Андре Нортън
Джелита (16)

6. Фалшивият сокол

Саймън, Корис и Вортгин, прикрити с купчина сено, лежаха зад купата до кръстопътя и наблюдаваха какво става в сеното. Там се мяркаха синьо-зелените плащове на наемниците на херцога. Четирима добре въоръжени конника явно бяха готови за далечен поход. Предводителят на този малък отряд, съблюдавайки церемонията, се приближи към стълба за обявления и допря рога до устните си. Среброто на бронята му блестеше от лъчите на утринното слънце.

— Едно… две… три… — броеше на глас Корис. Звуците на рога се разнасяха по целия окръг, но не се разбираше какво говореха наемниците на селяните.

Корис се обърна към Вортгин.

— Херцогът бърза. Ти трябва да отидеш веднага при своите, за да успееш да ги предупредиш.

Вортгин със сила заби кинжала си в земята, като че ли пред него бяха гърдите на наемник в синьо-зелен плащ.

— Пеш все едно няма да успея.

— Вярно. Но те имат точно това, което ни трябва. — Корис посочи към ездачите.

— След моста пътят минава през гора — забеляза Саймън.

Върху и без това ужасното лице на капитана се появи злобна гримаса.

— Те скоро ще приключат разговорите. И за нас е време.

Като напуснаха засадата, те прегазиха реката и тръгнаха по изоставена горска пътека, която вървеше на север. Тукашната аристокрация не обичаше особено херцога, не го обичаха и обикновените хора и затова освен главните търговски пътища всички останали пътища бяха вече почти негодни.

Пътят минаваше между хълмовете, обрасли с трева и храсталаци — места, не безопасни за всеки пътник, а най-вече за пътници с плащ на наемници. Саймън се укри в храстите. Корис зае позиция по-близо до реката, за да може да отреже пътя на противника за отстъпление, а Вортгин зае позиция от другата страна на пътя — срещу Саймън. Сега им оставаше само да чакат.

Предводителят на наемниците се оказа разумен човек. Един от неговите хора яздеше отпред и внимателно оглеждаше крайпътните храсти, но мина покрай укрилите се, без да ги забележи. След него яздеха предводителят и неговият адютант. Четвъртият конник завършваше отряда.

Когато се изравни със Саймън, той стреля, но не в него, а в адютанта.

Изстрелът беше точен. Предводителят мигновено се обърна, като демонстрираше отлично владеене на коня, и видя как последният конник също падна от коня, като плюеше кръв. Саймън почувства, че една игла разкъса дрехата и одраска рамото му. Той разбра, че срещу него стои достоен противник. Яздещият отпред щитоносец искаше да се притече на помощ на командира си, но Вортгин се надигна зад храста и хвърли срещу него кинжала си. Оръжието блесна на слънцето и се заби в гърлото на война и той рухна на земята, без да успее да извика. В следващия миг над главата на Саймън пролетяха копитата на кон, който изведнъж загуби равновесие, падна на гръб и затисна стопанина си. Тогава от засадата изскочи Корис и стовари върху главата на офицера, който направо се мъчеше да се освободи от коня, желязната си пръчка.

Те бързо съблякоха наемниците и хванаха конете. За тяхна радост, падналият кон се изправи и като че ли беше съвсем здрав, но понеже беше много изплашен, неспокойно цвилеше. Те замъкнаха телата на наемниците в храстите, привързаха снаряжението им към седлата на конете и се отправиха към изоставената кошара, където ги чакаха магьосницата и Брайант.

Когато се приближиха до кошарата, чуха, че вътре горещо спорят за нещо. Суровият глас на магьосницата прекъсваше раздразнените възгласи на Брайант.

Но щом в пролуката на старата ограда се показа Саймън, те замълчаха и не пророниха нито дума, докато мъжете вкараха конете с товара. Изведнъж Брайант извика и се хвърли към бохчата, в която бяха вързани ризницата и кожената куртка.

— Искам си външността обратно! И то незабавно! — извика той разпалено.

Впрочем Саймън напълно споделяше чувствата на младия човек. Да играе ненавистната роля на девица за неговата възраст беше по-лошо от робство! Дори на тях, хора отдавна привикнали да се подчиняват на заповеди, не им се искаше повече да остават в този отвратителен образ, макар че точно това може би беше спасило живота им.

— И правилно — подкрепи Саймън юношата. — Можем ли отново да станем предишните по своя… по-точно по твоя воля, господарке? Или трябва да изчакаме определен срок?

Магьосницата мрачно ги погледна изпод разбърканите си коси.

— Защо да губим време? Все още могат да ни настигнат хората на херцога. Виждам, че вие вече сте се срещнали с тях. — Тя взе синьо-зеления плащ и като че ли се готвеше да го премери на прегърбената си фигура.

Брайант мрачно гледаше магьосницата, притискайки към гърдите си ризницата. Пухкавите му устни бяха плътно стиснати.

— Аз ще тръгна оттук само в собствения си образ! Или въобще никъде няма да тръгна! — възкликна той и Саймън нито за минута не се усъмни, че точно така ще бъде.

Магьосницата се предаде. Тя измъкна от пазвата си мъничка торбичка и я хвърли на юношата.

— Иди на ручея и се измий. Но повече от шепичка прах не хаби, за да има и за другите.

Брайант хвана торбичката и като притискаше бохчата с дрехите към гърдите си, стремглаво изскочи от кошарата, като че ли се страхуваше да не го спрат.

— А с нас какво ще стане? — твърдо попита Саймън, готов да тръгне след Брайант. Корис връзваше конете за наведената на една страна ограда. Бандитската му физиономия беше отвратителна, но той съумяваше да се смее така заразително, както и преди.

— Нека птичето спокойно да се освободи от премяната си, Саймън. В края на краищата толкова търпя. Тази рокля го накара съвсем да изгуби самообладание.

— Роклята? — Вортгин повтори въпроса с учудване. — Но…

— Саймън не принадлежи към нашата древна раса — прекъсна го магьосницата, като прекара пръсти през косите си. — Той все още не може да си представи нашето превъплъщение. Ти си прав, Корис. — Магьосницата странно погледна капитана. — Трябва да дадем възможност на Брайант да дойде на себе си.

Синьо-зеленият плащ на нещастния наемник висеше като чувал върху раменете на младия боец, който бодро се връщаше от ручея. Той хвърли свитата на топка ненавистна рокля в ъгъла на кошарата и се зае яростно да я затрупва със земя. Саймън, Корис и Вортгин се отправиха към ручея.

Преди да се потопи в него, Корис внимателно изми и избърса ръждивата пръчка с кука на края. Като излизаше от водата, той вече държеше в ръце брадвата на Волт. Те взеха дрехите си. Корис отново облече ризницата, която взе в Каре — никоя друга не би му станала. Като маскировка наметна отгоре плаща на наемник. Останалите постъпиха по същия начин.

Като се върнаха в кошарата, Саймън подаде торбичката на магьосницата. Тя, размисляйки, я поддържа известно време в ръка, а след това я пъхна в пазвата си.

— Вие сте славни войни на херцога, а аз съм ваша пленница. С шлемовете и качулките вие почти не приличате на хората от древната раса. Всеки случай, това поне не бие на очи. Само Вортгин прави малко изключение. Но ако видят моя истински образ, всичко пропада. Ще издам всички, затова няма да бързам да сменя външността си.

Така те напуснаха изоставената кошара — четирима войни със синьо-зелени плащове като наемниците на херцога и старица, която седеше зад гърба на Брайант. Конете бяха отпочинали, но конниците не бързаха. Трябваше да се пресече цялата страна и те яздеха, като се стараеха да избягват селищата и широките пътища. Накрая стигнаха до мястото, откъдето Вортгин трябваше да се отправи на изток.

— А ние ще яздим покрай търговските пътища — каза магьосницата зад гърба на Брайант. — Ако успеем да предупредим соколарите, те безпрепятствено ще пропуснат бежанците през планините. Кажи на своите хора да не взимат много вещи със себе си — само оръжие и провизии, толкова, колкото може да носи конят. И нека с теб бъде Силата, Вортгин! Тези, които ще доведем в Есткарп, ще станат кръв в жилите му.

Корис свали от рамото си рога на наемник и го подаде на Вортгин.

— Ще ти послужи като пропуск, ако срещнеш хора на херцога. Желая ти късмет, братко! Ако попаднеш на север, ела в гвардията. Винаги за теб ще се намерят подходящи доспехи!

Вортгин махна с ръка на прощаване, пришпори коня и в галоп се отправи на изток.

— А по-нататък какво ще правим? — попита магьосницата Корис.

— Отиваме при соколарите!

Тя подсвирна.

— Ти забравяш, капитане, че макар да съм на вид стара и немощна и да изглежда, че жизнените сокове са изсмукани от мен, аз все пак си оставам жена. Това значи, че вратата на крепостта на соколарите е затворена за мен. Преведи мен и Брайант през границата, а след това се отправяй при твоите женомразци. И направи така, че те да са с нас. Граница, заградена с мечове, ще застави Ивиан три пъти да помисли, преди да ни нападне. Дори ако соколарите само преведат близките ни от Карстен през планините, пак ще бъдем в дълг към тях. Но най-напред махнете ето това! — тя дръпна синьо-зеления плащ на Брайант. — В противен случай ще ви приковат към някое дърво в планината, преди да разберат кои сте.

Този път, когато над главите им закръжи сокол, Саймън вече не се учуди, че Корис съобщава истинските имена на членовете на отряда на птицата и й обявява защо ще тръгват към планината. Капитанът яздеше отпред, Саймън — отзад, а по средата бяха Брайант и магьосницата. Бяха се разделили с Вортгин по обяд, а сега слънцето клонеше вече към залез. Цял ден не бяха яли нищо, ако не се смятат оскъдните запаси, които намериха в дисагите на наемниците.

Корис дръпна поводите, за да дочака останалите. Той не сваляше очи от планината, към която се приближаваха, и на Саймън му се стори, че капитанът е загубил обичайната си увереност.

— Нещо не ми харесва тук — проговори Корис. — Моето съобщение отдавна трябваше да стигне до местоназначението си и време беше да се появи пограничният отряд. Защо ги няма? Когато бяхме в „Гнездото на соколите“, соколарите се изказаха за съюз с Есткарп.

Саймън гледаше към планинските склонове с тревога.

— Без водач не бих се осмелил да пътувам по-нататък в тази тъмнина. И ако ти, капитане, смяташ, че соколарите се държат странно, мисля, че не трябва да навлизаме повече в техните владения. Хайде да лагеруваме на първото подходящо място.

Саймън прекъсна Брайант, който, вдигнал нагоре глава, внимателно следеше кръжащата над тях птица.

— Какъв странен полет… — Юношата пусна поводите, за да изобрази с ръце движението на крилата. — Соколът обикновено маха с криле ето така… Аз често съм ги наблюдавал. А тази птица, гледайте — пляс, пляс, пляс!

Сега вече всички наблюдаваха кръжащата, над тях птица, Саймън не забеляза нищо особено в този пернат часовой. За него беше същият като този, който срещнаха на излизане от гробницата на Волт. Впрочем той нищо не разбираше от орнитология.

— Ти можеш ли с изсвирване да го накараш да кацне долу? — попита той Корис.

Капитанът сложи пръсти в устата си и силно свирна.

В този момент Саймън вдигна самострела си. Корис с вик го удари по ръката, но той вече беше успял да стреля. Иглата попадна точно в бялото петно на гърдите на сокола, но птицата продължи да хвърчи над главите им, все едно че нищо не беше се случило.

— Аз ви казах, че това не е птица! — възкликна Брайант. — Магьосничество!

В очакване на обяснение всички се обърнаха към магьосницата, но тя не сваляше очи от сокола, който със забита в гърдите стрела правеше над тях поредния кръг.

— Това не е нашата Сила — неволно се изтръгна от нея. — Не знам какво е това, но то не е живо!

— Колдер! — възкликна Корис и плю.

Магьосницата бавно поклати глава.

— Ако това е колдер, то той не е подчинен на някаква чужда воля, както беше с хората от Горм. Не знам, нещо не мога да разбера…

— Трябва да го хванем — предложи Саймън. — Гледайте, той се спуска. Може би стрелата го тегли надолу? Дай ми твоя плащ — обърна се той към магьосницата и слезе от коня.

Тя му даде скъсания си плащ. Саймън го преметна през ръка и започна да се катери по скалата, покрай която минаваше пътеката. Той разчиташе, че птицата няма да успее да се вдигне нагоре през това време, и не сгреши. С всеки следващ кръг птицата се спускаше все по-ниско и по-ниско.

Като разгърна плаща и го хвана за единия край, Саймън чакаше удобен момент. Накрая го хвърли върху сокола и птицата се хвана в импровизираната мрежа. Саймън дръпна плаща към себе си; но соколът се дръпна встрани, измъкна се и като сляп удари глава в скалата.

Саймън се хвърли върху него и усети под ръцете си истински пера, но под тях… Той свирна от учудване. Под изпочупените пера и разкъсаната кожа се виждаше бъркотия от метални детайли, колелца, проводници и малко устройство, напомнящо мотор. Саймън хвана сокола за крилото и го пусна при другарите си.

— Ти уверен ли си, че соколарите имат само истински соколи? — попита той Корис.

— Соколът за тях е свещен — каза Корис и побледня, като видя вътрешностите на птицата. — Не, това не е тяхна измислица. Обучените соколи — това е тяхната сила. Защо са им фалшификати?

— Но на някого все пак е било нужно да вдигне в небето механичен сокол — възкликна Саймън.

Магьосницата се наведе над птицата и също я пипна. Когато погледна Саймън, в очите й се таяха въпрос и тревога.

— Друг свят… — прошепна тя. — Това не е наше магьосничество. Такова нещо не може да е родено нито в нашето време, нито от нашия свят. Чуждо е, Саймън, чуждо е…

Прекъсна ги възгласът на Брайант, който, вдигнал ръка, отново гледаше нагоре. Още една черно-бяла птица с плавни кръгове се спускаше над тях. Саймън отново посегна към самострела, но юношата го удари по ръката.

— Този е истински!

Корис свирна. Птицата като всеки обучен сокол се подчини на заповедта и кацна на скалата до пътеката.

— Аз съм Корис от Есткарп! — извика капитанът. — Нека този, който те е изпратил, крилати братко, да побърза. Вече се върши голямо зло, а вероятно предстои и още по-голямо. — Той махна с ръка, соколът се вдигна в небето и отлетя към планината.

Саймън прибра механичната птица в дисагите си. Средствата за връзка на соколарите и устройствата, които прикрепяха към краката на соколите, го заинтересуваха още в „Гнездото на соколите“. Създаването на такива миниатюрни и точни прибори изисква знания, но откъде ги имат жителите на средновековната крепост? Недоумение предизвикаха у него и изкуственото осветление, и системата за отопление в Есткарп и Сулкар. А енергийното приспособление, което взриви Магнус Осберик, беше още една загадка. Може би всичко това са остатъци от древна цивилизация? Или пък е дошло от друг свят? Саймън гледаше пред себе си с невиждащи очи и се мъчеше да разреши загадката на този свят.

Корис му беше говорил за свръхчовешката раса на Волт, която е предшествала сегашното човечество. Може би това са следи от знанията на изчезналата раса? А може би соколарите и сулкарците са получили необходимите им знания отвъд морето? Саймън искаше да разгледа фалшивия сокол, за да определи поне какъв тип разум би могъл да го създаде.

Соколарите се появиха неочаквано. Те изникнаха пред тях като че ли изпод земята. Чакаха приближаването на отряда. Не им преграждаха пътя, но и не ги канеха да ги последват.

— Фалтъяр от Южните врати! — Корис позна предводителя им и свали шлема от главата си, за да могат да видят лицето му на лъчите на залязващото слънце.

— Аз съм Корис от Есткарп. С мен е гвардеецът Саймън…

— И жена! — хладно каза соколарят, а соколът му закрещя и размаха криле.

— Тази госпожа е от Есткарп! Аз трябва да я преведа през планините — каза капитанът също така хладно и твърдо. — Ние не молим за убежище при вас, но носим важни известия за Повелителя на Крилете.

— Пътят през планините е открит за теб, гвардеецо. А известията можеш да предадеш чрез мен. Докато изгрее луната, аз ще ги предам на Господаря на Крилете. Но ти каза на сокола, че тук се твори голямо зло, а предстои и още по-голямо. Аз трябва да знам каква е работата. Нима Карстен е насочил войските си насам?

— Херцогът заповяда три пъти да протръби рог пред хората от дневната раса и те, за да спасят живота си, бягат насам. А освен това… Саймън, покажи им.

Саймън се затутка. Не му се искаше да дава механичната птица, преди самият той да беше я разгледал както трябва. Планинецът огледа останките на сокола, прекара пръсти по крилете, докосна стъкленото око, огъна прекъсната кожа и видя под нея металните детайли.

— Той летеше ли? — недоверчиво попита соколарят.

— Летеше като твоя и точно така ни следеше.

Фалтъяр поглади ласкаво по главата своята птица, сякаш искаше да се убеди, че тя е истинска.

— Тук наистина се твори голямо зло. Ти сам трябва да говориш с Повелителя на Крилете! — Беше очевидно как планинецът се разкъсва между желанието да съблюдава древните обичаи и необходимостта от незабавни действия. — Ако не беше жената… госпожата… — неохотно се поправи той. — Невъзможно е тя да влезе в Гнездото на соколите.

Тук се намеси магьосницата.

— Ние с Брайант ще останем тук, капитане, а вие със Саймън отивайте при Господаря на Крилете! А ти, соколарьо, запомни думите ми: близък е денят, когато ще трябва да се откажеш от много древни обичаи — и ние в Есткарп, и вие в планината. По-добре да живеем и да се сражаваме, отколкото да умрем свързани с веригата на предразсъдъците. Над света е надвиснала небивала заплаха и ние трябва да бъдем заедно!

Соколарят наведе очи, мълчаливо и несръчно поздрави, като с целия си вид даваше да се разбере, че прави големи отстъпки. След това соколът с крясък се издигна в небето, а стопанинът му се обърна към Корис:

— Бъди спокоен. Ние ще осигурим на госпожата пълна безопасност. Да тръгваме!