Андре Нортън
Джелита (21)

5. Играта на силата

Петте изящни фигурки заеха местата си върху символите, нарисувани на масата. Но защо беше всичко това? Саймън обърна глава наляво. Магьосницата стискаше в ръце тънките крачета на восъчната фигурка на Алдис. Същото правеше Брайант с фигурката на Фалк. И двамата гледах внимателно това, което държаха. Виждаше се, че младежът силно се вълнува.

Саймън погледна фигурката, която стоеше пред него. В паметта му изплуваха смътни спомени за древни легенди и той помисли, че сега във восъчните фигурки ще започнат да мушкат игли, за да залинеят тези, по чийто образ и подобие са направени…

Върховната Владетелка хвана Саймън за ръката, както тогава в Каре го бе хванала за ръка магьосницата, разчитайки на неговата помощ. С китката на другата си ръка Владетелката начерта полукръг около основата на фигурката с шлема. Саймън съобрази, че трябва да направи същото. Сега пръстите им се докоснаха, затваряйки фигурката на колдера в кръга.

— Мисли за този, който е пред тебе и с когото ти си свързан чрез борбата на духа. Остави всички други мисли. Съсредоточи се върху това кого трябва да достигнеш и пречупиш, да подчиниш на своята воля. На тази маса, в този час ще победим или ние, или те! Това е Играта на Силата!

Саймън така внимателно гледаше фигурката с шлема, че не знаеше дали би могъл да откъсне погледа си от нея дори ако поиска. Накрая разбра и друго. Въвлечен е в това действие само защото той е единственият в Есткарп, който е видял този колдер от Горм.

Малкото лице на фигурката с металния шлем започна да расте, да се увеличава, като че ли оживяваше. И Саймън отново го вижда точно така, както съвсем неотдавна в кулата на Сиппар.

Отново, както и тогава, очите на колдера бяха затворени — той изцяло беше зает със своята тайнствена работа. Като продължаваше внимателно да гледа врага, Саймън чувстваше, че цялата неприязън към колдерите, цялата ненавист, родена от това, което видя в мъртвия град, и това, което колдерите вършеха с пленените, превръщайки ги в подчинени на волята им автомати — всичко това се беше събрало в душата му. Така човек сглобява смъртоносно оръжие от дребни детайли.

Сега Саймън не беше в палатката на масата със символите. Сега той стоеше пред колдера в кулата на Сиппар. Заставяше го да отвори очи, за да срещне неговия поглед, погледа на Саймън Трегард, и да влезе с него в жестоката схватка на разума и волята.

Кодерът отвори очи и Саймън надзърна в зениците му, които внезапно се разшириха, като че ли колдерът го позна и почувства надигащата се заплаха.

Помежду им започна борба на духа. Постепенно чертите на широкото лице на колдера, шлемът му и останалите детайли на дрехата изчезнаха. Останаха само очите. Както в Каре, Саймън чувстваше поток енергия да изтича от ръката му в ръката на магьосницата, така и сега той почувства как силата, концентрирана в мозъка му, се подхранва от емоционална енергия, много по-могъща от тази, която можеше да генерира сам без чужда помощ. Поддържан от Силата на Владетелката, за момент му се стори, че самият той е игла, готова да бъде изстреляна и да порази целта.

Отначало колдерът изглеждаше достатъчно уверен, но ето че той се опита да се измъкне от борбата очи в очи, силата на духа срещу силата на духа и явно твърде късно разбра, че е попаднал в капан и капанът е щракнал. Но колдерът не се предаваше и се бореше така, като че ли не можеше да се примири с поражението.

Саймън остро чувстваше нарастващото напрежение на тази борба. Накрая акумулираната от него енергия избликна, очите на колдера потъмняха от страх и след миг неимоверен ужас започна да ги изгаря, както пламъкът изгаря, докато окончателно не ги изпепели. Саймън изведнъж разбра, че противникът му се е превърнал в празна обвивка и ще изпълни всяка негова заповед така безпрекословно, както се подчиняват робите от Горм.

И Саймън започна да заповядва. Както и преди, го поддържаше Силата на Върховната Владетелка. Тя внимателно наблюдаваше всичко, което ставаше, и беше готова всеки момент да се притече на помощ, но засега не се намесваше. Саймън вече не се съмняваше, че колдерът е сломен и бариерата ще бъде преодоляна! Сега Есткарп има свой послушен робот в самото сърце на цитаделата на врага.

Саймън вдигна глава и отвори очи. Пръстите му, обхванали фигурката, която стоеше върху символа, продължаваха да се допират до пръстите на Владетелката. Но фигурката беше загубила съвършенството си и шлемът на колдера се беше превърнал в безформена топка.

Владетелката дръпна ръката си. Саймън погледна наляво и видя умореното посърнало лице и хлътналите тъмни очи. Съседката му, която беше концентрирала волята си върху фигурката на Алдис, се облегна на стола, останала без сили. Главата на восъчната й противничка също беше разтопена.

Фигурката на Фалк, Повелителя на Верлен, лежеше на масата, а Брайант седеше наведен над нея, закрил лицето си с ръце. Целият беше мокър от напрежение.

— Направено е — наруши тишината Върховната Владетелка. — Всичко, което може Силата, е направено. И никога досега тя не е действала с такава мощ, като днес! Сега думата имат огънят и мечът, вятърът и вълните. Дано да ни послужат, ако съумеем да се възползваме от тях! — От нервното изтощение гласът на Владетелката едва се чуваше.

Като дрънчеше с доспехите си, към масата се приближи Корис и като размаха секирата на Волт, каза:

— Не се съмнявайте, господарке! Ние ще съумеем да използваме всяко оръжие, дадено ни от съдбата. Сигналните огньове са запалени, нашата войска тръгва!

Саймън стана, олюля се, но пристъпи към Корис. Жената, която седеше отляво, направи бавно движение с ръката си, като че ли искаше да го спре, но дори не го докосна, а отпусна ръка на масата. И нямаше думи, с които би могла да изрази протеста, който можеше да се почувства в напрегнатото й тяло.

— Сега битката ще тръгне под знака на вашата Сила — заговори Саймън, като се обърна към нея, сякаш двамата бяха сами в палатката. — Така воюват в Есткарп, но аз съм от друг свят. Познавам и други воини й в това е моята Сила! Изиграх ролята си във вашата игра, господарке, а сега искам да я изиграя и в своята!

Саймън стана от масата и се присъедини към Корис, който се смути и стоеше до Брайант, подпрян на масата. Младият човек мрачно гледаше фигурката, която лежеше пред него. Макар и паднала, тя беше останала здрава.

— Никога не съм претендирал, че притежавам Сила — глухо каза той. — Изглежда, че тук претърпях поражение, но може би с меч в ръка ще ми провърви повече!

Корис направи с ръка движение на протест, но магьосницата, която беше с тях в Каре, бързо заговори:

— Всеки, който застава под знамето на Есткарп, е свободен да направи избор и никой на никого не трябва да пречи.

Върховната Повелителка кимна в знак на съгласие. Така и тримата излязоха от палатката на брега на залива: оживеният Корис, вдигнал високо красивата си глава над несъразмерно широките си плещи — ноздрите му бяха разширени, като че ли чувстваше не само миризмата на соления вятър, грохналият от умора Саймън, който гореше от желание да завърши работата си по-скоро, и мрачният, но изпълнен с решителност Брайант с шлем и увито с шарфа на ризницата гърло. Очите му бяха устремени напред, като че ли към боя го подтикваше нещо по-силно от собствената му воля. Когато стигнаха до лодката, с която щяха да ги превозят до корабите, Корис се обърна.

— Вие ще тръгнете с мен с флагманския кораб. Ти, Саймън, ще бъдеш водач. А ти… — Той погледна Брайант и се поколеба. Младежът предизвикателно вдигна глава и очите му заблестяха. Саймън почувства, че между тези хора се води някаква борба, която засяга само тях, и мълчаливо зачака как Корис ще отговори на предизвикателството на юношата.

— Ти, Брайант, си зачислен в отряда на моите щитоносци. И не се отделяй от тях нито крачка!

— Аз да не се казвам Брайант — избухна младежът, — ако не съм до тебе, командире на гвардейците на Есткарп, тогава, когато счета за нужно! Но в тази и във всяка следваща битка аз сам ще се разпореждам с меча си!

Корис се канеше да възрази, но в този момент ги подканиха да побързат към лодките. Когато всички се настаниха, Саймън забеляза, че младежът се старае да бъде колкото се може по-далече от своя командир.

Флагманският кораб беше малък риболовен кораб и на гвардейците им се наложи да стоят притиснати рамо до рамо на палубата. След тях плаваше целият флот на Есткарп.

Когато наближиха Горм дотолкова, че да се вижда изоставеното пристанище, от кораба на сулкарците с неговата разновидна команда от соколари, карстенски бежанци с оцелели сулкарци се разнесе сигнал и корабите се построиха в една редица.

Саймън не помнеше къде се натъкна на преградната бариера при бягството си от Горм. Само да не вкара целия флот в капан… Той много се надяваше, че Играта на Силата е свършила своята работа и бариерата поне ще бъде по-слаба.

Саймън стоеше на носа на риболовния кораб, гледаше към пристанището на мъртвия град и през цялото време очакваше появяването поне на някакви признаци на силовата бариера. А може би ще бъдат нападнати от онези странни кораби, в трюма на един от които вече беше? Вятърът надуваше платната и претоварените кораби тежко пореха вълните. Изведнъж някакъв стар плавателен съд, запазил парчета от платната, излезе от пристанището. Той влачеше след себе си като шлейф закачени на котвените въжета морски водорасли и… им пресече пътя.

На палубата на тази развалина нямаше жива душа. От един сулкарски кораб метнаха някакво кълбо и то улучи платнохода. Проби палубата и от цепнатината се издигнаха нагоре езиците на пламъци. Сухото дърво мигновено пламна. Старият плавателен съд мина покрай корабите на Есткарп и продължи неизвестно накъде последното си пътешествие.

Саймън се обърна към Корис и се усмихна. Той чувстваше, че са преодолели успешно първото препятствие.

— Ние минахме ли вече твоята бариера? — попита Корис.

— Може би. Само дано не са я преместили по-близо до острова.

Подпрял брадичка върху дръжката на секирата на Волт, Корис мрачно гледаше това, което някога е било цветущ град, и стискаше зъби. Така вълците се озъбват преди началото на жестока битка.

— Изглежда този път Силата направи каквото трябваше — каза той. — Сега предстои нашата работа.

Обаче Саймън не намаляваше бдителността си.

— Противникът не трябва да се подценява. Ние сме преминали само първата линия на тяхната отбрана, може би най-слабата.

Въодушевлението на Саймън бързо се изпари. Около него имаше мечове, стрели и щитове, а колдерите имат оръжие, основаващо се на науката от далечното бъдеще. Всеки момент можеше да се случи нещо неочаквано.

Като влязоха в пристанището, корабите на сулкарците започнаха да лавират между закотвените стари съдове, за да се приближат по-плътно до брега, а Сиппар все още не даваше никакви признаци на живот. Заплашителната тишина на мъртвия град потискаше есткарпските воини, плашеше ги, гасеше бойния им дух и намаляваше радостта от това, че безпрепятствено са преодолели оградителната бариера.

Корис почувства това и като се промъкна през тълпата гвардейци, очакващи десанта, намери капитана на кораба и му заповяда по-бързо да акостира. Но капитанът възрази и му отговори, че като капитан на гвардейците на Есткарп може да командва само на сушата. Нека в морето да предостави правото на действие на този, който го познава по-добре и не желае да се натъкне на някой потънал стар съд и да разпори дъното на кораба.

Саймън внимателно изучаваше брега с очи, вглеждаше се в пустите улици, изкачващи се от пристанището към цитаделата на Сиппар. Той дори не знаеше от какво да се бои повече — от авионападение или от появяването по улицата на притаилите се противникови армии. Впрочем липсата на каквато и да било съпротива му се струваше къде по-зловеща от срещата с тайнственото оръжие на колдерите или с ордите от роби. Всичко вървеше прекалено гладко… Опасенията му бяха предизвикани от това, че той не вярваше безрезервно в успеха на Играта на Силата. Съмняваше се, че разтопената восъчна глава на фигурката може да осигури победата им.

Десантът мина без произшествия. Част от сулкарците стовариха малко встрани, за да прикрият основния десант от възможно нападение по фланга. Войската на Есткарп се движеше по пустите улици на Сиппар, по които преди няколко дни вървеше Саймън. Тъй като очакваха засада, воините внимателно оглеждаха всяка малка глуха уличка, дърпаха заключените врати, но така и не откриха никого по улиците на града.

Те вече бяха близо до центъра на града, когато срещнаха съпротива. Врагът не ги нападна от въздуха, нито с помощта на невидима сила. Върху тях се нахвърлиха пълчища пеши воини, които се сражаваха така, както се воюва на този свят вече от много поколения.

Неочаквано улиците се изпълниха с въоръжени с мечове воини, които настъпваха застрашително и мълчаливо. Някои бяха в доспехи на сулкарци, други — на карстенци. Мяркаха се няколко клонести шлемове на соколари.

Срещу войската на Есткарп вървяха не просто опитни воини, а хора, лишени от инстинкта за самосъхранение и собствена воля, които загиваха, без да се защитават, и убиваха, без да се замислят. Първият им натиск приличаше на удар на танк по пехота. Саймън се зае с привичната си работа — той стреляше и стреляше, а Корис въртеше секирата на Волт наляво и надясно и косеше редиците на противника.

На настъпващите явно не им достигаха разумни действия, за да се престроят и да използват численото си превъзходство. Те знаеха само, че са длъжни да нападат, когато са способни да стоят на крака и да държат оръжие, което и правеха с упорството на безумци. Започна истинско клане, каквото не помнеха дори врелите и кипели гвардейци.

Секирата на Волт вече не святкаше на слънцето — тя беше залята с кръв. Накрая Корис я вдигна, подавайки сигнал. Улиците зад тях вече не бяха пусти, а осеяни с труповете на воините-автомати.

— Това е, за да ни задържат — забеляза Саймън, когато се приближи до командира.

— И аз мисля така. Но какво ще става по-нататък? Смъртта от небето ли ще дойде, както беше в Сулкар? — Вдигнал глава, Корис с безпокойство гледаше покривите.

Може би точно този поглед подсказа на Саймън плана за по-нататъшни действия.

— Не мисля, че ще можем да се промъкнем в кулата отдолу — започна Саймън и чу как Корис се разсмя.

— Грешиш! Аз зная таен вход, който колдерите едва ли знаят. Тъй или иначе, това е моята бивша крепост!

— Аз също имам план — настояваше Саймън. — На корабите има въжета и абордажни куки. Докато ти се промъкваш с отрядите си по подземните ходове, друг отряд да тръгне по покривите и може би ще ни се удаде да ги хванем в клещи.

— Отлично! — съгласи се Корис. — Ти си най-големият майстор при нас по полети от покриви. Подбери си хора, но не повече от двадесетима.

Още два пъти върху тях се нахвърлиха пълчища от живи мъртъвци и макар всичките да бяха избити, загубите на гвардейците също растяха на всяка крачка. Накрая силите на гвардейците се разделиха. Саймън с отряд от двадесет души изкърти вратата, втурна се нагоре и се изкачи на покрива. Трегард се беше ориентирал добре. В покрива на съседната къща зееше дупка от неотдавнашното му падане със самолета.

Саймън стоеше встрани, докато моряците прехвърлиха абордажни куки през широката улица към издигащото се над тях съседно здание. След това воините стегнаха коланите, завързаха по-здраво портупеите си и с решителност поглеждаха двете тънки въжета, обтегнати над улицата. Саймън беше подбрал само такива мъже, които не се бояха от височината. И все пак, когато оцени реалната опасност, се усъмни в успеха.

Саймън запълзя пръв. Грубото въже дереше ръцете му и от време на време му се струваше, че няма да издържи.

Накрая, като се прехвърли върху покрива на кулата, той свали от колана си още едно въже и го върза за навеса на хангара, а другия край хвърли през улицата на гвардееца, който трябваше да пълзи след него. Това въже значително облекчи изкачването на останалите воини.

Самолетите, които бяха повредени, стояха на местата си, но отворените капаци на двигателите, разхвърляните инструменти говореха, че са се опитвали да ги ремонтират. Саймън остави четирима гвардейци да охраняват въжения мост и с останалите тръгна надолу.

В кулата ги посрещна същата гнетяща тишина. Те вървяха по коридорите, покрай заключените врати, спускаха се по стълбите, но не чуха нито един звук, освен тропота от собствените си ботуши. Нима кулата е пуста?

Гвардейците се приближиха към самото сърце на цитаделата и всяка минута можеха да очакват нападение. Светлината ставаше все по-ярка, появиха се някакви непознати миризми, говорещи, че ако кулата е пуста, то е отскоро.

Отрядът на Саймън достигна накрая онази стълбищна отсечка, която се беше врязала в паметта му още от предишното посещение на това леговище. По-долу се намираше сивото свърталище на колдерите. Саймън се ослуша: някъде от дълбочината на помещението се носеше слаб ритмичен звук, подобен на биенето на собственото му сърце.