Андре Нортън
Джелита (17)

1. Пробив през границата

В небето се издигаше стълб черен дим, озаряван от време на време от езика на пламъците. Саймън се изправи на стремената, за да може по-добре да види края на схватката между неговия отряд и карстенската войска. И този път им провървя. Но кой знае дали това ще продължи дълго? Във всеки случай, докато късметът не ги остави, те ще извършват своите нападения в долината, прикривайки оттеглянето на тъмнокосите бежанци от Карстен, които се промъкваха към границата на цели кланове и поединично в пълно бойно снаряжение, страдайки от раните си и от изтощение. Вортгин свърши работата си. Древната раса, по-точно това, което беше останало от нея, отиваше в Есткарп през отворената от соколарите граница.

Хората, необременени със семейства и горящи от желание с оръжие в ръка да отмъстят на брега, оставаха в планината и попълваха отряда на Саймън и Корис. Когато отзоваха капитана на гвардейците в Есткарп, Саймън остана да командва сам.

Те водеха партизанска война, чиито методи Саймън беше изучил добре в друго време и в друг свят. В планината такава война беше два пъти по-ефективна, тъй като хората на Саймън, за разлика от карстенските наемници, познаваха много добре тукашните места. Освен това той забеляза, че мрачните мълчаливи конници, които яздеха зад гърба му, са свързани с неразривна връзка с тази земя, с планините й, с животните и птиците, макар че те не им служеха така, както обучените соколи на соколарите. Например Саймън обърна внимание, че стадата елени затъпкват следите на конете им, а враните с крясъци кръжат над поставените от карстенските наемници засади. Затова преди всяко нападение Саймън внимателно изслушваше съображенията на своите сержанти и сериозно обмисляше съветите им.

Макар хората от древната раса да владееха отлично оръжието, те не бяха родени за войни и към военната служба се отнасяха като към неприятно задължение, което трябва по-бързо да изпълнят и да го забравят. За разлика от карстенските злодеи, които издевателстваха над заловените пленници и изклаха цели села, те убиваха, но не измъчваха хората, тъй като не бяха жестоки.

Веднъж в едно от селата, в които беше извършено клане, побледнелият Саймън, който с усилие на волята сдържаше гаденето, бе поразен от думите на един от своите младши офицери.

— По своя воля не биха могли да извършат такова нещо.

— Аз съм виждал такова нещо и преди — възрази Саймън. — И всичко това го вършеха най-обикновени хора.

Офицерът, който беше преживял по тези места целия си живот и преди месец беше избягал оттук в планините, поклати глава.

— Ивиан е войник, бивш наемник и неговата работа е да воюва. Но като устройва такава разправа, той посява люта ненавист към себе си за много години напред. Херцогът съвсем не е толкова глупав, че да унищожава собствеността си. Не може той да издаде заповед за извършване на такива зверства!

— Ами че това клане не е случайност… И не за първи път виждаме такова нещо! Като че ли тук се разпорежда някаква банда, възглавявана от изверг!

— Вярно! Струва ми се, че се сражаваме с налудничави хора, отработени да се подчиняват на чужда воля.

Налудничави!… Подчинени на чужда воля! Саймън си спомни и думата, която използуваха в предишния му свят, за да говорят така — обладани от дявола. Какво пък, след всичко, което видя, може да се съгласи с този офицер. Обладани от дявола… Отново си спомни засадата на пътя към Сулкар. Да, подчинени, лишени от душа! Нима отново са колдерите?

Саймън започна да води записки за такива случаи, макар че нямаше навик да води дневник. Най-вече го удивляваше фактът, че нито веднъж не можаха да заварят убийците на мястото на престъплението. Искаше му се да се посъветва с магьосницата, но тя заедно с Брайант замина на север след първата вълна бежанци.

Многочислените партизански разузнавателни групи носеха на Саймън сведения от разузнаването. Всяка вечер, уединен в набързо обзаведения команден пункт, той се опитваше да осмисли тези сведения, да ги обедини, но засега нищо определено не можеше да каже. Напротив, той все повече се убеждаваше, че някои карстенски отряди действуват по несвойствен начин, и предполагаше, че във войската на херцога е проникнало нечие чуждо влияние.

Пришълци! Както и преди, Саймън се измъчваше от въпроса за тайнственото несъответствие между степента на развитие на обществото и неговите технически достижения. Хората, които бягаха от Карстен, му разказваха, че енергийните инсталации са се появили при тях много отдавна — докарали са ги някъде „отвъд морето“. Пак „отвъд морето“ са докарали своите енергийни инсталации и сулкарските мореплаватели, а древната раса е приспособила тези инсталации за осветление и отопление на помещенията. И соколарите със своите удивителни средства за свръзка са дошли дотук „отвъд морето“. И колдерите — също „отвъд морето“! И какво означава всичко това? Нима източникът е един?

Саймън изпращаше получените разузнавателни сведения с куриери в Есткарп, а магьосницата на свой ред му изпращаше новини от север. Единственото, в което Саймън беше уверен, бе това, че докато отрядът му се попълва от войни, принадлежащи към древната раса, може да не се страхува от проникване на пришълци, тъй като тези хора веднага биха почувствували присъствието на роботите, подчинени на чуждата воля.

В планините намериха още три фалшиви сокола, но докато ги ловили, те се бяха разбили и на Саймън донесоха само жалки отломки. Кой и защо ги беше направил?

Това така и остана загадка.

Ингвалд, офицер от карстенските бежанци, стоеше до Саймън и гледаше унищоженото село в долината.

— Нашите основни сили с трофеите вече се оттеглиха в планините, командире. Този път ние взехме със себе си по нещо. След пожара те няма да могат да определят какво е попаднало в наши ръце. Оттам взеха четири сандъка с игли и доста провизии.

— Прекалено много е за малък отряд — Саймън се намръщи. Мислите му се върнаха към текущите дела. — Изглежда херцогът се готви да базира тук някъде своите войски, а това може да означава подготовка за масирано настъпление.

— Не разбирам — замислено каза Ингвалд. — Как започна всичко това? Разбира се, ние не обичаме особено хората от крайбрежието, пък и няма за какво! Като се явиха отвъд морето, те ни изблъскаха в глъбините на страната. Но вече десет поколения живеят с тях в мир, без да се месят във вътрешните си работи. Древната раса никога не е мислила за война и не е давала повод за такова внезапно нападение. Но става все по-ясно, че всичко е много отдавна и много старателно обмислено.

— И не обезателно от херцога! — Саймън смушка коня. Адютантът яздеше рамо до рамо с него по пътеката. — Нужен ми е пленник, Ингвалд! Един от тези изверги, които се развличаха в селото до разклона на пътя.

Тъмните очи на война блеснаха.

— Ако хванем такъв, командире, незабавно ще ти го доведем.

— Жив и способен да говори! — предупреди Саймън.

— Жив и способен да говори! — повтори заповедта Ингвалд. — Ние също смятаме, че такъв пленник може да изясни много неща. Но ние нито веднъж не сме видели убийците! Само следите от тяхната работа! И мисля, че зверстват преднамерено, като се мъчат да ни уплашат.

— Много неясноти — Саймън започна да размишлява на глас. — Изглежда някой смята, че може да ни уплаши с жестокост. Обаче този някой не разбира, че по този начин само усилва съпротивата ни. А може би… — Саймън замълча. — А може би той прави това преднамерено, за да насочи яростта ни към херцога и към Карстен, да въвлече Есткарп във война на юг, а след това да удари на съвсем друго място.

— А може би и едното, и другото — добави Ингвалд. — Знам, командире, че ти търсиш пришълци в карстенската войска. Чувал съм и за събитията под Сулкар, и за хората, продадени на Горм. Сред нас няма такива. Ние бихме ги разпознали веднага, както от самото начало разбрахме, че ти не си от нашия свят.

Саймън учудено се обърна и срещна спокойната усмивка на Ингвалд.

— Да — да, човек от друг свят! Разбира се, до нас стигнаха слухове за теб, но след като ние вече бяхме разбрали, че си пришълец. Странното е, че ти си от друг свят, но не си ни чужд. Колдер, например, не може да живее и да воюва заедно с нас. И при соколарите не би могъл да проникне — соколите веднага ще го разпознаят.

— Как ще стане? — заинтересува се Саймън.

— Птиците и зверовете различават ясно пришълците и дори по-добре от магьосниците. Така че подобни на този от Горм веднага ще бъдат разкрити. Обучените соколи от Гнездото на соколите осигуряват безопасността на планинската страна.

И още до залез-слънце на Саймън му се наложи да се убеди в това, че прехвалената безопасност не е по-надеждна от уязвимото тяло на птицата.

Войните в лагера разпределяха трофеите. Саймън слагаше настрана това, което се готвеше да изпрати в „Гнездото на соколите“, когато чу повикването на часовоя и отговора на приближаващия се соколар. Зарадван от възможността да изпрати на планинците техния дял от трофеите и по този начин да разтовари хората си, Саймън тръгна към него.

Обаче, въпреки обичая, конникът, кой знае защо, не повдигна забралото си, както беше прието да се прави при среща със съюзници. Впрочем не само това накара Саймън да спре. Войните му неочаквано застанаха нащрек, оставиха работата си и тръгнаха към ездача, заобикаляйки го в тил. Както вече неведнъж му се беше случвало, Саймън беше обхванат от чувство за опасност. Без да размисля, той се хвърли върху конника, хвана го за кръста и с учудване забеляза, че соколът дори не мръдна, когато нападнаха неговия стопанин. Саймън действуваше така стремително, че конникът дори не успя да извади оръжието си. Затова пък, когато се опомни, той с цялата сила на тялото си блъсна Саймън и го повали на земята. Ръцете в железни ръкавици неумолимо се протягаха към гърлото на Трегард.

Отчаяната му съпротива беше подобна на борба със стоманена машина. И само след миг Саймън разбра, че беше невъзможно сам и с голи ръце да надвие това, което беше скрито под доспехите на соколар. За щастие Саймън не беше сам. Здравите ръце на войните му смъкнаха от него противника и независимо че той яростно ги отблъскваше, го притиснаха към земята. Като потриваше изподрасканото си гърло, Саймън се изправи на колене.

— Свалете му шлема! — заповяда той.

Ингвалд се зае с каишките на шлема и накрая с голям труд ги разкопча.

Целият отряд се събра около чужденеца, който непрекъснато се мъчеше да се изтръгне. Всички мъже от планинската страна имаха характерна външност — рижи коси и жълто-кафяви очи, както на техните пернати слуги. Така изглеждаше и човекът, притиснат към земята, но събралите се около него войни знаеха със сигурност, че пред тях лежи всичко друго, но не и соколар.

— Завържете го по-здраво! — заповяда. Саймън. — Ингвалд, мисля, че намерихме това, което търсехме. — Той се приближи към коня, на който беше пристигнал в лагера мнимият соколар — конят целият беше в пот, а от мундщука му висяха парцали пяна. Личеше, че го бяха преуморили. В очите на животното се четеше див страх, но когато Саймън посегна към юздата, конят дори не помръдна и продължаваше да стои, отпуснал глава. Само по тялото му пробягна тръпка.

Соколът стоеше съвсем спокойно: не удряше с крила и не се мъчеше да клъвне Саймън. Той внимателно протегна ръка, хвана птицата и веднага почувства, че не държи нещо живо.

Със сокола в ръка той се обърна към адютанта си.

— Ингвалд, извикай Латор и Карн — той назова имената на най-добрите разузнавачи. — Нека веднага да се отправят към Соколово гнездо. Трябва да се изясни колко далече е проникнала тази зараза. Даже там всичко да е наред ние сме длъжни да предупредим соколарите. А вместо доказателство — Саймън вдигна от земята птицечовковия шлем на конника — нека да покажат ето това. Аз съм уверен, че шлемът е истински и е направен от планинците. — Той се приближи към вързания пленник. Онзи мълчеше, но очите му горяха от ненавист. — Не мога да повярвам, че това е един от тях…

— А няма ли да го вземем със себе си? — попита Карн. — Или поне птицата?

— Не. Още нищо не сме узнали, затова засега ще ги оставим при нас. А този трябва да пазите много добре — той кимна към вързания. — Пещерата до водопада, капитане! — възкликна Валдис, младеж от клана на Ингвалд последвал го в планините. Там е достатъчен и един часовой на входа. И никой, освен нас не знае за пещерата.

— Добре. Ингвалд, направи това.

— А ти, командире?

— Аз искам да проследя откъде идват следите му. Кой знае, може да е пристигнал от „Гнездото на соколите“. В такъв случай колкото по-бързо узнаем лошата истина, толкова по-добре.

— Едва ли, командире. Но даже и така да е, той е пътувал по обиколния път. Та нали крепостта на соколарите се намира на изток от нас, а конникът се появи от запад, по пътеката, която идва от морето. Санта! — Ингвалд извика единия от войниците. Те връзваха пленника. — Постави часовой на пътеката и изпрати Калуф при мен, този, който пръв заговори конника.

Саймън оседла коня и пристегна към седлото чантата с провизиите. В нея той сложи здравата механична птица, която попадна в ръцете му. Той привършваше приготовленията, когато до него прибяга Калуф.

— Ти уверен ли си, че конникът се появи от запад? — попита Саймън.

— Готов съм да се закълна за това в Камъка на Енгис, командире! Соколарите не обичат морето, макар че понякога служат при мореплавателите. Но не съм чувал да патрулират по крайбрежието. А този се появи точно между скалите, които прикриват пътеката, която идва от малкия залив, и яздеше така, като че ли добре познаваше пътя.

Саймън се разтревожи не на шега. Този залив бяха открили преди пет дни и той беше единствената му надежда за организация на морската връзка със север.

В този залив нямаше скали и подводни камъни, с каквито изобилстваше цялото крайбрежие. И той смяташе да построи там пристанище за малки съдове, за да прехвърли бежанците на север и в същото време да снабдява защитниците на границата с оръжие и боеприпаси. Трябва незабавно да изясни дали заливът се намира в ръцете на врага!

Саймън напусна залива, съпровождан от Калуф и още един воин. Той изучаваше внимателно местността по пътя, отбелязвайки всичко, което можеше да послужи при бъдещи операции. Но мислите за предстоящите работи се редуваха със съвсем други мисли.

Когато беше в затвора, имаше предостатъчно време, за да се вгледа дълбоко в себе си. А тези дълбочини бяха мрачни. Душата му като че спеше в забрава поради ежедневните грижи на войнската служба. Понякога му се струваше, че освен тях няма нищо, че там вътре е пустота. А може би Саймън не даваше на това, което се таи вътре, да излезе?

Той беше изпитал страх, но това преходно чувство обикновено го подтикваше към действие. Някога беше повярвал на Петроний, че като прекрачи през вратата на времето, ще намери отново себе си. Но досега това не беше се случило. Ингвалд говори за подчинени на чужда воля… Обсебени от дявола… Но как да узнаеш владееш ли себе си или някой те води?

Саймън постоянно се наблюдаваше отстрани и като че ли беше раздвоен. Пришълец… Войните му веднага почувстваха това. Може би той самият е така неуместен в този свят, както несъответствията, над които си блъска главата? Стори му се, че се намира пред прага на някакво откритие, което значи много не само за самия него, но и за делото, на което служи.

Ходът на мислите му в миг се прекъсна, когато видя един голям клон от дървото, пречупен от планинските ветрове, почти лишен от зеленина. Като черна линия се очертаваше на фона на ясното небе, но още по-черно беше това, което висеше на него.

Саймън се наведе на седлото, за да разгледа трите малки телца, разлюлени от вятъра — разтворени човки, изцъклени очи, крака с остри нокти с червени ленти и сребърни пластинки. На клона висяха три истински сокола с извити шии, окачени специално тук, за да може всеки, който минава по пътеката, да ги види.

— Защо? — възкликна Калуф.

— Вероятно като предупреждение. — Саймън се спеши и хвърли поводите на Калуф. — Останете тук. Ако се забавя много, върнете се и доложете всичко на Ингвалд. Не вървете след мен. Не можем да разпиляваме хора напразно.

Войните започнаха да му възразяват, но Саймън решително прекрати пререканията и навлезе в храсталака. Скоро той откри следи от множество крака, изпочупени клони, изпотъпкана трева, късове парцали. Саймън се приближи към морето. Чу се шумът на прибоя. Всичките следи свидетелстваха, че хората са дошли откъм залива.

Той вече два пъти беше минавал по тази пътека и сега възстановяваше в паметта си картината на местността. За съжаление брегът на залива беше съвсем лишен от растителност и от двете му страни се издигаха голи скали. Оставаше му само едно — да направи кука и да се покатери на канарата.

Това изкачване напомни на Саймън друга скална стена, по която той се катери към Гробницата на Волт.

И сега той се вкопчваше с ръце и крака за малките пукнатини в камъка и накрая се добра до върха, легна по корем и погледна надолу.

Саймън очакваше да види всичко — гол крайбрежен пясък без следи от човешко присъствие, отряд от карстенски наемници, закотвен кораб… Но видя не това… В първия момент помисли, че пред него е поредното привидение на този свят. След това се изплаши — няма ли халюцинации? Ами ако това, което вижда, е породено от собственото му въображение? Като се вгледа по-внимателно в съвсем гладкия металически корпус, Саймън разбра, че макар да му напомня нещо познато, той все пак се отличава от всичко, което е виждал по-рано.

Очевидно, това все пак беше някакъв кораб, нищо, че нямаше нито надстройка, нито мачти, нито някакви уреди. Носът и кърмата му бяха заострени и това му придаваше вид на торпедо. На гладката палуба Саймън видя трима души, които стояха до люка. Те бяха с шлемове, които приличаха на птичи човки като шлемовете на соколарите, но той неизвестно как веднага позна, че сред тях няма нито един планинец.

Разглеждайки тайнствения кораб, Саймън отново се замисли за загадките на този свят. Корабите на сулкарците се движеха с платна и нямаха двигатели. А този кораб като че ли се беше появил от неговия собствен свят! Как могат да съществуват две толкова различни нива на цивилизация? Нима отново колдерите? Чуждо… Струваше му се, че още малко и ще се досети…

Увлечен в мислите си, за малко Саймън намали бдителността си. Само здравият шлем, с който се беше сдобил в Каре, му спаси живота. Стоварилият се върху него неизвестно откъде удар го зашемети. Той долови миризма на мокри пера и още нещо непознато… Без да съобрази, Саймън се опита да стане, но последва нов удар и той с крайчеца на окото си видя крилото на повалилия го враг. Сокол! Истински или фалшив? Този въпрос той отнесе със себе си в непрогледната мъгла, спуснала се над него.