Андре Нортън
Джелита (6)

6. Гибел в мъглата

Скоро след полунощ се появи ивица мъгла, пълзяща откъм морето. Тя поглъщаше звездите, а пред нея се носеше вълна от пронизващ до костите студ. На мазни капки мъглата падаше върху ризниците на воините и оставяше върху устните им слаб привкус на водорасли и сол.

Мъглата вече погълна фенерите, които осветяваха изходите на укрепленията към морето. Един след друг те потъваха в тази завеса и се превръщаха в мътни жълти петна. Като че ли дюйм след дюйм, крачка след крачка бялата пелена ще обхване целия свят.

Саймън крачеше по неголямата площадка на главната наблюдателна кула. Изчезна половината пристанище. Непроницаемата завеса разсече на две един от военните кораби. Не, тази мъгла беше някак си неестествена. Не приличаше нито на известните лондонски мъгли, нито на смога в големите индустриални градове на Америка. От запад непрекъснато пълзеше плътната пелена, като че ли специално изпратена, за да прикрие готвещото се нападение.

Изведнъж от предните укрепления на пристанището се разнесоха приглушени удари на тонг. На вратата на кулата Саймън се сблъска с магьосницата.

— Нападнаха ли?

— Още не. Това са щурмовите гонгове. Такъв е обичаят. По тях се ориентират корабите, намиращи се в морето.

— Корабите на Колдер?

— Кой знае. Но древните обичаи не могат да се променят за един час. От векове гонговете на Сулкар служат на тези, които са в морето, и само Магнус Осберик може да издаде заповед да млъкнат.

— Често ли има тук такива мъгли?

— Мъглите тук не са рядкост, но такова нещо не помня. — Магьосницата излезе на наблюдателната площадка и също както Саймън преди минута гледаше към бързо поглъщаното от мъглата пристанище. — Ние, които владеем Силата, можем в известна степен да управляваме природните явления, но не знаем предварително ще се получи ли или не. Всяка една от моите сестри може да предизвиква мъгла, която не само забулва погледа, но и помрачава разсъдъка за известно време. Но това не е такава мъгла.

— А поне естествена ли е? — попита Саймън, почти сигурен в противното.

— Когато грънчарят слага глината на грънчарското колело, нима тя не е естествена? Но изкусните пръсти на майстора придават на глината замислената форма и тя става произведение на изкуството, произведение на разума. Аз мисля, че някой или нещо е съединил частиците вода и въздух, придал им е замислената форма и сега ги използва за свои цели.

— Какво ще кажеш, господарке? — Корис се приближи към тях и се подпря на парапета. — Ние приличаме на слепи котета.

Магьосницата дори не се обърна. Тя, както и преди това, не сваляше очи от мъглата, като естествоизпитател, провеждащ отговорен експеримент.

— Има два начина да ни превърнат в слепи котета. И ако това е привидение — ще им отвърнем със същото.

— Мъгла срещу мъглата?

— Не е точно така. В случая клин клина не може да избие. Те са призовали на помощ водата и въздуха. Ние също ще ги призовем, но по друг начин. Сега е нужен неочакван ход. Да вървим да слезем до водата. Нека Магнус заповяда да донесат в главното пристанище няколко цепеници и сухи трески. Ако няма трески, нека донесат ножове. Ние сами ще си ги направим. Да, нужен е и плат.

Глухите удари на гонга като ехо се разнасяха по пристанището. На пристана донесоха наръч трески и магьосницата избра най-малката от тях. Несръчно, тя издяла с ножа подобие на корабче със заострен нос и закръглена кърма. Саймън взе ножа от жената и се зае да изработва корабче. Другите воини последваха примера му.

Скоро се появи цяла флотилия от тридесет корабчета. Всеки от тях беше колкото длан, с мачти и платна, направени от парцалчета, флота-играчка подредиха на края на пристана. Магьосницата падна на колене, наведе се над самата вода и духна в платното на всяко корабче.

— Вятър и вода, вятър и вода — напевно заповтаря тя. — Ветре, гони! Вода носи! Мъгла, излъжи! — Бързо работейки с ръце, жената преместваше едно след друго корабчетата във водата. Мъглата почти ги скриваше, но тя все още не беше толкова гъста, за да не може Саймън да види поразителното зрелище: в клинообразен боен ред корабчетата се отправиха към най-гъстата мъгла. Когато главният кораб достигна границата на видимостта, той вече не беше жалка, набързо издялана играчка, а великолепен голям кораб, по-голям и мощен от патрулните кораби на Магнус Осберик, с които той така се гордееше.

Като се подпря на ръката на Саймън, магьосницата се изправи.

— Не вярвай на очите си, човече от друг свят! Това е само привидение, но да се надяваме, че ще се окаже не по-малко действено от тяхната мъгла и желанието на колдерите да нападнат ще се охлади.

— Не може да бъде! Те не са истински! — възкликна Саймън.

— Ние прекалено се доверяваме на нашите чувства. Щом могат да се излъжат обонянието, зрението и осезанието, защо привидението да не излъже всичко наведнъж? Ако ти, Саймън, се готвиш да влезеш в пристанището, за да щурмуваш крепостта, и изведнъж видиш в мъглата идващия срещу теб вражески флот, който никак не си очаквал, няма ли да се замислиш, преди да се хвърлиш презглава на щурм? Аз само се опитвам да спечеля време. Привидението бързо изчезва, когато го подложиш на изпитанието на реалността. Първият кораб на колдерите, който се опита да вземе наш кораб на абордаж, веднага ще открие измамата. Но понякога и минутата решава.

Вероятно магьосницата беше права. Във всеки случай даже и противникът да се канеше да приближи крепостта под прикритието на мъглата, той не го направи. Тази нощ сигнал за нападение не прозвуча, макар че плътната завеса над града не се разсея и с настъпването на утрото.

Трите кораба в пристанището напразно очакваха заповедите на Магнус Осберик. Той изчакваше мъглата. Саймън тръгна заедно с Корис да проверяват гвардейските постове, разположени на стената, обърната към морето. От време на време те се хващаха за дрехите, за да не се изгубят в мъглата. Гонговете биеха равномерно, но не за да осигурят безопасността на корабите в морето, а за да могат постовете да се чуват един с друг. Хората се умориха от постоянно напрежение и току се хващаха за оръжието. Който закъснееше да каже паролата, рискуваше да получи мълниеносен удар от меч.

— Ако така продължи — забеляза Трегард, като едва успя да избегне меча на един от сулкарците, на когото се натъкна неочаквано, — колдерите няма защо да щурмуват крепостта. Ние сами ще се избием.

— Имай предвид — отговори Корис — противникът също използва привиденията, породени от нашия страх. Но какво ли още можем да предприемем?

— Не е трудно да се подслушат паролите. — Саймън не криеше опасенията си. — Пост след пост, цялата стена може да се окаже в ръцете на врага.

— Може. Нападението вече започна? — полувъпросително каза Корис. — Човече от друг свят, ако ти знаеш какво трябва да правим, заповядай ни! Аз охотно ще се подчиня на твоите заповеди. Аз съм войн и умея да воювам. По-точно — умеех. Мислех, че съм запознат и с магьосничеството и с цялото си сърце съм предан на Есткарп, но честно казано, досега нищо подобно не съм виждал. Предполагам, че съм направил всичко, което е по силите ми.

— Аз също не съм чувал за подобни методи при водене на войни — подкрепи го Саймън. — Всеки ще се окаже в задънена улица при това положение. Впрочем струва ми се, че няма да ни нападнат откъм морето.

— Защото ние ги чакаме оттам ли? — бързо съобрази Корис. — Но и откъм сушата Сулкар не може да бъде превзет — морските разбойници съвестно са ги построили. Нужни са обсадни машини и повече от една седмица.

— Море, суша… Какво остава?

— Земята и въздухът — каза Корис. — Земята! Подземните ходове!

— За всички ходове не ни стигат хора. Изведнъж очите на Корис яростно блеснаха, както тогава, когато Саймън го видя за пръв път.

— Има начин да охраняваме ходовете без хора! Да отидем при Магнус! По-бързо! — Капитанът на гвардейците побягна по виещите се коридори, като при завоите драскаше с ножницата на меча си.

На масата стояха подредени пет медни съда с различна форма. Във всеки Корис пусна по едно метално топче. След това ги изнесе и ги постави върху крепостната стена над всеки подземен ход. При всеки опит да се изкърти вратата, намираща се в подземието, топчето в съответния съд ще затрака и по този начин ще се разбере за нападението.

С подземните ходове се оправиха. Оставаше въздухът. Може би защото Саймън беше запознат с въздушните боеве, той напрегнато се вслушваше и до счупване на шийните си прешлени се вглеждаше в мъглата, заобикаляща кулите на крепостта. Магьосничеството си е магьосничество, но цивилизация, намираща се на равнището на примитивните самострели, мечове и ризници, едва ли може да осъществи нападение по въздуха — и все пак…

Благодарение на медните съдове на Корис защитниците навреме разбраха за първата атака на колдерите, започнала едновременно на петте места. Граничещите с вратите подземни помещения бяха предварително напълнени с всевъзможни горящи материали, каквито имаше в складовете на крепостта: денкове с вълна и четина, скъпи тъкани и чували със зърно. Всичко това беше залято с масла и смоли, с които корабостроителите насмоляваха дъното на корабите.

Когато топчетата в съдовете затракаха, хвърлиха факли в подземията и плътно затвориха вратите. Така прикриха всички проходи за цитаделата.

— Нека се опитат да пъхнат кучешките си муцуни там! — Магнус Осберик с ярост удари по масата в главната зала на крепостта с бойната си брадва. За първи път, откакто мъглата обгърна крепостта, предводителят на мореплавателите не изглеждаше загрижен. Като всеки моряк, той не обичаше мъглата и се страхуваше от нея, независимо от какво беше породена — от природата или от свръхестествени сили.

— Ахххх! — Шумът от гласовете в залата беше заглушен не просто от вик на болка. Само нечовешки ужас можеше да изтръгне такъв вопъл от човешкото гърло.

Кръвта застина в жилите на защитниците на Сулкар. Магнус Осберик настръхна, готов да се хвърли върху врага. Корис с изваден меч в ръка се приведе към земята, сякаш за да набере от нея сили. Останалите воини в залата мигновено млъкнаха.

Саймън напрегнато чакаше и може би затова първи разбра откъде идва опасността. Той побягна нагоре по стълбата, която след три етажа водеше към стражевия пост на покрива.

Но до третия етаж Трегард не стигна. Спряха го викове и дрънкане на оръжия. Саймън забави крачки и извади самострела. Някакъв войн, който се търкаляше като топка надолу по стълбата, едва не го събори. От прерязаното гърло на сулкареца пръскаше кръв по стените и стъпалата. Саймън се изкачи още малко и видя страшна картина.

На площадката на третия етаж двама гвардейци и трима сулкарци, притиснали гърбове към стената, отчаяно се опитваха да задържат нападателите. Те настъпваха така яростно, също като тези, които нападнаха войската на Есткарп из засада. Саймън стреля няколко пъти, но отгоре напираше такава могъща вълна от островърхи шлемове, че беше невъзможно да се спре със самострел. Очевидно противникът беше успял да прехвърли по някакъв начин силите си по въздуха и беше завзел горните етажи на цитаделата.

Врагът беше пробил отбраната, но не беше време да се гадае как е станало това. Трябваше да се действа. Паднаха още двама сулкарци, загина един гвардеец. Убитите и ранените, свои и чужди, всичко се губеше в морето от островърхи шлемове. Трупове се търкаляха надолу по стълбата и се спираха едва в подножието на кулата.

Саймън си проби път до втория етаж и отвори вратата, водеща към площадката. Мебелите на сулкарците се оказаха много тежки, но някои можеха да се преместят. Като събра всичките си сили, Трегард започна да премества мебелите на площадката, за да барикадира прохода.

Тъкмо изнасяше тежък стол, когато пред него се появи остър като клюн шлем. Едва успя да избегне меча. Успя да стовари стола върху главата на противника, но одраска бузата си.

— Сулкар! Сулкар!

Налятото с кръв лице на Магнус Осберик беше станало червено като рижата четина на мустаците му.

Той яростно въртеше бойната си брадва и задържаше натиска на колдерите при барикадата на площадката.

По-нататък Трегард си спомняше само как непрекъснато зареждаше самострела. Прицелваше се, стреляше и отново зареждаше. Когато свършиха запасите му, започна да сваля пълнителите от убитите гвардейци, но нито за минута не прекрати стрелбата.

Врагът изблъска малкия им отряд в залата, а оттам на другата стълба. За всяко стъпало нападателите плащаха висока цена. Изведнъж се появиха струйки дим. За секунда на Саймън му се стори, че в крепостта са проникнали валма от мъглата. Нещо започна да дращи в гърлото му, да дразни очите, но той продължи стрелбата, докато беше възможно.

Стрелбата свърши. Хората дрезгаво крещяха, а отровният дим ставаше все по-гъст. С опакото на ръката си Саймън избърса сълзящите си очи и по-плътно се уви с шарфа на ризницата си. Душеше го кашлица. Те отстъпваха почти слепешката, като заключваха след себе си тежките петдюймови врати, докато не се намериха в помещение с някакъв механизъм. Този механизъм се издигаше даже над гиганта Магнус. Той устреми такъв безумен поглед към него, че мореплавателите и гвардейците се отдръпнаха.

Магнус Осберик беше загубил шлема си. Лицето му беше бледо и изглеждаше остаряло. Скъсаният му плащ висеше на едното му рамо. Върху кожуха на механизма лежеше бойна секира, от която се стичаше кръв върху каменните плочи. С широко отворени невиждащи очи Магнус гледаше около себе си. Саймън разбра, че този могъщ човек е близо до шок.

— Махайте се! — повелителят на мореплавателите взе брадвата и я размаха, за да не допусне никого до механизма. — Те ни нападнаха по въздуха! Това са крилати демони. Хората не могат да се сражават с демони! — Той изведнъж се засмя така радостно, като че ли се готвеше да прегърне любимата си. — Но има оправия и с демоните! Сулкар никога няма да стане гнездо на тези изроди.

Магнус замахна с брадвата. С красноречив жест той отдели своите бойци от гвардейците.

— Вие доблестно се сражавахте, братя от Есткарп. Но повече няма какво да правите тук. Сега ще освободим енергията, захранваща града, и ще взривим крепостта. Тръгвайте и се постарайте да отмъстите на летящите демони за нас. И бъдете уверени, ние ще ги вземем със себе си. Тръгвайте, братя! Оставете Сулкар на неговата съдба.

Гигантът беше толкова страшен, че двадесетината гвардейци, които бяха останали, отстъпиха в ъгъла. Сред тях цял и невредим стоеше Корис. Само соколът върху шлема му беше загубил крилото си в битката. Едва мърдайки устни, магьосницата се приближи до своите воини.

С извадени мечове гвардейците дружно поздравиха останалите.

— Достатъчно, хора от Есткарп. Сега не е време за паради. Тръгвайте! — измърмори Магнус, като посочи малката врата в подземния ход.

Капитанът на гвардейците излезе последен, плътно затвори вратата след себе си и я заключи отвън. Кълбата в подземието още горяха, подът беше равен и гвардейците стремително се заизкачваха нагоре по тунела към изхода.

Все по-ясно се чуваше плисъкът на вода и накрая те излязоха в пещера, пред която бяха вързани няколко лодки.

— Лягай! — Корис блъсна Саймън в гърба и той падна в една от лодките. Местата бяха малко и хората се натъпкаха буквално един върху друг. Скоро Саймън се оказа притиснат на самото дъно. Вратата, през която излязоха в пещерата, се затвори, светлината изгасна и настъпи пълна тъмнина. Саймън лежеше неподвижно и се опитваше да си представи какво ще стане по-нататък.

Лодките се люлееха върху вълните и хората се блъскаха от борд в борд. В очакване на взрива, Саймън инстинктивно хвана главата си с ръце. Люшкането се усили и започна да му се повдига. Той беше слаб моряк. Като се опитваше да потисне гаденето, той за известно време забрави всичко и затова страшният взрив го изненада. На Трегард му се стори, че целият свят се стовари върху него, зашемети го, смаза го.

Беше вече обяд, когато Саймън повдигна глава и пое свеж въздух. Полека той се измъкна изпод купчината тела и се огледа: мъглата беше изчезнала, небето беше чисто, а лодките им се носеха в открито море, далеч от пламъците на разрушената крепост.

Една… две… Той преброи три лодки. На кърмата на тяхната лодка, на руля стоеше Хорис. Саймън веднага го позна по фигурата. Като че ли бяха избягали от преизподнята, в каквато се превърна Сулкар. Не беше лошо да знае накъде са се отправили сега.

От мъглата нямаше и следа. Целият бряг беше обхванат от заревото на страшния пожар. Вълнението се усилваше. Може би щурмът беше предизвикан от взрива, унищожил Сулкар. Силното люшкане накара Саймън отново да легне на дъното на лодката. В този момент той ясно разбираше едно — пълното им спасение е още далеч.