Андре Нортън
Джелита (8)

2. Корабокрушение

Не минаха и два дни и обстоятелствата, от които искаше да се възползува Лоиса, за да избяга от Верлен, се обърнаха срещу нея. Ивиан не благоволи да се яви самолично в замъка. Той не пожела дори да види годеницата си, считайки, че са й достатъчни херцогските посланици. Затова на Лоиса се наложи да бъде сред хората и под маската на безразличието да скрива нетърпението и все по-нарастващото си безпокойство.

Накрая девойката свърза надеждите си със сватбения пир. Тя разчиташе, че всички в замъка ще се напият. Пред приближените на херцога Фалк навярно ще поиска да покаже своето гостоприемство, ще отвори винарската си изба и тогава тя ще има възможност да осъществи своя план.

В навечерието на сватбата започна силна морска буря. През целия си живот Лоиса беше живяла до морето, но такъв страшен вятър и такива огромни вълни никога не беше виждала. Разпенените гребени на вълните се разбиваха в стените на кулата, като достигаха почти до бойницата на нейната стая. Бетти и прислужницата, които Фалк беше изпратил, за да й помогнат да приготви сватбената си рокля, потреперваха при всеки удар.

Изведнъж, с разширени от ужас очи, Бетти стана, като изтърва на пода копринената лента. Тя събра пръсти в свещен знак, така както правеха в нейното село още когато беше момиченце.

— Магьосническа буря — през крясъците на чайките нейният шепот едва достигна до слуха на Лоиса.

— Тук не е Есткарп — възрази Лоиса спокойно, като продължи бод след бод да пришива дантелата към яката на роклята. — Ние нямаме власт над вълните и вятъра, а Есткарп не излиза от своите граници. Това е най-обикновена морска буря. Ако искаш да се харесваш на владетеля Фалк, не трябва да се боиш от ураганите. Те не са рядкост във Верлен. А и откъде според теб се взимат всички наши съкровища? — Лоиса вдяна конец в иглата.

Бетти се обърна с лице към нея. Отначало тя сви устни като панделка, а след това се озъби, показвайки остри зъбки.

— Аз съм израсла по крайбрежието и знам какво е ураган в морето! След буря съм ходила по брега и съм събирала повече дарове от морето от тебе, господарке! Но такъв щорм не съм виждала, а и не съм чувала. Беда има в него, казвам ти, голяма беда!

— Беда е за този, който е в морето. — Лоиса остави настрана роклята. Приближи се до прозореца, но нищо не можа да види.

Прислужницата и не мислеше да работи. Застанала близо до горящото огнище, тя се поклащаше назад и напред, притиснала ръце до гърдите си като че ли я боли сърцето. Лоиса се приближи до нея. Обикновено тя не изпитваше нито жалост, нито интерес към жените, които живееха в замъка, но този път попита:

— Боли ли те?

Тази прислужница изглеждаше по-спретната и чиста от другите, а може би просто й бяха заповядали да се измие, преди да дойде тук. Нещо в лицето й привлече Лоиса. Личеше, че тя не е от село. Не е от тези селски момичета, които водят в замъка за развлечение на войниците, а след това ги изпращат в кухнята. Лицето й беше изкривено от страх и приличаше на застинала маска. Но под маската личеше и нещо друго.

Бетти злобно се разсмя.

— Нищо не я боли. Лоши спомени. Тя неотдавна е преживяла корабокрушение. У, никаквица такава! — Бетти ритна със сахтияновото си ботушче девойката и едва не я събори в огъня.

— Остави прислужницата на мира! — не сдържа гнева си наследницата на Верлен.

Фалк имаше право на грабеж и Лоиса с нищо не можеше да му попречи. И за да не трови душата си с ужасните сцени след буря, тя винаги стоеше по-далече от брега и много често не знаеше какво или кого ловят поданиците на баща й.

Бетти се усмихна принудено. Тя не смееше да противоречи на дъщерята на владетеля на Верлен, но все пак измърмори:

— Махай я оттук тази упорита глупачка! Никаква полза няма от нея, докато не свърши бурята. Пък и след това ще трябва да почакаме, за да дойде на себе си. Добре, че може да шие, иначе отдавна да е станала храна на рибите.

Лоиса се приближи до широкото ложе, върху което бяха наредени сватбените премени, взе голяма кърпа, украсена по края с коприна, и наметна раменете на треперещата прислужница. Без да обръща внимание на втрещената Бетти, наследницата на Верлен коленичи, хвана ръката на момичето и я погледна в лицето. Бетти дръпна Лоиса за ръкава.

— Как смееш! — дръпна се Лоиса.

Но у Бетти вече беше се върнала обичайната наглост. По пухкавите й устни се плъзна хитра усмивка.

— Нямаме време, господарке. Владетелят Фалк ще се разгневи, ако научи, че когато той подписва брачния договор, ти се занимаваш с тази никаквица. Каква причина ще изтъкна за твоето забавяне?

Лоиса спокойно погледна наложницата в очите.

— Аз за всичко се подчинявам на волята на моя баща. Но не мисли, че можеш да ме поучаваш! — Тя без желание пусна ръцете на прислужницата. — Остани при мен. Тук никой няма да те закачи. Чуваш ли? Никой!

Дали я разбра? Прислужницата продължаваше да се полюлява. Очевидно изпитваше страшни душевни мъки, макар телесните страдания отдавна да бяха потънали в миналото.

— Ти повече не си ми нужна — обърна се Лоиса към Бетти.

Тя пламна, но не започна да спори.

— Господарке, за теб би било добре да научиш някои женски хитрости. — Гласът на Бетти укрепна. — Аз мога да те науча как да очароваш мъжете. Трябва да подчертаеш веждите и ресниците. Червило за устните… — Бетти се въодушеви — у нея се събуди кокетката. Тя огледа Лоиса с преценяващ поглед. Въпреки презрението си към Бетти и подобните на нея Лоиса мълчаливо се вслушваше в съветите й. — Да, господарке, ако ме послушаш, може би ще отклониш своя господар от тази Алдис. Има начини да се прелъсти един мъж. — Бетти облиза устни. — Господарке, аз мога да те науча на много неща. — Тя се приближи до Лоиса и в очите й отново светна алчен блясък.

— Ивиан и такава ме взема — каза Лоиса, отблъсквайки всички домогвания на Бетти. — И трябва да бъде доволен!

Бетти сви рамене.

— Както кажеш, господарке. Но в такъв случай ти скоро ще се убедиш, че не всичко ще бъде по твоему.

— А кога е било по моему? — попита Лоиса. — Върви. Ти каза, че скоро ще трябва да тръгваме, а аз имам още много работа.

По време на подписването на брачния договор Лоиса запази своето обикновено безразличие. Херцогът изпрати за своята годеница трима приближени и тях Лоиса разглеждаше с интерес.

Ето го маршал Хунолд, верен приятел на Ивиан още от времето на наемничеството. Воинската му слава се разнесе дори до такова затънтено място като Верлен. Въпреки очакванията й външността на Хунолд никак не съответстваше на представата й за прославен воин. Лоиса очакваше да види бандит като сенешала на баща си — е, може би не чак толкова груб и недодялан. Хунолд се оказа изтънчен велможа, облечен в копринена камизола. Беше трудно да се повярва, че в други времена е носил ризница. Кръглата брадичка, гладките бузи и дългите ресници му придаваха добродушен и младежки вид. Като се опитваше да съпостави външността на този човек с всичко, което беше слушала за него, Лоиса се обърка и започна да изпитва страх от него.

Старецът Сирик беше представител на Храма на Съдбата. — Утре, когато в знак на вярност към Ивиан сложи ръка върху дръжката на бойната секира, тя ще произнесе ритуалните слова. Равнодушно червено лице. Когато слушаше или говореше нещо с мекия си нисък глас, Сирик непрекъснато смучеше бонбон. До него винаги се намираше слуга с кутия бонбони. Жълтото расо на свещеника беше прилепнало към големия му корем.

Третият беше Дуарт, представител на знатните семейства на Карстен. Дребен и слаб, той също не беше подходящ за своята роля. Долната му устна постоянно потрепваше. Той като че ли не се чувстваше на мястото си и възложената мисия дори го отегчаваше. Този човек почти през цялото време мълчеше и отваряше уста само когато го питаха нещо. От тримата само той обърна някакво внимание на годеницата. Но в замисления му поглед нямаше дори и намек на съчувствие или обещание за поддръжка в бъдеще. По-скоро той като че ли виждаше у Лоиса някакво препятствие, което рано или късно трябва да отстрани от пътя си. А наследницата на Верлен беше благодарна в душата си на древния обичай, който я избавяше от необходимостта да присъства на нощното пиршество. Утре, разбира се, ще й се наложи да бъде на масата от началото до края. Но щом виното потече като река… С тази мисъл в главата момичето забърза към стаята си.

Лоиса съвсем беше забравила прислужницата. Като влезе в стаята, тя я видя до отворения прозорец. Воят на урагана беше стихнал. Бурята отслабваше. Порази я неясен шум, който приличаше на безнадежден стон. Солен вятър духна през прозореца.

Раздразнена от своите грижи и от това, което ставаше в замъка, Лоиса решително се приближи до прозореца, отблъсна прислужницата и със сила го затвори. Макар че вятърът отслабна, все още святкаха мълнии. В светлината на поредната мълния Лоиса видя това, което момичето отдавна наблюдаваше.

Направо към скалите на замъка се носеше кораб. Такива кораби се бяха разбивали тук и преди, когато по време на морска буря попадаха в коварното крайбрежно течение. Именно това течение беше източник на богатството и проклятието на Верлен.

По всичко личеше, че към скалите се носят остатъците на голям флот. В светлината на мълниите Лоиса не виждаше на корабите нито един човек, не забелязваше никакви опити да се избегне неминуемата гибел. Корабите като призраци се носеха срещу смъртта, но това изглежда никак не вълнуваше моряците.

Хората на Фалк вече излизаха с горящи факли и бързаха към брега. Всеки искаше да се възползува от случилото се. Макар че цялата плячка принадлежеше на Фалк и укриването се заплащаше с бесилка, много успяваха да откраднат по нещо. Това беше привична работа за хората от Верлен. Те поставяха мрежи, за да хванат отломките, а заедно с тях и хората, претърпели корабокрушение. Лоиса дръпна прислужницата от прозореца и го затвори.

За нейно учудване на лицето на момичето вече не беше изписан предишният страх. Дълбоко в очите й светеше ум, въодушевление и растяща сила.

Склонила глава, прислужницата се ослушваше, като че ли се опитваше през грохота на вълните да чуе нещо. На Лоиса й стана съвсем ясно, че в която и страна да е живяла тази девойка, преди вълните да я изхвърлят на брега на Верлен, тя никога не е била обикновено войнишко момиче.

— Тази, която е живяла дълго в заточение — неочаквано зазвуча глух, но силен и твърд глас. — Дойде време за избор. Тази нощ се решава съдбата на страни и народи!

— Коя си ти? — попита Лоиса.

Момичето се променяше пред очите й. Не, тя не изглеждаше чудовище, способно по своя воля да приеме образ на звяр или птица, каквито измислици бърборковци приписваха на магьосниците на Есткарп. Но това, което у нея беше смачкано и почти унищожено, изведнъж оживя, пробуди се и излезе на показ.

— Коя съм аз? Никоя… нищо. Но ще гръмне онази, която е по-силна от мен. Ако направиш верен избор, Лоиса, наследнице на Верлен — ще живееш. Ако сгрешиш — ще умреш както умирах аз, по парченце, ден след ден.

— Кораби… — Лоиса се обърна към прозореца. Възможно ли е да е дошъл такъв завоевател, който е готов да пожертва корабите си заради завладяването на малък плацдарм на скалите, за да атакува оттам след това замъка? Безумие! Корабите са обречени и едва ли някой от моряците ще се добере жив до брега, където пък ги очакват грабителите на Верлен.

— Кораби? — повтори момичето. — Там няма кораби. Само живот и смърт. В тебе, Лоиса, има нещо от нас. Докажи го и ти ще победиш!

— Нещо от вас? Но коя си ти?

— Аз съм никоя и нищо. По-добре попитай коя бях, преди вашите хора да ме измъкнат от морето.

— Коя беше ти? — като послушно дете повтори Лоиса.

— Аз съм от Есткарп, жено от крайбрежието. Сега разбра ли? Аз владеех Сила, докато не я изтръгнаха от мен кискащите се мъже в залата под нас. Защото Дарбата, която владеят нашите жени, се изгубва, когато над нас се извършва насилие. Във Верлен видяха само моето женско тяло и тук аз загубих всичко, което беше моят живот. Аз загубих себе си. Разбираш ли какво значи да загубиш себе си? — Тя внимателно погледна Лоиса. — Готова съм да повярвам, че разбираш, защото и да се стремиш да запазиш у себе си това, което имаш. Дарбата у мен угасна. Стъпкаха я така, както се стъпкват тлеещите в огъня въгленчета. Но пепел остана. Затова аз знам, че вълните носят насам тази, която е много по-силна от мен. От нея зависи нашето бъдеще. И не само нашето!

— Магьосница! — Лоиса не се сепна от страх. Напротив, тя се въодушеви. За магьосниците от Есткарп се носеха легенди. Тя внимателно слушаше всички разкази за техните чудеса, които достигнаха до Верлен от север. Сега Лоиса се кореше за пропуснатото време. Защо така късно научи за тази жена?

— Да, аз съм магьосница. Така ни наричат. Но не мисли, Лоиса, че мога с нещо да ти помогна! Сега аз съм овъглена главня. По-добре ти събери цялата си воля и разум, за да помогнеш на другата.

— Воля и разум! — Лоиса хрипливо се изсмя. — Имам и едното, и другото, но нямам и не съм имала власт! Нито един воин няма да се подчини на моя заповед. Дори пръста си няма да мръдне. По-добре се обърни към Бетти. Когато баща ми е доволен от нея, тя може да те покровителства.

— Когато дойде другата, ти трябва само да се възползваш от случая. — Момичето свали от раменете си кърпата и старателно я сгъна. Сложи я на края на ложето и се отправи към изхода. — Не пропускай случая, Лоиса. Тази нощ можеш да спиш спокойно. Твоят час още не е настъпил.

Тя бързо излезе. Лоиса беше така объркана, че дори не направи опит да я задържи. А в стаята стана така пусто, сякаш момичето отнесе оттук и последните искрици живот.

Без да бърза, Лоиса свали сватбената си премяна и без да гледа в огледалото, разплете косите си. Нямаше желание да поглежда в огледалото. Все й се струваше, че някой стои зад гърба й и наднича. Откак Фалк стана стопанин на Верлен, много мръсни неща бяха се извършили в голямата зала на замъка. Но сега Лоиса беше изпълнена с решимост да отмъсти, макар и само за едно престъпление, да отмъсти за тази жена от Есткарп.

Потънала в мрачни размисли, тя съвсем забрави, че е в навечерието на сватбата си. За пръв път през последните дни Лоиса не извади от сандъка военното снаряжение, за да го провери и помечтае.

Над морето виеше вятър. Но вълните не бяха високи както преди. Скрили се от вятъра, хората на Фалк търпеливо чакаха плячката. Корабите, изглеждащи така красиви от прозореца, бяха по-прекрасни от брега.

Като се загърна по-плътно с плаща си, Хунолд внимателно се вглеждаше в мъглата. Корабите не бяха от Карстен. Хунолд беше уверен, че ще станат свидетели на гибелта на вражеския флот. Как хубаво всичко се подреждаше! Падна му се възможност да проследи действията на Фалк при такива обстоятелства. Според слуховете, благодарение на мародерство, във Верлен бяха натрупани несметни богатства. Щом Ивиан се жени за това невзрачно момиче, той има право да поиска отчет за всички съкровища. На Хунолд му провървя. Той ще види всичко със собствените си очи и ще докладва лично на херцога.

Беше очевидно, че корабите са обречени и не могат да преминат рифовете. Хората на Фалк дружно изскочиха от укритията и започнаха да поставят по брега фенери. Ако тези глупаци от корабите ги вземат за фарове, още по-добре. Ще им спестят време.

Светлината на фенерите улови в мрака носа на първия кораб. Вълните неумолимо го носеха към брега, където мародерите споряха точно на кое място ще се разбие. Корабът се качи на гребена на вълната, високо вирнал нос, и падна с дъното си върху камъните. И изведнъж — изчезна!

Хората на брега се вкамениха. Те бяха твърдо уверени, че пред очите им корабът се разби и неговите отломки плават в мрежите им. Но мрежите бяха празни. Само вятърът свиреше в тях. Нито кораб, нито отломки.

Никой на брега не мръдна. Хората не вярваха на очите си, а през това време се приближи и втори кораб. Той се носеше право към скалата, където стояха Хунолд и Фалк, и като че го направляваше невидим кормчия. На корабните въжета нямаше никой и палубата беше пуста.

Вълните отново издигнаха кораба, за да го хвърлят върху острите скали. Този път корабът беше толкова близо до брега, че Хунолд без особен труд би могъл да скочи върху пустата палуба. Носът на кораба се издигаше все по-високо и по-високо. Гравираният на носа звяр издигна към небето озъбената си паст. И полетя надолу! Водата закипя…

Но и този кораб изчезна!

Хунолд хвана Фалк за рамото и видя върху побледнялото му лице изписан невероятен ужас. Появи се трети кораб, но хората на Верлен с диви викове се хвърлиха да бягат. Захвърлените по брега фенери осветяваха прострените мрежи, в които освен мръсна пяна този път не попадащ нищо.

По-късно за мрежата се хвана нечия ръка. Тя се вкопчи в отчаяна мъртва хватка. Вълните преобърнаха тялото, но не можаха да го отнесат в морето — мрежата беше здраво закрепена. След като си пое дъх, грохналият и изранен от камъните плувец, пълзейки, се добра до плажа, просна се на пясъка и замря…