Андре Нортън
Джелита (15)

5. Когато три пъти протръби рог…

Корис усърдно лъскаше острието на секирата с копринено парцалче. Като се върна от града, той веднага поиска своето съкровище обратно и сега седеше на перваза на прозореца и разказваше:

— … Той нахълта с такъв вид, като че ли го гонеха колдери и доложи всичко на сержанта! Онзи пък от уплаха разля виното, за което, между другото, бях платил аз! А този младеж крещеше като ненормален. На мен цялата тази история ми се струва чиста измислица и все пак съм готов да заложа една седмична заплата на карстенски наемник, че в нея има нещо!

Докато Корис говореше, Саймън внимателно наблюдаваше магьосницата и Брайант. Впрочем магьосницата с нищо не би показала, че вече е чувала нещо подобно. Затова пък реакциите на младия човек, който нямаше нито нейното самообладание, нито достатъчно жизнен опит, малко удиви Саймън. Брайант се държеше прекалено безразлично.

— Виждам, господарке — забеляза Саймън, — че тази история съвсем не ти се струва измислица.

След визитата на Алдис отношенията му с магьосницата станаха малко напрегнати. Тя чувстваше това, но не предприемаше нищо, за да промени това положение.

— Хунолд наистина е мъртъв — спокойно каза жената.

— Няма го, както я няма и Лоиса, наследницата на Верлен. Така че, Корис, този войник е излъгал съвсем малко.

— Магьосницата погледна капитана. — Но това, че събитията се свързват с нападението на Есткарп, е пълна безсмислица.

— Знам, господарке. Ние никога не действаме тихомълком. Но може би тук има нещо друго? Аз не обичам да задавам излишни въпроси, но кажи, не може ли морето да е изхвърлило върху скалите на Есткарп някого от гвардейците, напуснали Сулкар?

Магьосницата отрицателно поклати глава. — Силата ми казва, че живи сте останали само четиримата, капитане.

— Но нали тези събития или слуховете за тях могат да станат повод за война — намръщи се Корис. — Хунолд беше приятел на Ивиан. Не мисля, че херцогът няма да отмъсти за смъртта му. Още повече че маршалът умря при такива загадъчни обстоятелства.

— Фалк! — Това име излетя като игла от самострел от устата на Брайант. — Фалк ще отговаря! — Лицето на юношата пребледня. — На него му предстои обяснение със Сирик и Дуарт! Не е за завиждане сега владетелят на Верлен. Но този твой дърдорко е съобщил на сержанта такива подробности, сякаш е чул отчета със собствените си уши.

— Корабът с посланиците на херцога току-що пристигна в Каре. А както твърдят, посланиците обичат да бърборят — забеляза Корис.

— Корабите! — Магьосницата рязко се изправи и бродираната й със злато яркочервена рокля се люшна като език на пламък. — Фалк не пасе трева. Но всичко стана много бързо. Не мисля, че Фалк се е разбързал толкова само за да отклони гнева на Ивиан…

Тъмните очи на магьосницата мрачно огледаха събралите се, като че ли сравняваше силите си със силите на противника.

— Това не ми харесва. Разбира се, хора от Верлен трябваше да се очакват. На Фалк му беше необходимо да баламосва херцога, иначе кулите на собствения му замък ще се стоварят върху главата му. Той ще намери начин да привлече на своя страна Сирик и Дуарт и те да потвърдят неговите измислици. Това е така, но събитията се развиват прекалено бързо. Това много прилича… Готова съм да се закълна, че…

Магьосницата започна да се разхожда из стаята, като шумеше с роклята си.

— Ние, магьосниците на Верлен, владеем призраците, но кълна се в своята Дарба, морската буря не беше такова нещо! Нима колдерите могат да управляват природните сили… — Магьосницата замръзна на мястото си и сложи пръсти на устните си, като че ли се страхуваше да не проговори. — Ако колдерите умеят… — тя зашепна. — Не мога да повярвам, че ние сме тук по волята на колдерите! Не искам да вярвам! И все пак… — Жената се обърна към Саймън. — Аз разбирам Брайант, зная мотивите на постъпките му, разбирам какво движи Корис, но тебе, човеко, появил се от блатото на торите, не те разбирам! Ако ти си този, за когото се представяш, значи сами сме виновни за нещастията си.

Корис настръхна. Стисна силно дръжката на секирата, а коприненото парцалче падна на пода.

— Той е приет, Върховна Повелителко — каза капитанът спокойно, но Саймън видя, че Корис следи всяко негово движение, като че ли очаква внезапно нападение.

— Това е така! — кимна жената. — Не ми се вярва, че колдерите са проникнали в самото ни сърце и ние не сме могли да разберем това. Колдерите могат да поставят завеса — продължи да разсъждава тя на глас, — но това вече само по себе си би предизвикало подозрения! Макар че… Има още един начин за проверка! — Тя откопча яката на роклята си и извади чудодейния камък. Подържа го малко в ръце, като се вглеждаше в тъмната му дълбина. След като свали верижката от врата си, магьосницата го подаде на Саймън. — Вземи!

Корис извика и скочи от прозореца, но Саймън спокойно взе камъка. Гладкият кристал отначало беше студен като всяка полирана вещ, а след това изведнъж започна да се нагрява, като ставаше все по-горещ, но странна работа — тази горещина не изгаряше дланите. Камъкът като че ли оживя. На повърхността му се появи бляскаво сияние.

— Аз знаех! — дрезгаво прошепна магьосницата. — Ти не си колдер! Не! Колдер не може да държи камъка, защото в него е пламъкът на Силата! Радвам се за теб, братко по Дарба! — Жената отново начерта във въздуха пред себе си пламтящия знак и когато той изгасна, тя взе камъка от Саймън.

— Но той е мъж! Кълна се, че старите превъплъщения не могат да се държат така! При това в казармата ние с него бяхме рамо до рамо! — заговори бързо Корис. — Аз не разбирам как мъж може да владее Дарбата!

— Той е човек от друг свят, от друго време, а какво знаем ние за другите светове? Във всеки случай сега съм уверена в едно — че не е колдер. Възможно е, разбира се, точно такива хора да готвят колдерите за решаващата битка… Но сега ни трябва…

Разсъжденията на магьосницата бяха прекъснати от удар върху гонга. Саймън и Корис се спогледаха. Брайант извади самострела си.

— Звъни се на входа — каза той.

— Звънът е условен, но съвсем не навреме — намръщи се магьосницата. — Погледни, Брайант, но бъди внимателен.

Корис и Саймън мълчаливо последваха младия човек. Още не бяха стигнали до вратата, когато отвън чуха някакъв шум. Саймън се напрегна, защото почувства в него нещо познато. Корис помръкна.

— Това е тълпа! Шум от разярена тълпа! Саймън веднага си спомни преживения от него ужас, кимна в знак на съгласие и приготви самострела си.

Пристигналият без съмнение принадлежеше към древната раса на Есткарп и дори синините не можеха да скрият това. Когато отвориха вратата, човекът буквално падна в ръцете им и Корис едва успя да го подхване. Тълпата на улицата така забуча, че земята под краката им затрепери, но Брайант успя да заключи вратата с всички ключалки.

Човекът измъчено се усмихна на Корис. Той искаше да каже нещо, но поради рева на тълпата не се чуваше нищо. Саймън и Корис отложиха разговора и помъкнаха беглеца към къщи.

Когато се появи магьосницата, той дотолкова вече беше се оправил, че дори се опита да я приветствува. Жената наля в чашата малко от някаква синкава течност и я поднесе към устните му.

— Какво стана с Вортимер?

Човекът се облегна на креслото.

— Ти можеш да послушаш как го гонят, господарке! Заедно с него са и други наши, онези, които успяха навреме да се доберат до посолството. Останалите ловят по улиците. Пред пришълците от Есткарп и пред тези, които принадлежат към древната раса, херцогът заповяда да свирят три пъти с рога. Той просто се е побъркал!

— И тях също? — Магьосницата притисна слепоочията си с ръце, като че ли искаше да успокои нетърпимата болка в главата. — Имаме малко време! Не трябва да губим нито минута!

— Вортимер ме изпрати да те предупредя. Ще ги последваш ли, господарке?

— Засега не.

— Тези, пред които е протръбил три пъти рог, могат да бъдат убити от всеки всяка минута. А в Каре сега убиват, но след като отначало са издевателствали до насита — безстрастно каза беглецът. — Не знам доколко можеш да разчиташ на Алдис… Магьосницата се засмя.

— Аз съвсем не разчитам на Алдис, Ворттин. Ние сме петима… — Тя въртеше чашката в ръце. — Но сега не става въпрос за нашия живот. В покрайнините на Карстен живеят древни родове и ако навреме ги предупредим, може би ще успеят да избягат през планините в Есткарп. При това всичко, което узнахме тук, трябва да го съобщим на Върховната Повелителка. Боя се, че няма да ми стигнат силите да се справя сама. — Тя погледна към Саймън. — Ти си длъжен да ми помогнеш, братко!

— Но аз не знам как! — възкликна той. — Нямам опит.

— Ти просто ще застанеш до мен и с общи усилия ние… В това е цялата ни надежда, Саймън.

Корис погледна през прозореца в градината и без да се обръща, попита:

— Превъплъщение ли, господарке?

— А какво друго можем да предприемем? — магьосницата сви рамене.

Вортгин облиза сухите си устни.

— Господарке, прави каквото искаш, но трябва да се махаме от този проклет град. Тогава ще мога да доведа под твоите знамена хора от провинцията. Аз имам там много роднини и те ще ми повярват.

— Да вървим! — магьосницата ги поведе към тайнствената стая, в която извършваше магьосничеството си. На вратата Корис спря.

— Ще взема със себе си подаръка на Волт. Не ме променяй така, че да не мога да вдигна секирата.

— Бих те нарекла луд, ако не знаех истинската цена на това оръжие — рязко каза магьосницата. — Но имай предвид, че то не е направено от човек и не знам какво ще стане. А сега помогнете ми, и то по-бързо!

Когато Корис и Саймън отнесоха креслото, стола и другите вещи до стената на стаята, магьосницата махна килима и с чудодейния камък прекара няколко линии по пода. Те пламнаха и приеха формата на петолъчна звезда. Корис се поколеба малко и сложи секирата на Волт в центъра й.

Магьосницата се обърна към Саймън.

— В действителност ние ще останем такива, каквито сме. Само за известно време ще променим облика си, за да излъжем тези, които ще застанат на пътя ни. Дай ми да се опра на твоята Сила, за да концентрирам своята. — Тя огледа всички, постави до секирата мангала и разпали в него въглища. — Пригответе се! И каквото ще да става!

Корис докосна Саймън за ръката.

— Съблечи се гол, иначе Силата няма да ти подейства — каза той, като събличаше куртката си. Саймън последва примера му, а след това помогнаха заедно на Вортгин да се съблече.

От мангала се заиздига дим и изпълни стаята с червеникава мъгла, която почти скри тромавата фигура на Корис и мускулестото тяло на Вортгин.

— Застанете в лъчите на звездата! — заповяда магьосницата и добави: — А ти, Саймън, застани до мен.

Той тръгна по посока на гласа и престана да вижда Корис. След това видя, че бледата ръка на магьосницата се протяга към неговата. Под краката им блестяха контурите на звездата. Нищо друго не можеше да се види, тъй като стаята беше изпълнена с мъгла.

Някъде в далечината се чу пеене. На Саймън му се стори, че се разтваря, че тялото му ще се разпадне на най-дребни частици и ще се слее с тази мъгла. Почувства и топлина, но не отвън, а отвътре. Нещо повече, той чувстваше движението на тази топлина — като поток тя изтичаше от тялото му през дясната ръка. Саймън дори помисли, че би могъл да види как става това, ако не е димната завеса. Впрочем това не беше толкова важно. Главното бе, че той самият не се превърна в мъгла, че съществува.

Пеенето се усили. На Саймън вече му се беше случвало да слуша такова пеене, но тогава то събуждаше у него силно желание, с което се бореше с усилие на волята. Сега пеенето му действаше по друг начин. Той нямаше желание да се противи на въздействието му.

Саймън неволно затвори очи, за да слуша по-внимателно, и звуците като че ли проникнаха във всяка клетка на тялото му, но той знаеше, че потокът топлина, който изтича през ръката му, подхранва силата на тези звуци.

Малко по малко ръцете на Саймън безволно увиснаха, излъчването на топлина престана и пеенето спря. Саймън отвори очи. Мъглата се беше разредила и бяха се появили светли лъчи. В един от тях Саймън видя отвратителната мутра на главорез, която трудно можеше да се нарече лице. Но на тази страшна физиономия сияеха лукавите очи на Корис. А до него стоеше друго страшилище с разядена от язви кожа и празна очна кухина.

Разбойникът с очите на Корис прехвърли погледа си от Саймън на съседа му и се усмихна, като оголи гнили жълти зъби.

— Славна компания!

— Обличайте се! — разнесе се отнякъде гласът на магьосницата. — Сега вие сте негодяи, излезли от подземията на Каре, за да убиват и грабят. Именно такива красавци излизат на улицата, когато три пъти прозвучи рог!

Всички отново облякоха дрехите си, макар че те вече не подхождаха на такава измет, каквато изглеждаха сега. Корис вдигна от пода някаква ръждива пръчка с кука на края. Саймън дори не беше й обърнал внимание.

В стаята нямаше огледало и Саймън не знаеше как изглежда той самият, но се досещаше, че и неговата външност е не по-малко отвратителна, отколкото на останалите. Той очакваше, че и магьосницата, и Брайант ще са променени, но това, което видя в следващата минута, надмина всичките му очаквания. Магьосницата се беше превърнала в гърбава беловласа старица с изкривено от злоба лице. А вместо младия човек, до нея стоеше девойка в алена рокля, украсена със златна бродерия.

Да, невзрачният Брайант се беше превърнал в красавица с пищно тяло, която дори не беше се погрижила да завърже шнуровете на корсажа си. Старицата мушна с пръст Саймън.

— Това е твоя плячка, юначаго! Мятай красавицата на рамо, а когато се умориш, тези разбойничета ще ти помагат. И внимавай, не излизай от ролята си! — Тя с такава сила блъсна момичето в гърба, че то политна, спъна се и падна в обятията на Саймън. Той я подхвана с лекота и я метна на рамото си. Магьосницата с поглед на опитен режисьор огледа цялото братство и за да бъде картината пълна, разкъса роклята върху рамото на момичето.

Саймън се учуди на магьосническото й изкуство. Той беше уверен, че ще се изменят само като зрително възприятие, но не, усещането му беше, че държи в обятията си истинска жена. През цялото време му се налагаше да си напомня, че в действителност на рамото му е Брайант.

По улиците на Каре се разхождаха много разбойнически шайки, подобни на тяхната. На мнимите разбойници им беше много трудно да гледат сцените на грабеж и насилие, без да могат да помогнат. Това ги измъчваше през целия път до пристанището. Там, до вратата, стоеше охрана. Когато Саймън със стенещата жертва на рамо, съпровождан от бандата дрипльовци, се приближи до вратата, магьосницата с чувал на гърба побягна напред. Тя неочаквано се спъна, падна и разсипа награбените съкровища. Съдържанието на чувала заблестя в праха.

Пазачите се хвърлиха да събират скъпоценностите, а офицерът им грубо изблъска старицата встрани. Но един от тях изглежда реши да не изменя на войнския си дълг или пък повече го привлече плячката на Саймън. Както и да е, но той се усмихна нагло и прегради пътя им с копието.

— Ей, дрипльо! Остави тук бързоразвалящия се товар! Много ще ти дойде, а тук има кой да го наглежда.

Едва свърши и Корис го зацепи с ръждивата си пръчка за крака. Стражникът рухна и цялата компания се втурна през вратата към пристанището. Разярените пазачи ги гонеха по петите.

— Във водата! — изкрещя Брайант и като се измъкна от ръцете на Саймън се хвърли в реката. Капитанът скочи след него и заплува до издутата от водата алена рокля. Накуцвайки, Вортгин също бягаше към брега. Саймън се огледа, търсейки с поглед магьосницата.

Повече никой не ги гонеше. На пътя стана някакво сбиване. Като извади самострела си, Саймън се втурна с всичка сила нататък. Три пъти спира, за да стреля, и трите пъти иглата достигна своята цел. След малко видя проснатата на земята старица и опрения в гърлото й меч.

Саймън стреля още два пъти, след което пусна в ход юмруците си и вероятно изпочупи доста кости. Накрая останалите здрави пазачи се разбягаха. Саймън метна на рамо безчувственото тяло на магьосницата и тръгна към най-близката баржа. С голямо усилие успя да се качи на палубата. Неочаквано жената дойде на себе си и започна да се дърпа, помислила по всяка вероятност, че е в ръцете на насилник. От изненада Саймън загуби равновесие и двамата полетяха във водата. Нагълта вода, но изплува. Огледа се — жената беше до него.

— Ей!

Извикаха им от плаващата по течението баржа и им хвърлиха въже. Саймън и магьосницата се покатериха и видяха Корис, който им махаше с ръка.

До отсрещния борд на баржата се полюляваше малка лодка, в която седяха Вортгин и Брайант. Той се беше навел над водата и повръщаше. В мократа рокля, полепнала по тялото му, той наистина изглеждаше като жертва на насилие. Когато всички се прехвърлиха в лодката, Корис със закривената си пръчка я отблъсна от баржата.

— Аз мислех, че си я загубил до вратата — забеляза Саймън.

— По-скоро ще ме убият, отколкото да я загубя! — обидено възкликна капитанът. — Но стига за това. Главното е, че успяхме да се отървем от пазачите и сега ще имаме малко почивка. Надявам се, че ще успеем да се доберем незабелязано до другия бряг. Те сигурно мислят, че сме се укрили на баржата. Ще почакаме, докато тя се отдалечи от пристанището, и ще отплуваме.

Всички се съгласиха с предложението му, но останаха още доста време под прикритието на баржата. Брайант накрая дойде на себе си, но все гледаше да се обърне на другата страна, като че ли се стесняваше от новата си външност. Магьосницата седеше на носа на лодката и внимателно се вглеждаше в противоположния бряг.

За щастие скоро започна да се стъмнява. Под прикритието на нощта бегълците смятаха да се отдалечат, колкото се може повече от Каре. Вортгин добре познаваше тукашните места и можеше да ги преведе през полята, заобикаляйки селищата, около които можеха да се натъкнат на стража.

— С днешната заповед Ивиан сам се обрече на гибел — каза Вортгин. — Старата аристокрация не го обича много, а с нас тя е кръвно свързана. Може би няма да застанат на наша страна, но и на херцога няма да помагат. По-скоро ще си затворят очите и ушите и ще се правят, че не знаят нищо.

— Да, отсега нататък Карстен е затворен за нас — съгласи се магьосницата. — Мисля, че трябва да тръгваме към границата, докато не е станало късно. Така… И тъмнината настъпва.

Саймън срещна погледа й и разбра, че не говори за нощната тъмнина, която бързо се сгъстяваше над главите им.