Андре Нортън
Джелита (7)

1. Брачен договор върху секира

Навред, докъдето стигаше погледът, се разстилаше мътносиво море. Море с цвят на матово излъскана стомана, като острието на секира, което, колкото и да полираш — няма да заблести. Небето също беше помътняло и не можеше да се разбере къде свършва водата и започва въздухът.

Лоиса потръпна, докато гледаше през тясната бойница на кулата. Тя се боеше от височината. Кулата беше издадена в полукръг пред стените на замъка и надвиснала над острите крайбрежни скали, обкръжени от кипяща пяна. Виеше й се свят от височината, но нещо непрекъснато я влечеше към бойницата. Струваше й се, че морската шир е олицетворение на свободата.

Хванала се здраво с дългите си пръсти за външния край на бойницата, тя се навеждаше и се принуждаваше да гледа надолу така, както се принуждаваше да върши и много други неща, на които се противяха нейната природа и разум.

На нея, дъщерята на Фалк, отдавна й се беше наложило да се огради от всичко с ледена стена, която не можеха да пробият нито със сила, нито с оскърбления.

Похотливостта на баща й нямаше граници. Жените се появяваха във Верлен и изчезваха оттам една след друга. Лоиса още от детство гледаше равнодушно любовниците на баща си. Само понякога ги сравняваше със себе си. Фалк не се ожени за нито една от тях, тъй като нито една за радост на дъщерята, и гняв на бащата не го дари с потомство. Работата беше в това, че Верлен принадлежеше на Фалк по рождение. Той властваше тук, защото беше се оженил за нейната майка, Фалк можеше да владее замъка, да граби и разбойничества на сушата и в морето само докато беше жива Лоиса. В случай че тя умреше, в Карстен щяха да се намерят немалко влиятелни роднини на майка й, които веднага щяха да предявят своите права над Верлен.

Но ако някоя от жените, оказали се в леглото му насила или по желание, му родеше син, тогава нещата щяха да бъдат други. Тогава той можеше да разчита не само на пожизнено владеене на замъка. В съответствие с новия закон на херцогство Карстен неговите права можеше да наследи синът му. Съгласно древните обичаи наследството се предаваше по женска линия, а сега — по мъжка. Ако се прекъснеше мъжката линия, в сила отново влизаше древният закон.

Дълбоко в душата си Лоиса се надяваше да запази замъка за себе си.

Ако Фалк паднеше убит при някое от разбойническите си нападения или станеше жертва на отмъщение — а имаше кой да му отмъсти, — тогава и Лоиса, и Верлен щяха да бъдат свободни. Тогава тя щеше да покаже на какво е способна жената! Те ще видят, че дългите години заточение не са я сломили.

Лоиса се отдръпна от бойницата и се разходи из стаята. Тук беше мрачно. От морето подухваше, но момичето вече бе привикнало на студа и полумрака. Те бяха станали неотменна част от живота й.

Като мина покрай ложето, прикрито със завеса, Лоиса се спря пред отлично полирания щит, който заменяше огледалото й. В нейния нерадостен живот й беше станало привичка да стои така пред огледалото и да разглежда своето неясно и малко изкривено отражение.

Лоиса не беше висока. Само по това приличаше на пищните жени, които подслаждаха поданиците на баща й. С по-хубавите владетелят се развличаше сам. Лоиса беше слаба и стройна като юноша. Само едва закръглените бедра издаваха жената. Правите, разпуснати коси стигаха до кръста й. Леко жълтеникави, дори и на слънце изглеждаха сиви като на старица.

Безцветните й вежди и ресници придаваха на лицето й отчужденост и пустота. Слабо, бледо лице, гладка кожа, плоски гърди. Дори устните й изглеждаха безцветни. Още по-удивително беше, че това мършаво момиче беше съхранило в себе си такава сила, с помощта на която опитният войн на тежката секира предпочита тънкото острие на меча.

Неочаквано Лоиса вдигна ръце към гърдите си, стисна ги и след това бързо ги отпусна. Тя сви юмруците на отпуснатите си ръце с такава сила, че ноктите се впиха в дланите й, но не се обърна към вратата. С нито един жест не показа, че е чула отместването на мандалото. Момичето прекрасно знаеше какво може да си позволи в отношенията си с Фалк и никога не пристъпваше крехката граница. Понякога с отчаяние си мислеше, че баща й въобще не забелязва нейната неприязън.

Вратата се отвори. Господарят на Верлен не търпеше никакви препятствия. Той ги помиташе, сякаш се втурваше във вражеска крепост, Фалк нахълта в стаята на дъщеря си с вид на победител, на когото току-що върху острието на меча са поднесли ключовете на превзетия град.

Ако Лоиса беше бледа рожба на мрака, то Фалк изглеждаше господар на слънцето и пламъка. Безпътният му живот вече беше оставил своите отпечатъци върху лицето му, но той все още беше красив. Благородни черти, огненочервени коси, глава на горд принц. Хората на Верлен боготворяха своя господар. Според настроението си той биваше щедър и великодушен, а пороците му не смущаваха разпуснатите му поданици.

Лоиса видя Фалк в огледалото. В присъствието на този здравеняк тя още повече посърна.

— Приветствам те, господарю Фалк — без да се обръща и без особена радост, произнесе тя.

— Господарю Фалк? Ще те науча аз тебе, момиченце, как трябва да разговаряш с баща си! Сега ще проверя наистина ли си парче лед!

Той грубо я хвана за рамото и я обърна към себе си с такава сила, че синините, които получи, още дълго щяха да личат. Лоиса знаеше, че го прави нарочно, и затова не даде вид, че я е заболяло.

— Нося ти новина. Всяка мома би запляскала с ръце от радост, като я научи. Но аз не виждам нищо подобно на твоята рибешка муцуна — каза Фалк с престорено веселие, но в очите му светеше недобър пламък.

— Моят господар не ми е съобщил тази новина. Пръстите на Фалк още по-силно се впиха в рамото й. Той като че ли искаше да счупи костите на дъщеря си.

— Ще ти я съобщя! Такава новост ще накара сърцето на всяка девойка да изскочи от гърдите й. Сватба, мое момиченце, сватбичка!

Лоиса бе обзета от непознат досега страх, но тя даде вид, че не е разбрала.

— Господарят на Верлен ще се жени? Дано съдбата този път да бъде благосклонна към него.

Пръстите на Фалк стиснаха рамото и като че ли на шега той силно разтърси момичето.

— Макар че си грозна и в теб няма никаква женственост, все пак не си толкова глупава, колкото се правиш. Баламосвай някой друг. На твоята възраст отдавна трябваше да бъдеш жена. Сега вече и ти имаш този прекрасен шанс. И послушай съвета ми. И да не си помислила да играеш номера на бъдещия си мъж. Казват, че в леглото той обича послушанието!

И така, случи се това, от което тя най-много се страхуваше и срещу което беше безсилна.

— Но бракът изисква взаимно съгласие… — Лоиса прехапа език, срамувайки се от минутната си слабост.

Фалк се разсмя, наслаждавайки се на изтръгнатия от устата и протест, и отново така стисна рамото й, че момичето неволно изстена. След това тикна в лицето й огледалния щит и я засипа с поток оскърбления. Той добре знаеше, че грубостта ще я накара да страда повече от каквато и да било физическа болка.

— Погледни това безформено нищожество, погледни това, което наричаш лице. Мислиш ли, че ще се намери мъж, който ще притисне устни към него без отвращение? Благодари на съдбата, моме, че освен мутрата и костеливото тяло имаш още нещо. Ти ще станеш жена на всеки, който поиска ръката ти. И на мене, на своя баща, кажи „благодаря“. Ти въобще трябва да пълзиш на колене и да благодариш на съдбата, че имаш такъв баща като мен!

Думите на Фалк достигнаха до слуха й като тътнеж на далечна гръмотевица. Обхваната от ужас, Лоиса безсмислено гледаше в огледалото и си мислеше какво ще спечелят подлизурковците на баща й. А каква изгода ще има Фалк?

— Самият херцог — в гласа на баща й звучеше едновременно и тържество, и недоверие. — Помисли само! Карстен и този къс недопечено тесто! И ти говориш за взаимно съгласие? Ти просто си се побъркала! — Той неочаквано я пусна. Главата на Лоиса се блъсна в щита, той се удари в каменната стена и загърмя. Тя едва се задържа на крака и се обърна към Фалк.

— Херцог?! — Тя не можеше да повярва. Защо могъщият Ивиан ще иска ръката на дъщерята на дребния барон от крайбрежието, даже и тя да е от древен и славен род по женска линия?

— Да, именно херцога! — Фалк се тръсна на ложето й и заклати крака. — Провървя ти, моме! Ти си се родила под щастлива звезда. Днес сутринта пристигна херолдът на херцога с предложение за брачен договор върху секира.

— За какво съм му аз?

Фалк престана да клати крака. Той не се начумери, но лицето му прие сериозно изражение.

— Причините са много, както и ножовете, които точат зад гърба му. — Фалк започна да брои на пръсти. — Въпреки цялото си сегашно могъщество, преди да завладее трона на Карстен, херцогът е бил прост наемник. Съмнявам се, че помни майка си, да не говорим за баща му. Той унищожи всички свои съперници, но това беше отдавна. Херцогът не желае повече да воюва. Той се умори да гони бунтовниците от замъците и иска да прекара остатъка от дните си в удоволствие. Като се сроди със знатни хора, той ще получи залог за мир! Верлен не е най-богатият замък в Карстен, но в жилите на бароните му тече благородна кръв. Нали това ми навираха в носа, когато исках ръката на твоята майка? Аз не съм от знатен род — всичко на всичко съм най-малкият син на Фартом от Северните Хълмове. — Фалк се нацупи, устните му се изкривиха, спомнил си предишните унижения. — А ти си наследница на Верлен. За херцога по-добро не може и да се измисли! Лоиса се разсмя.

— Трудно е да се повярва, господарю, че аз съм единствената девойка от благороден род в целия Карстен.

— Вярно, детето ми, може да се намери и нещо по-добро. Но както вече ти казах, скъпа моя, ти имаш не само тяло, но и още нещо. Верлен се намира на брега на морето и очевидно херцогът се готви по мирен път да получи много повече, отколкото е взел със силата на оръжието. Как ще ти хареса, мило, ако тук бъде построено голямо търговско пристанище?

— А какво ще каже за това Сулкар? Мореплавателите пазят своите привилегии и няма да допуснат тук…

— Скоро няма да им бъде до това — сурово и уверено каза Фалк. — Сулкар има неспокойни съседи. Те стават по-силни, а Есткарп, който обикновено отива на помощ на Сулкар, сега е празна раковина, изядена от магьосничеството. Един добър удар и страната на магьосниците ще падне. С тях отдавна трябваше да се приключи.

— Значи, Ивиан е прелъстен от родословното ми дърво и плановете за строителство на пристанище? — Лоиса просто не можеше да повярва. — Но нима херцогът има право да изпраща своята секира с предложение за брак? Макар че живея тук като затворница, но знам, че в Каре при него има някаква си Алдис, чиито заповеди се изпълняват безпрекословно от всеки, който носи емблемата на херцога.

— Ивиан може да си има Алдис и още петдесет жени, само че това теб не те интересува, детето ми. Роди му син. Само се съмнявам, наистина, че твоето хилаво тяло е способно да зачене мъжка рожба. Дай му син, сядай на масата с него и повече нищо не изисквай, освен учтивост. И дори трябва да се гордееш с оказаната чест. А ако си умна, като му дойде времето, ще се разбереш и с Алдис, и с всички останали. Помни, Ивиан е избухлив и злопаметен. — Фалк стана и се приготви да си тръгва, но преди да излезе, свали от пояса си малък ключ и го хвърли на Лоиса. — Макар че си плашило, детето ми, сватбените украшения няма да ти навредят. Бетти ще дойде с теб. Тя има добър вкус и ще ти помогне да си избереш рокля. И венчално було не забравяй! Внимавай Бетти да не вземе за себе си повече, отколкото може да носи.

Лоиса хвана ключа с такава радост, че Фалк се разсмя.

— Все пак ти си жена! Обичаш украшенията като всяка мома. Нищо. Една-две силни бури и ние отново ще попълним нашата съкровищница.

Фалк излезе и остави вратата, отворена. Лоиса здраво стисна ключа в юмрук и затвори вратата след него. Дълги месеци, дори години мечтаеше тя да получи това парченце метал и сега, когато го получи, вече нищо не можеше да й попречи да вземе от съкровищницата на Верлен това, което наистина й е нужно.

Откакто върху скалите между двата носа, заобиколени от рифове, беше издигнат замъкът Верлен, морето носеше богат улов на неговия господар. Тези съкровища бяха на разположение на стопанина на замъка. Изглежда сделката с Ивиан беше много изгодна за Фалк, щом стана твърде щедър. От компанията на Бетти Лоиса не се страхуваше, тъй като знаеше, че последната любовница на Фалк е толкова алчна, колкото и красива. Ако не й попречи да се облажи, тя няма и да погледне към Лоиса.

Момичето подхвърли ключа върху дланта си и на края на бледото й лице се появи усмивка. Ако само знаеше Фалк какво ще вземе за себе си неговата дъщеря от съкровищницата на Верлен! Той още повече би се удивил, ако разбереше, че на нея са й известни тайните на древните стени на този замък, зад който той се чувстваше в безопасност. С горящи очи тя стоеше пред огледалния щит.

Раздаде се бързо почукване на вратата. Лоиса презрително изкриви устни. Бетти! Заповедите на Фалк се изпълняваха мигновено. Добре е поне, че няма наглостта да идва при дъщерята на своя любовник без покана. Лоиса отвори вратата.

— Господарят Фалк… — започна жената, която стоеше на вратата. Нейната хвърляща се в очи красота и цъфтящият й вид не можеха да не прелъстят такъв юнак като Фалк.

Лоиса показа ключа на жената.

— Да — Без даже да назовава наложницата по име, Лоиса разглеждаше заоблените й голи рамене и пищната открита гръд. Зад гърба на Бетти стояха двама слуги със сандък. Лоиса повдигна вежди и жената нервно се засмя.

— Господарят Фалк ти заповядва да си избереш сватбено облекло, господарке. Той не желае да скромничиш в неговата съкровищница.

— Владетелят Фалк е щедър — спокойно произнесе Лоиса. — Да вървим.

Жените минаха през голяма зала и се насочиха към външните помещения на замъка. Съкровищницата се намираше в основата на цитаделата, там, където се намираха и покоите на Фалк. Това напълно устройваше Лоиса. Тя се стараеше да бъде по-далеч от придворния живот в замъка и рядко биваше долу. Най-накрая момичето отключи заветната врата, слугите внесоха сандъка и се оттеглиха, а това също напълно я устройваше.

Трите сфери под тавана осветяваха чекмеджета и сандъци, денкове и чанти. Предвкусвайки изгодата, Бетти прекара ръце по бедрата си, като търговките на пазара. Очите й щяха да изскочат при вида на изобилието от съкровища. Тя алчно поглеждаше ту една, ту друга купчина. Тогава Лоиса, като сложи ключа в джоба си, реши да налее масло в огъня.

— Аз мисля, че господарят Фалк няма да има нищо против, ако и ти си избереш нещо за себе си. Нещо такова каза и той. Само не прекалявай и не бъде много алчна.

Бетти плесна с пухкавите си ръчички и ги притисна към гърдите си. Лоиса се приближи до масата, намираща се в средата на съкровищницата, и отвори капака на касетката за скъпоценности. Блясъкът им я ослепи за миг. Тя дори не можеше да си представи, че през дългите години на грабежи във Верлен са се натрупали такива богатства. Изпод купчината оплетени верижки и огърлици се показваше малко недодялана тежка брошка, украсена с червени камъни. Украшението не беше по нейния вкус, но напълно подхождаше за пищните телеса на бащината й любовница.

— Погледни — Лоиса показа брошката на Бетти. Тя бързо я сграбчи с две ръце и веднага ги отдръпна, като премести погледа си от брошката върху Лоиса, облиза пухкавите си устни. Преодоляла отвращението си, Лоиса допря тежката брошка към дълбокото деколте на Бетти и едва не отдръпна гнусливо ръка при допира с нежната й кожа.

— Отива ти. Вземи я! — Въпреки волята й думите на Лоиса прозвучаха сурово като заповед, но все пак стръвта беше налапана. Бетти стоеше до масата, без да откъсва очи от скъпоценностите. Сега, макар и за кратко време, момичето можеше да прави тук всичко каквото пожелае. Лоиса се огледа, преценявайки къде може да намери това, което й трябва, и започна бавно да оглежда една след друга купчинките богатства. По много от сандъците се белееха петна от изсъхнала сол, а от торбите се носеха остри непознати миризми. Накрая откри сандъка, в който беше това, което търсеше. Лоиса се отдели от Бетти с кутии.

Наследницата на Верлен само изглеждаше слаба и крехка. Тя се беше научила не само да управлява своите чувства и мисли, но имаше и тренирано тяло. С усилие вдигна капака на сандъка и доловила миризмата на смазка, тя разбра, че не е сгрешила. Вътрешността на сандъка беше покрита с бял парцал, който Лоиса внимателно махна. Тя се стараеше да не остави следи и да не изцапа ръцете си. След това тя извади от сандъка ризница и я премери. Беше прекалено голяма. Уплаши се, че няма да намери нищо подходящо по размер за нея, но продължи да търси.

Момичето прехвърляше ризница след ризница и накрая късметът й се усмихна. На дъното на сандъка тя все пак намери неголяма ризница, изработена по всяка вероятност за малолетния син на някой барон. Нави плътно своята находка и прибра останалите ризници на място, за да не заподозре някой нещо.

Бетти все още не можеше да се откъсне от ковчежето със скъпоценности и Лоиса не се съмняваше, че голяма част от украшенията вече се намират в пазвата й, но точно това й даде възможност да търси. Като сложи в сандъка, донесен от слугите, още някои необходими неща, девойката ги прикри отгоре с коприна, кадифе и кожена наметка.

За лице, Лоиса също се приближи към масата и си избра украшения. След това извика слугите и им заповяда да отнесат сандъка в нейната стая. Страхуваше се, че Бетти ще се лепне за нея, за да й помага при прибирането на вещите, но на нея не й беше до това. Наложницата нямаше търпение да остане сама, за да се полюбува на откраднатото.

Без да губи време, много предпазливо, Лоиса се залови за работа. Набързо избраните рокли и дантели тя хвърли върху ложето си. След това, като застана на колене, извади това, което беше най-ценно за нея. С голямо старание, с каквото не удостои сватбената си премяна, Лоиса подреждаше в раница и торби всичко, което беше приготвила по-рано, за да бяга от Верлен: ризница, кожена куртка, оръжие, шлем, златни монети и шепа скъпоценни камъни. Малко се задъха, но успя навреме да прибере раницата и торбите на дъното на сандъка и нахвърли отгоре сватбените премени. Всичко беше в пълен ред, когато се чуха стъпките на Фалк, който идваше за ключа.

Лоиса бързо сложи на главата си дантеленото було, обшито със сребро и украсено с бисери. Тя се приближи към огледалния щит и се усмихна. Видът й беше съвсем глупашки, но точно това искаше тя, за да има над какво да се надсмива баща й.