Андре Нортън
Джелита (20)

4. Градът на мъртвите

Саймън наивно очакваше, че машината незабавно ще излети, но тя само се затъркаля по покрива, набирайки скорост. Тя удари носа си в ниския парапет с такава сила, че просто можеше да се разпадне на части. Саймън разбра, че пада, но това не беше падането, на което разчитаха колдерите — той падаше в кабината на самолета.

След миг Саймън съобрази, че пада не отвесно, а под ъгъл. Без особена надежда той дръпна още веднъж дръжката.

Последва удар, трясък и стана тъмно като в рог — без светлина, без звук…

Отначало в тъмнината се появи червено огънче. Скоро до слуха му достигна някакъв слаб, повтарящ се звук, който приличаше на тиктакането на часовник или капеща вода. След това почувства ужасна миризма. Именно тя го свести. Сладникавият мирис на разложение го удари в носа и заседна в гърлото му.

Саймън седна и се огледа. Огънчето изглежда беше пламнало при удара. Невидимата сила, която го преследваше, като че ли го остави. Той можеше съвсем свободно да се движи и диша.

Ако не се смятат многобройните синини, Саймън благополучно преживя авиокатастрофата, може би защото при падането по-голямата част от удара понесе машината. Вероятно червеното огънче свети на дъската с приборите. Някъде съвсем близо капе… Ама че воня!

Саймън се опита да излезе от кабината. Чу се металическо скърцане и част от кабината просто се отдели. Като превъзмогна болката, той се измъкна от изкорубения самолет и погледна нагоре. Точно над него, в покрива зееше огромна дупка, през която стърчаха отломки от самия покрив. Докато гледаше нагоре, още една отломка рухна върху изтърбушеното тяло на самолета. Изглежда машината беше паднала върху покрива на една от съседните къщи и той се чудеше как при такъв удар е останал не само жив, но дори не си е счупил костите.

Явно много дълго беше лежал в безсъзнание, защото през отвора тъмнееше вече вечерното небе. Гладът и жаждата отново напомниха за себе си и го накараха да потърси вода и храна.

Защо неприятелят не го залови досега? Сигурно са видели къде е паднала машината му. Нима те не са разбрали, че се е възползвал от самолета и са го следили само с помощта на психически контакт? Тогава сигурно им е известно едно: няма го на покрива и контактът е прекъснат. А той само беше загубил съзнание. Колдерите обаче биха могли да интерпретират това като негова гибел. Ако тези предположения са верни, то тогава Саймън е свободен, макар и тук, в Сиппар.

Отначало той реши да намери вода и храна и едва след това да се опита да се ориентира как да стигне до пристанището.

Саймън намери вратата за стълбата, която се надяваше, че води надолу, към улицата. И тук тежкият въздух беше пропит с миризма на разложение. Той отдавна разбра на какво му мирише и побърза към изхода, но долу миризмата на смъртта беше още по-силна.

Прозорците бяха отворени и вечерната светлина падаше върху стълбищните площадки. Саймън минаваше покрай врати, но не се решаваше да отвори нито една от тях, тъй като именно около тях отвратителната миризма беше най-непоносима.

Малко по-надолу се откри вход към зала, която завършваше с портал. Саймън очакваше, че там ще намери и изход към улицата, но преди това се огледа и в един килер намери сухари, които съставляваха главната храна на гвардейците на Есткарп. Намери и гърне със сушени плодове, напълно годни за ядене. Изгнилите остатъци от другите запаси подсказваха, че в този дом отдавна не живее никой. От крана на чешмата капеше вода и преди да се заеме със сухарите, Саймън жадно пи.

Въпреки че беше много гладен, му беше трудно да яде поради лошата миризма, която се разнасяше навсякъде. Макар че беше влязъл само в един дом, на Саймън му беше ясно: Сиппар е град на мъртвите, ако не се смятат цитаделата с шепата колдери и техните подчинени на волята им слуги. Изглежда завоевателите безжалостно бяха се избавили от всички, които не са им нужни, и не само бяха ги убили, но ги бяха оставили да лежат непогребани в собствените им домове. Нима за да плашат останалите живи? Или просто защото им е било все едно? По-скоро второто… И странното чувство за някакво родство с широколиките завоеватели, което Саймън за кратко време изпита, изведнъж безследно изчезна.

Саймън взе със себе си всички намерени сухари и напълни една бутилка вода. За голямо учудване той откри, че входната врата е заключена отвътре. Нима обитателите на тази къща са се заключили и са извършили глупаво самоубийство? Или ги беше унищожила същата тази сила, която го смъкна от покрива?

Улиците бяха така пусти, както изглеждаха отгоре, и все пак той вървеше близо до къщите и се вглеждаше във всяка пресечка. Но всички врати бяха заключени и през целия път до пристанището нищо не помръдна.

Саймън знаеше, че не може да отвори нито една врата. Пък и защо да го прави? За да гледа мъртъвците? Нима целият град е измрял, след като в името на претенциите на Орна и нейния син в Горм са влезли колдери? А може би значително по-късно, когато островът се е оказал отрязан от външния свят? Впрочем сега това представляваше интерес само за летописците и каквото и да беше се случило, пред него лежеше градът на мъртвите. Мъртви тялом, а в цитаделата — мъртви духом. А и самите колдери, макар външно да изглеждаха като, нормални хора, много приличаха на мъртъвци.

Саймън стигна до твърдото убеждение, че е възможно да се освободи Горм само ако се унищожи цитаделата. Той запомни пътя в движение и си мислеше, че като са оставили без особено внимание мъртвия град, колдерите са направили голяма грешка. Нима само в тези пусти домове са поставили сигнализация за охрана… Тогава това е хубав капан за вражески десант.

Саймън си припомни разказа за разузнавачите, които преди няколко години се опитали да проникнат в Горм. И сам командирът се е опитал да го направи, но не е успял да преодолее някаква тайнствена бариера. Сега, когато изпита на собствения си гръб оръжието на колдерите, Саймън разбра всичко. Само на него му се отдаде да се измъкне от този капан, и то благодарение на самолета. А колдерите дори не се опитват да го преследват в града. Това говори, че са сигурни в своето оръжие.

И все пак не му се вярваше, че безмълвният град от никого и от нищо не се охранява. Саймън стигна до пристанището, като продължаваше да се движи плътно до къщите. Както градът, така и пристанището беше мъртво. Корабите в него представляваха жалко зрелище: корабните принадлежности и уреди бяха изгнили, по бордовете зееха пробойни, а тук-там над вълните се виждаха само горни палуби. Всичко свидетелстваше, че тези морски съдове отдавна не са излизали в морето. Саймън беше отделен от материка от широката гладка повърхност на залива. Ако той наистина се намира в Сиппар, а той вече не се съмняваше в това, то от другата страна на залива лежи нос, в основата на който е разположен построеният от колдерите замък Ил. А на самия му край е бил по-рано Сулкар. И навярно, след като крепостта на мореплавателите е паднала, целият бряг се контролира от колдерите.

Ако намери подходяща лодка, Саймън ще трябва да гребе на изток към бутилкообразния залив в устието на река Ес и по-нататък към Есткарп. Той разбираше, че трябва да бърза, защото времето работи сега против него.

Той намери подходяща лодка — малка черупка, която стоеше на док, и макар че не беше моряк, провери, доколкото можа, дали е годна за плаване. Като дочака да се стъмни съвсем, Саймън се хвана за веслата. Одрасканите му ръце смъдяха, разбитото му тяло го болеше, но стиснал зъби, той равномерно гребеше, заобикаляйки гнилите останки на гормския флот.

Като се отдалечи от пристанището, Саймън вдигна платното, но скоро се натъкна на отбраната на колдерите. Легнал на дъното на лодката, той не виждаше и не чуваше нищо. Запушил ушите си с ръце и затворил очи, за да се спаси от ужасните и нечувани звуци, от зловещата и невиждана светлина, които избухваха в черепа му и се мъчеха да излязат навън, като заплашваха да разцепят главата му. А уж му се струваше, че като издържа вече двата удара, е достатъчно запознат с оръжието на колдерите. Но това, което ставаше сега и разкъсваше мозъка му, се оказа къде по-страшно.

— Колко продължи това — час? Ден? Година? — той не знаеше… Ослепял и оглушал, Саймън загуби представа за времето и лежеше на дъното на лодката, която, гонена от вятъра, се носеше върху вълните. Някъде назад остана мъртвият и страшен Горм, осветен от лунната светлина.

На разсъмване в устието на река Ес Саймън си избра лодка от бреговата охрана на Есткарп. Малко вече се беше оправил, въпреки че се чувстваше съвсем разнебитен. Като се придвижваше от форт до форт, се добра до замъка Ес. В цитаделата на Есткарп, в която за пръв път видя Върховната Владетелка, Саймън доложи на военния съвет за приключенията си в Горм и за срещата си с колдерите. През цялото време, докато докладваше, той търсеше с очи сред магьосниците онази, неговата, и не я намираше. Когато Саймън говореше за града на мъртвите, лицето на Корис се вкамени. Почти не прекъсваха разказа му и когато свърши, не му задаваха въпроси.

След това Върховната Владетелка извика една от магьосниците.

— А сега, Саймън Трегард, хвани я за ръка и мисли за онзи човек с шлема, съживи в паметта си най-малките детайли от лицето и дрехите му — заповяда тя.

Саймън се подчини, макар че не разбираше защо е нужно. Той държеше в ръцете си студените сухи пръсти на магьосницата и мислено си представяше сивия комбинезон, металния шлем с проводниците, странното лице, чиято долна половина не съответстваше на горната, и властното изражение, което се смени със смущение, когато Саймън отказа да се подчини на заповедта. Магьосницата се отдръпна от него и Владетелката попита:

— Ти видя ли, сестро? Можеш ли да ни кажеш какво?

— Видях — отговори жената — и мога да възпроизведа това, което съм видяла. Тъй като Саймън Трегард е издържал борбата на духа и изображението беше отчетливо. Макар че… Тя погледна ръцете си и раздвижи пръсти, като че ли й предстоеше някаква деликатна работа. — Макар че не зная ще можем ли и ние да се възползваме от същия способ. Би било по-добре, ако се беше проляла кръв.

Никой не обясни нищо на Саймън, а и нямаше време за въпроси. Когато Съветът завърши, Корис веднага го отведе в казармата. Той беше в стаята, от която се бяха отправили на поход в Сулкар. Саймън попита командира:

— А къде е господарката?

Невъзможността да я назове по име винаги го караше да губи самообладание и особено пък сега. Но Корис прекрасно разбра за кого става дума.

— Обхожда граничните фортове — отговори кратко командирът.

— В безопасност ли е?

— Кой сега е в безопасност, Саймън? Не се безпокой, магьосниците не рискуват напразно. Те пазят своя Дар. — Той се приближи до прозореца, който гледаше на запад, и впи поглед в хоризонта, сякаш искаше да види нещо там, зад равнините на Есткарп. — Значи Горм е мъртъв.

— Думите му падаха като оловни гюлета.

Саймън беше безкрайно уморен. Той събу ботушите си и се изтегна на леглото.

— Аз разказах само това, което видях с очите си. Живот има само в централната кула на Сиппар и никъде другаде. Е, истина е, че и не търсих много…

— Живот? Какъв живот?

— Попитай колдерите. Или магьосниците — сънено отговори Саймън. — Може би те разбират живота по друг начин?

Саймън почувства, че Корис се е отдръпнал от прозореца и стои до леглото му, заслонил слънцето с широките си плещи.

— Струва ми се, Саймън Трегард, че ти също си се върнал по-различен. Ти видя Горм. Тогава отговори, той жив ли е или мъртъв?

— Той е порочен — избърбори Саймън. — Но по-точно ще може да се каже, като му дойде времето. — Той вече заспиваше и може би затова не разбра защо отговори именно така.

Саймън спеше, събуждаше се, колкото да похапне, и отново заспиваше. Никой не го безпокоеше. Той не знаеше и не искаше да знае какво става в Есткарп, приличен на мечок, който се е заврял в бърлогата си и е заспал зимния си сън. Накрая, при едно от поредните си събуждания, той се почувства бодър и пълен със сили. Такова прекрасно самочувствие отдавна не беше имал, може би от самия Берлин. Берлин… Какво е това? Къде е това Берлин? В паметта му се беше смесило странно минало и настояще.

Саймън си спомни стаята в изоставения дом в Каре, по чиито стени висяха изтърканите гоблени и където с изумен поглед го гледаше жената, начертала между тях двамата огнения знак. Спомни си и друга сцена, когато същата тази жена стоеше с угаснал поглед, опустошена, изразходвала Дарбата си в магьосничеството за Алдис…

Накрая си спомниха за него. Докато Саймън си отспиваше, Есткарп събираше всичките си сили в един юмрук. Като видяха сигналните огньове на хълма, в Есткарп пристигнаха отряди от „Гнездото на соколите“ и от Южната граница. С една дума, пристигна всеки, който гореше от желание да се противопостави на колдерите и на съдбата, която олицетворяваше Горм. Половин дузина бездомни сулкарски кораби пристигнаха в залива на соколарите. Като отправиха своите семейства в планините, сулкарци се въоръжиха и се готвеха за война. Всички бяха съгласни, че трябва да нападнат Горм, преди той да ги нападне.

В устието на река Ес разположиха военен лагер.

Палатките стояха на самия бряг на залива и от тях воините виждаха острова, очертан на хоризонта като черна сянка. Малко по-далече циркулираха корабите на сулкарци, очаквайки сигнал за нападение. За нападение край мореплавателите се готвеха и отряд соколари и бежанци от Карстен.

Разбира се, първата работа беше да се разруши защитната бариера около Горм. А с тази задача можеха да се справят само магьосниците на Есткарп. Неочаквано Саймън се оказа в тяхната компания. Те насядаха около маса, която изглеждаше, че служи за игра. Само че по нея нямаше шахматни квадрати, а пред всяко кресло имаше изобразени символи.

Мястото на Саймън се оказа до Върховната Повелителка и те имаха общ символ: Сиво-кафяв сокол в златен овал, а над овала — рогата морска раковина. Вляво, в синьо-зелен ромб беше изобразена ръка, държаща секира. По-нататък — риба с бодли в червен квадрат.

Отдясно на масата имаше още два символа, но Саймън не можа да види какви са те, тъй като магьосницата, която стоеше пред тях, ги закриваше с ръка. Някой седна отляво. Саймън обърна глава и когато срещна познатия поглед на сивите очи, почувства необикновен прилив на сили. Жената не проговори и той също не пророни нито дума. Шести и последен на масата седна младият Брайант, бледен и напрегнат, устремил неподвижен поглед в изображението на рибата, като че ли тя беше жива и той със силата на погледа си се стремеше да я удържи в червения квадрат.

В палатката влезе магьосницата, която Саймън държеше за ръцете, когато му бяха заповядали да мисли за колдерите от Горм, а с нея още две жени. Двете внесоха по един малък глинен мангал, от който се носеше сладникав дим, и ги поставиха на края на масата. Първата магьосница, която носеше със себе си голяма кошница, махна парцала и той видя на дъното няколко восъчни фигурки.

Като взе едната фигурка, магьосницата два пъти я сложи в дима от мангала, а след това се приближи до Брайант и му я показа. Малкото човече с гъсти рижи коси беше направено така изкусно, че изглеждаше като живо.

— Фалк — каза жената и постави човечето в центъра на червения квадрат, точно върху рибата. Брайант навярно би побледнял още по-силно, ако кожата му и без това не беше така безцветна. Саймън забеляза как, преди да проговори, младежът преглътна буцата в гърлото си:

— Фалк, Повелителят на Верлен.

Жената извади от кошницата втора фигурка и се приближи до съседката на Саймън. Сега Саймън можа да оцени по-добре съвършенството на нейната работа — в дима на мангала жената постави прекрасното копие на жената, която съвсем скоро молеше да омагьосат Ивиан.

— Алдис.

— Алдис от Каре — кимвайки, произнесе магьосницата, когато фигурката беше поставена върху синьо-зеления символ.

— Сандар от Ализон. — Третата фигурка беше поставена на масата вдясно от Саймън.

— Сирик. — Дебелата фигурка в сутан на католишки свещеник зае своето място.

Преди да сложи последната фигурка в дима от мангала, магьосницата критично я огледа. След това, като се спря пред Саймън и Върховната Повелителка, без да назовава някакво име, я подържа пред очите му, за да може той да прецени на кого прилича. Пред него беше фигурката на главния колдер с шлема, който той видя в Горм. Сходството беше поразително!

— Горм! — произнесе Саймън, като не намери други думи.

Жената внимателно постави фигурката в златния овал на сиво-кафявия сокол.