брайант за прекалено спокоен и безличен, то сега се усъмни в своята преценка.

— А какво толкова важно има сега в Карстен? — почти добродушно попита Корис, но Саймън долови в гласа му нещо, което не можеше да се предаде с думи. Приличаше на игра, но той не знаеше нито целите й, нито правилата.

— Ивиан!

Корис отново се изчерви до ушите, след това побледня, като човек, който е принуден да води вътрешна борба и няма сили да се откаже от нея. Секирата на Волт за пръв път остана да лежи забравена на масата, когато капитанът на гвардейците стремително се насочи към Брайант.

Брайант гледаше Корис с изражение на предизвикателство и надежда. Корис сложи ръце върху раменете му и с такава сила ги стисна, че на Брайант сигурно са му останали синини.

— Ти наистина ли искаш това? — с усилие процеди капитанът.

Отговорът на Брайант беше уклончив.

— Аз искам свобода — тихо каза той.

Корис махна ръцете си от раменете на младежа и се разсмя с такава горчивина, че Саймън неволно трепна.

— Не се безпокой, тя е твоя!

Корис сигурно би се отдръпнал, ако Брайант не беше го хванал за ръката.

— Свободата ми е нужна, за да направя своя избор и… той вече е направен. Нима се съмняваш? Или те смущава това, че нямам тази сила, която притежава Алдис?

Алдис? Едва сега Саймън разбра всичко.

Корис държеше Брайант за брадичката и го гледаше в лицето. Него капитанът можеше да гледа от горе на долу, а не отдолу нагоре, както другите.

— Ти отговаряш на удара с удар — забеляза той. — Не е лошо. Да, Ивиан си има Алдис и нека те се милват колкото си искат, макар че според мен изборът му не е много сполучлив. Но щом върху една секира е бил сключен брак, защо да не бъде сключен и на друга?

— Бракът е сключен само с приказките на Сирик! — пламна Брайант, но не се мъчеше вече да се изтръгне от ръката на капитана.

— Няма нужда да ми го казваш, наследнице на Верлен! — усмихна се Корис.

— Лоиса, наследницата на Верлен, е мъртва! — каза Брайант. — Аз нямам наследство, капитане.

Корис леко се намръщи.

— И за това не си струва да се говори. Нима приличам на такъв, който търси богата жена?

Пръстите на момичето се изтръгнаха от ръката на Корис и тя ги сложи върху устните му, призовавайки го към мълчание. Очите й горяха от възмущение.

— Корис, капитане на гвардейците от Есткарп, ти не трябва да говориш така за себе си! И още повече на такава жена като мен без наследство и далече не красавица.

Като разбра, че на тези двамата сега не им е до тях, Саймън се приближи до магьосницата, докосна я по рамото и се усмихна.

— Да ги оставим да се сражават — прошепна той.

Магьосницата тихо се засмя.

— Аз мисля, че този разговор кой колко струва скоро ще завърши с пълно мълчание.

— Доколкото, разбрах, тя е изчезналата наследница на Верлен?

— Вярно е. И благодарение на нейната помощ успях да избягам оттам. С Фалк шега не бива.

Саймън, долавящ тънко всички отсенки на гласа й, помръкна.

— Мисля, че Фалк и неговите грабители скоро ще получат добър урок — забеляза той.

Саймън не очакваше да чуе подобно признание, тъй като добре познаваше сдържаността на магьосницата. И щом притежателката на Дарбата признава това, значи наистина е било много опасно. Внезапно той пожела да вземе един от сулкарските кораби, да го натовари с един отряд воини-планинци и да се отправи на юг.

— Да, Фалк ще получи добър урок — повтори магьосницата с обичайното си хладнокръвие. — Но както каза ти, още не сме завършили войната и до победата е още далече. Безусловно Верлен и Карстен не трябва да останат без надзор. Саймън, аз се казвам Джелита…

Това беше така неочаквано, че Саймън даже не можа да разбере веднага какво се е случило. Тъй като знаеше древния обичай, който магьосниците безусловно спазваха, той въздъхна дълбоко и с удивление прие тази капитулация. Нали името е най-съкровеното достояние на всяка магьосница. Името си те не откриват на никого!

Подобно на Корис, който остави секирата на масата, Джелита сложи на масата своя камък на магьосница, приближи се до Саймън и той разбра какво значи това. Тя съзнателно се беше разоръжила, съзнателно отхвърли всяка защита и сега му дава това, главното, което съставлява живота й. Саймън само можеше да се досеща какво й струва това и дъхът му спря.

Той направи крачка към Джелита и я прегърна. Устните му търсеха жадуващите й устни и в този миг Саймън разбра, че и той самият е друг, че тя е станала частица от този свят, че неговият живот завинаги е свързан с нейния живот. И така ще бъде до края на дните му. И нищо друго не му трябва.