Андре Нортън
Джелита (18)

2. Продадени в Горм

Главата му се пръскаше от тъпата пулсираща болка. Слепоочията му пулсираха, сякаш там вътре някой биеше барабан. Тресеше го. Струваше ли си да идва в съзнание, за да търпи такива мъки? Скоро Саймън разбра, че ударите в слепоочията му се усилват от някакво външно ритмично чукане. Това, върху което лежеше, потрепваше в такт с ударите.

Като отвори очи, Саймън видя светлина и когато се размърда, откри, че ръцете и краката му са вързани. Възникна усещането, че се намира в закован ковчег и за да не изкрещи от ужас, Саймън прехапа устни. Борбата със страха за известно време притъпи възприятията му и той не разбра веднага, че в този гроб има и други пленници.

Отдясно от време на време някой стенеше, а отляво повръщаше и това добавяше зловонията в спарения въздух на общата им тъмница. Колкото и да беше странно, тези звуци успокоиха Саймън и той извика:

— Кой е тук? Къде сме? Знае ли някой?

Стенещият човек като че ли изхлипа, но не отговори нищо. Сигурно не можеше да преодолее болката или не беше разбрал.

— Кой си ти? — чу се тих шепот отляво.

— Аз съм от планините. А ти? Това какво е, карстенски затвор?

— Де да беше така! Бил съм в карстенска стая за изтезания и в камера за разпит също и затова повтарям — по-добре да бях попаднал там.

Саймън започна да си припомня какво се беше случило с него. Той се покатери на скалата, за да огледа залива, откри там странен кораб… След това го атакува сокол, фалшив, разбира се! А по-нататък — мрак. Изводът се натрапваше от само себе си. Намира се в трюма на необикновения кораб!

— В ръцете на тези, които купуват хора за Горм ли сме? — попита той.

— Ти не грешиш, човече от планините! Нямаше те с нас, когато помагачите на Ивиан ни продадоха на колдерите. Значи ти си един от заловените по-късно планинци?

— Ей, соколари! Хора на Крилатото племе! — високо извика Саймън и ехото на гласа му се разнесе от единия край на трюма до другия. — Колко сте? Зове ви един от защитниците на границата!

— Ние сме трима. Вярно е, че когато хвърлиха Фалтъяр тук, той беше в безсъзнание и ние не знаем дали още е жив.

— Фалтъяр! Стражът на Южните порти! Как попаднахте в плен?

— Ние научихме за залива, в който могат да пристават кораби, а скоро след това пристигна куриер от Есткарп и ни съобщи, че могат да ни доставят оръжие по море, ако има къде да го стоварят. Тогава Владетелят на крилете ни заповяда да разузнаем този залив. Ние бяхме близо до целта, когато ни нападнаха соколите, но това бяха чужди птици. Дойдохме на себе си едва на брега, но без доспехи и без оръжие. След това ни домъкнаха на този кораб, който не прилича на никой друг. Това казвам аз, Тандис. Пет години съм бил матрос на корабите на сулкарците и съм видял толкова пристанища и толкова кораби, че една седмица няма да ми стигне да ги изброя, но нищо подобно още не съм срещал!

— Това е магьосничество на колдерите — чу се слаб глас отдясно. — Невъзможно е да имаш представа за времето, когато стоиш в непрогледна тъмнина. Нощ ли е сега или ден? В Каре ме хвърлиха в затвора, защото когато прозвуча рогът, аз скрих вкъщи жена и дете от древната раса. Всички по-млади прехвърлиха от затвора на остров до устието на реката. Там ни оглеждаха…

— Кой? — бързо попита Саймън. — Като си помислиш само, че до теб се намира човек, който може би е виждал колдерите!

— Не помня… — едва се дочу отдясно. — Тези хора от Горм владеят някакво магьосничество… Главата ти започва да се върти, а след това нищо не помниш… Казват, че са демони отвъд морето, и си мисля, че е точно така!

— А ти, соколарьо? Ти видя ли ги?

— Да, видях ги. Но почти нямам какво да добавя. Довлякоха ни тук карстенските наемници, а те, както е известно, са автомати без разум и воля, железни мишци на служба при своите стопани. И дрехите ни взеха, за да измамят нашите хора.

— Ние хванахме такъв — каза Саймън. — Може работата да се изясни поне отчасти.

Той се сепна, като изпусна тези думи, и си помисли, че и стените могат да имат уши и някой може да ги подслушва.

В затвора се оказаха десет карстенци, арестувани за нарушаване заповедта на херцога, и тримата соколари, заловени в залива. Мнозинството от пленниците бяха в безсъзнание или в тежко състояние. Дори и да можеха да си спомнят нещо, то спомените на някои от тях свършваха до пристигането им на острова, а на другите — на брега на залива.

Като продължи да ги разпитва, Саймън откри една закономерност: в този зловещ трюм бяха попаднали хора със здраво телосложение, енергични и добре владеещи оръжието. Такива бяха тук всички, като се започне от соколарите, които постоянно живееха във военни селища и бяха професионални войни, и се свърши със съседа му отдясно, който беше дребен провинциален земеделец и командваше отряд за самоотбрана. Всички те бяха на възраст от двадесет до четиридесет години и всички съвсем здрави, като не се смятат синините, получени в стаите за разпит на херцога. Сред карстенците Саймън откри дори двама братя от знатно, но обедняло семейство. Те бяха хвърлени в затвора, защото укривали бежанци. Но нямаше нито един човек от древната раса. От разказите на пленниците той разбра, че всички представители на древната раса — мъже, жени и деца, биваха убивани на място. Никого не взимаха в плен.

Накрая, единият от братята, който Саймън с търпеливите си въпроси изведе от вцепенение, му съобщи много важни сведения.

— Наемникът, който зашемети моя брат — дано ден и нощ го гризат плъхове, — не искаше да вземе в плен нашия побратим Ренстън. С него заедно сме яли, пили и сме се учили да владеем меча. Когато беше обявена тази заповед, той се скри и ние отидохме да му носим храна и оръжие, за да мине границата. Проследиха ни и ни хванаха, но трима заплатиха за това с живота си! След това един от наемниците започна да връзва Ренстън, но офицерът му каза, че напразно се старае, тъй като търговците от Горм не купуват хора с древна кръв: Онзи започна да убеждава командира си, че Ренстън е толкова млад и силен, колкото и ние, и за него ще заплатят добре. Но офицерът го прекъсна и заяви, че древната раса може да се сломи, но не да се пречупи, и прониза гръдта на Ренстън с меча си.

— Да се сломят, но не да се пречупят… — бавно повтори Саймън.

— Хората от древната раса са от една кръв с народа на Есткарп — добави младежът. — Демоните от Горм вероятно не могат лесно да ги подчинят, както правят това с другите.

— Но защо Ивиан така внезапно се опълчи срещу древната раса? — полушепнешком попита Саймън карстенеца отдясно. — Те живеят в покрайнините и не ви пречат. А онези, които дружат с тях, говорят само хубави неща и на дружбата им не пречат нито тяхната древна култура, нито странните им обичаи. Нима Ивиан действа по нечия заповед? Тогава кой дава такива заповеди? Кой знае, братя мои по нещастие, може би хората от древната раса, които живеят сред нас, пречат за проникването на злото от Горм. И ето защо Горм е решил да ги отстрани.

Какво пък, съвсем логично е. — И Саймън мислеше горе-долу така за случилото се. Той се готвеше да продължи въпросите си, но през стоновете на още недопития в съзнание пленник дочу някакво съскане. До болка познат за него звук. Минута по-късно разбра, че в трюма навлиза някакъв газ.

Хората се задъхваха и кашляха, гърчеха се в конвулсии и затихваха. Саймън усилено мислеше; едва ли са домъкнали в този трюм четиринадесет души само за да ги умъртвят с газ. И успокоен от тази мисъл, вдъхна дълбоко, кой знае защо спомнил си анестезията при зъболекаря в предишния си свят.

— Бу-бу-бу-бу… Бу-бу-бу-… Бу-бу-бу-бу… — Думите не са думи, а някакви непонятни звуци, някакъв висок глас… Той заповядва. Воден от инстинкта си за самосъхранение, Саймън лежеше, без да мърда.

Бу-бу-бу… Бу-бу-бу-бу… Бу-бу-бу…

Болката в главата му намаля. Саймън разбра, че вече не е на кораба, защото под него нищо вече не се тресеше и люлееше. Беше съвсем гол и трепереше от студ.

Гласът млъкна, но Саймън продължаваше да лежи като подчинен на някаква заповед против волята си.

Саймън два пъти преброи до сто, като се мъчеше да излезе от това състояние. Нито звук. Той повдигна клепачи и веднага ги спусна — в очите му блесна ярка светлина. Малко по малко очите му привикнаха и той се огледа, доколкото можеше да направи това, легнал и без да мърда. Видяното го порази не по-малко от странния кораб. Саймън не беше ходил много по лаборатории, но редицата с буркани, мензури и епруветки на полиците свидетелстваха, че се намира именно в лаборатория.

Сам ли е и защо е тук? Бавно и внимателно, сантиметър по сантиметър, той оглеждаше всичко, което попадаше в полезрението му. Съдейки по всичко, той не лежеше на пода, но повърхността под него беше достатъчно твърда — значи е маса. Предполагайки, че предпазливостта няма да навреди, Саймън бавно обърна глава. Сега виждаше стена — сива, гола, с някаква линия. Обърна още малко главата си и разбра, че това е врата…

Така… Това е едната страна на стаята. Все така внимателно Саймън обърна главата си на другата страна и видя върху наредените в редица маси още петима голи мъже. И петимата бяха или мъртви, или в безсъзнание. По-вероятно в безсъзнание…

След това Саймън видя високата слаба фигура, която стоеше с гръб към него. Човекът се наведе над първия, който лежеше на подредените в редица маси. Засега Саймън не виждаше нищо друго, освен сивия комбинезон и сивата шапчица и не можеше да определи нито пола, нито расата на човека, който изцяло беше погълнат от своята работа. До него стоеше подвижна масичка с всевъзможни стъкленици. На главата на проснатия човек Саймън видя металическа шапка, във вените му бяха вкарани игли с прикрепени към тях тръбички, водещи към стъклениците. Замръзнал от ужас, Саймън наблюдаваше умъртвяването на човешката воля и психика. Наблюдаваше тази смърт, след която се превръщат в хора-автомати, подобни на тези, с които се сражаваше под Сулкар.

Същото чака и него! Саймън размърда ръцете и краката си — всичко е наред. Добре, че се оказа последен в тази редица! Беше малко премръзнал, но изглежда, че напълно владееше тялото си.

Сивата фигура по всяка вероятност привърши с първия и премина към втория човек. Саймън седна. Леко му се зави свят и той се хвана за края на масата. За щастие рязкото движение не го издаде.

Очевидно работата на другия край на стаята беше прекалено сложна и изискваше пълно съсредоточаване от страна на оператора. Като почувства, че поради преместването центъра на тежестта масата под него ще се преобърне, Саймън спусна краката си и отдъхна едва когато стъпи твърдо на студения гладък под. Той с надежда погледна към съседа си, като предполагаше, че и той може да е дошъл на себе си, но младежът лежеше съвсем неподвижно със затворени очи. Гърдите му се повдигаха и спускаха на много големи интервали.

Саймън тръгна към полиците. Само там можеше да намери някакво оръжие. Дори да му се удаде да стигне незабелязано до вратата е рисковано да бяга, преди да се е ориентирал в обстановката. А освен това не можеше да остави тук петима обречени на смърт — не, по-лошо от смърт!

Той взе от полицата голяма бутилка, пълна с жълтеникава течност. На пипане бутилката приличаше на стъклена, но беше значително по-тежка. Като я хвана за гърлото, Саймън внимателно се приближи до масата, над която се беше навел операторът.

Бос, той се движеше съвсем безшумно и незабелязано се приближи до нищо неподозиращия оператор. С всичка сила го удари по главата с бутилката.

Без да издаде звук, последният се свлече като чувал на пода, като повлече и проводника, който се канеше да закрепи на главата на поредната си жертва. Саймън щеше да се хвърли върху падналия и да го хване за гърлото, но спря, когато видя разбития и облят с кръв тил. Вдигна тялото и го завлече на пътеката между масите. Едва тогава погледна в лицето този, когото смяташе за колдер.

Това, което видя, малко го разочарова. Въпреки представата, която рисуваше неговото богато въображение, пред него лежеше най-обикновен човек. Имаше дребни черти, широки скули и много тясна брадичка, която не съответстваше на горната половина на лицето му. И каквото и да се беше таило в главата му, докато беше жив, във външността му нямаше нищо демонично.

Саймън свали от колдера комбинезона, след това колкото и да не му се искаше да докосва разбитата глава, свали и шапчицата и се отправи към мивката в другия край на стаята, за да измие кръвта. Под комбинезона си човекът имаше някакво плътно прилепнало облекло. Саймън не намери никакви закопчалки, не можа да го свали и затова се задоволи само с горната дреха.

Саймън едва ли можеше да помогне на двамата, на които операторът беше включил тръбичките. Той просто нищо не разбираше от тези устройства. Но когато огледа останалите трима и се опита да ги повдигне, Саймън разбра, че това също е невъзможно. Вероятно те се намираха в състояние, подобно на наркотичен транс. И как ли той самият беше избягнал участта, постигнала неговите другари по нещастие?

Без да постигне нещо повече, Саймън отиде до вратата, на която нямаше нито ключалка, нито дръжка, но като я понатисна, откри, че се отмества надясно. Той надникна. Стените, таванът и подът на пустия коридор бяха боядисани в същия унил цвят като лабораторията. Вляво Саймън видя още няколко врати и тръгна към най-близката от тях.

Внимателно, така внимателно, както се размърда, когато идваше в съзнание, Саймън открехна вратата. Погледна през цепнатината и видя хората, които колдерите бяха докарали в Горм — ако се намираха в Горм, разбира се. Бяха около двадесет души. Те лежаха в редица все още облечени, но при беглия оглед Саймън разбра, че те също са в безсъзнание. Надявайки се, че тримата останали в лабораторията също ще дойдат на себе си, Саймън ги пренесе в тази стая и ги сложи до останалите.

Саймън огледа лабораторията, видя няколко ланцета и взе най-големия. Той разряза дрехата на убития оператор и сложи тялото му на една от масите, но така, че разбитата глава да не се хвърля в очи при влизането. За съжаление той не разбра как се затваря вратата на лабораторията, иначе непременно би я затворил.

Като пъхна ланцета в колана си, той с погнуса сложи на главата си влажната шапчица. Сигурно в тези бутилки и буркани можеше да се намери и много по-действено оръжие, но Саймън махна с ръка — това не е неговата стихия. На него му дай подръчни средства. Щом е стигнало дотам, ще действа с ланцета и с юмруци.

Саймън излезе в коридора и се отправи към следващата врата. Интересно, дълго ли няма да се сетят за убития оператор?

Саймън не успя да отвори две врати, но в края на коридора видя още една. Тя беше открехната и той се мушна вътре. След огледа разбра, че е попаднал в стая за живеене. Строга мебел, легло и кресла… Саймън не можеше да повярва на очите си! Това, което отначало взе за маса, беше по-скоро пулт за управление. Умът му отказваше да свърже в едно света на Есткарп, Гнездото на соколите, Каре и това, което видя тук. Там беше миналото, а тук — бъдещето!

Саймън не можа да отвори чекмеджетата на масата, макар че на тях имаше специални вдлъбнатини за натискане с пръст. Клекна, за да се ориентира по-добре.

По стените имаше същите чекмеджета и на тях също имаше вдлъбнатини за пръсти, но и те не поддадоха. Стиснал зъби, Саймън реши да счупи поне едно от тях с ланцета.

Не успя да направи и това — в стаята се чу нечий глас. Саймън рязко се обърна, но не откри никого. Той чуваше речта, но не виждаше говорещия. Саймън не знаеше този език и не разбра нито дума, но съдейки по интонацията, задаваха му въпрос, на който трябваше да отговори веднага.