Андре Нортън
Джелита (11)

1. Гроницата на Волт

Пет души лежаха върху пясъка на малкия залив. Единият от тях беше мъртъв — с разбита в скалите глава. Денят беше горещ, и слънцето безпощадно напичаше полуголите тела. Задушният въздух беше наситен с миризмата на гниещи водорасли.

Като се приповдигна на лакът, Саймън се закашля. Виеше му се свят. Той изпълзя малко настрана и повърна всичко, което беше останало в стомаха му. Това му помогна да дойде на себе си. Виенето на свят спря. Саймън седна и се огледа. Цялото му тяло беше в синини.

Мислите му бяха объркани. От всичко случило се паметта му беше съхранила само отделни моменти. Кошмарът започна с бягството от Сулкар… След това Магнус Осберик взриви силовия механизъм. Взривът не само изтри от лицето на земята целия град, но и предизвика силна морска буря, която пръсна из морето спасителните лодки с останалите живи гвардейци.

Той си спомни, че като дойде на себе си, първия път преброи три лодки, които бяха излезли от Сулкар, но след това започна нещо ужасно. Вълните ги люлееха и въртяха като черупки и накрая ги изхвърлиха върху крайбрежните скали. Колко продължи всичко това?

Саймън разтърка лице. То беше покрито със засъхнала сол, миглите му залепваха, с голямо усилие отваряше очите си. Огледа се и разбра, че още трима са живи.

До края на хоризонта се разстилаше спокойно море. Вълните лениво търкаляха по пясъка снопчета водорасли. Зад гърба му се издигаше отвесна скала. Като се вгледа в нея, Саймън откри много пукнатини и реши, че може да я изкачи, но засега нямаше никакво желание да се катери, където и да било. Не му се искаше дори да помръдне. След ледената вода му беше така добре да седи на слънце и да се препича.

— Са-а…

Единият от лежащите се размърда. Дългата ръка отхвърли встрани снопче водорасли. Човекът се закашля и се обърна обратно. След това повдигна глава и тъпо се огледа. Като видя Саймън, капитанът на гвардейците от Есткарп се подсмихна накриво.

Застанал на колене, Корис запълзя по рачешки по-далече от прибойната ивица.

— В Горм казват — изхриптя той, — на когото му е съдено да умре на дръвника, за нищо на света няма да се удави. Изглежда, че мен ме чака дръвник. Древните са знаели какво говорят.

Корис с труд допълзя до лежащия наблизо гвардеец и обърна отпуснатото му тяло по гръб: лицето на война също беше побеляло от солта, но гърдите му равномерно се повдигаха и отпускаха — значи беше жив.

— Това е Дживин — каза Корис. — Отличен конник — добави той замислено. Саймън истерично се разсмя и притисна юмруци към корема си, където чувстваше тъпа болка.

— Да, наистина — процеди през смях, — това сега е най-ценното качество.

Но Корис оглеждаше вече другия гвардеец.

— Танстон!

Като чу това име, Саймън се зарадва. По време на кратката си служба в гвардията на Есткарп той изпитваше дълбоко уважение към този младши офицер. Като се движеше с усилие, той помогна на Корис да издърпат по-далече от водата двамата гвардейци, които още не бяха дошли в съзнание. След като се вкопчи с ръце в скалата, той се изправи на крака.

— Да имаше вода… — Чувството на покой, което беше обхванало Саймън, след като дойде на себе си, премина. Беше страшно жаден. Всяка клетка от тялото му жадуваше за влага. Той мечтаеше не само да се напие, но и да измие от тялото си парещата сол.

Корис мрачно оглеждаше скалите, високо вдигнал глава. Да се измъкнат от залива можеха само по два начина: или като заобиколят скалите, плавайки, или като изкачат отвесната скала. На Саймън му се завиваше свят при мисълта, че трябва отново да влезе във водата — и без това по чудо се спаси.

— Не е трудно да се изкачи човек — каза Корис, но изведнъж леко се намръщи. — Като че ли вдлъбнатините в стената са специално издълбани. Наистина много отдавна… — Притисна се с гърди към стената, повдигна се на пръсти, вдигна дългите си ръце над главата и се вкопчи с пръсти за неголяма издатина. Тялото му се напрегна, повдигна се и започна да се катери нагоре.

Като хвърли поглед към плитчината и двамата гвардейци, които лежаха на пясъка, Саймън го последва. Изглежда капитанът беше прав. Независимо от това дали вдлъбнатините бяха направени от природните сили или от хората, но се оказа значително по-лесно да се катерят нагоре, като се вкопчват в тях с ръце и крака. Като се изкачиха десетина метра, те се добраха до корниз.

Нямаше съмнение — корнизът беше дело на човешки ръце. Ясно се виждаха следите от каменоделните инструменти. Тук отвесната скала свършваше и започваше стръмно нагорнище до самия връх на канарата. Все пак това беше по-добре, отколкото да се катериш по отвесната стена, когато ти се вие свят и подгъват коленете.

Корис отново заговори:

— Можеш ли да продължиш сам? Аз ще погледна какво правят Дживин и Танстон. — Саймън кимна и веднага съжали за това. Хванал се здраво за скалата, трябваше да почака, докато спре да му се вие свят. Стиснал зъби, той се закатери нагоре по склона. По-голямата част от пътя измина на четири крака и спря чак когато пред него зейна широк отвор в скалата. Потривайки изранените си пръсти, той се вгледа в тъмната пещера. Нагоре нямаше път. Оставаше надеждата, че пещерата има друг изход.

— Саймън! — отдолу се раздаде тревожен вик. Той с мъка се спусна обратно на корниза и погледна надолу. Там, вдигнал глава, стоеше Корис, а до него Танстон. Те придържаха Дживин. Саймън леко им помаха с ръка и те с неимоверни усилия повлякоха Дживин нагоре.

Саймън чакаше. Той не искаше да влиза сам в пещерата. Мъжеството като че ли го напусна и силите му се изчерпаха. Но щом главата на Корис се показа над корниза, Саймън отново се ободри и им помогна да извлекат Дживин.

— Тук има някаква тайна — каза капитанът. — Не те виждах отдолу, докато не махна с ръка. Някой добре се е потрудил, за да скрие входа на пещерата.

— Така ли мислиш? — Саймън махна с ръка. — Ако ще и съкровищата на древните крале да са там, те не ми трябват. Ако беше вода…

— Вода! — като ехо повтори Дживин. — Вода, капитане… — жадно помоли той, като се обърна към капитана.

— Вода засега няма. Почакай малко.

В пещерата можеше да се влезе само на четири крака. Пръв се вмъкна Корис, като одра кожата на раменете си.

Тесният проход свърши, но тук почти не проникваше светлина и трябваше да се държат с ръце за стените.

— Задънена улица! — протегнатата ръка на Саймън опря в скалата. Но той избърза с преценката си. Отстрани се процеждаше слаба светлина и те видяха, че проходът завива надясно.

Те ускориха крачки. И все пак в края на прохода ги очакваше разочарование. Светлината не ставаше по-ярка и като излязоха на открито място, се оказаха в мрачно подземие вместо на слънце.

Светлината дотолкова погълна вниманието на Саймън, че за известно време той забрави главоболието си. По цялото протежение на стената се намираха ред кръгли отвори, приличащи на илюминатори, и отначало Саймън не можеше да разбере защо не са ги видели от брега, след като гледат към морето. Но след това реши, че е възможно това да се дължи на ефекта на материала, от който са направени отвърстията. Той едва пропускаше слънчевата светлина.

Впрочем светлината беше достатъчна, за да се види стопанинът на тази пещера, който седеше неподвижно на каменен трон, издълбан направо в скалата. Ръцете му лежаха на широки облегалки, главата му беше отпусната върху гърдите и изглеждаше, че спи.

Едва когато Дживин шумно въздъхна, като че ли сдържайки ридание, Саймън съобрази, че са попаднали в гробница. Зловещата тишина започна да ги потиска така, като че ли се намираха в затворен ковчег.

Като преодоля вълнението и благоговейния си дъх, Саймън се приближи към каменния трон. Той се вгледа в седящия и прецени, че този човек, някога жрец, вожд или крал, не принадлежи към расата на Есткарп или Горм.

Смуглата кожа, приличаща на пергамент, беше гладка. Изкуството на балсаматора я беше превърнала в полирано дърво. Чертите на приведеното му лице говореха за силна воля, духовна смелост и безстрашие. Големият му орлов нос доминираше над останалите му черти. Брадичката му беше заострена, очите дълбоко хлътнали. Като че ли този човек беше произлязъл от птица.

Това впечатление се подсилваше от дрехата, която напомняше птичи пера. Тънката му талия беше пристегната с широк колан. На коленете му лежеше толкова огромна брадва, че Саймън се съмняваше дали този човек е могъл да я вдигне, докато е бил жив.

На главата на мумията имаше корона, обсипана със скъпоценни камъни. По пръстите на ръката, която стискаше дръжката на секирата, блестяха пръстени. Но върху всичко наоколо беше сложен печатът на такава отчужденост, че Саймън не посмя да се приближи до трона.

— Волт! — задавено възкликна Дживин и забърбори нещо на непознат език. Саймън реши, че това е някакво заклинание.

— Помислете само! Легендата се оказа истина! — Корис се приближи до Трегард. Очите му горяха както през нощта по време на битката в Сулкар.

— Нима това е Волт? — измърмори Саймън.

— Волт — Воинът! — уверено потвърди Корис. — Волт — Гръмовержецът! Волт, с когото сега плашат непослушните деца! Есткарп е древен. Корените на неговите познания стигат до доисторическите времена, но Волт е по-стар от Есткарп! Той е от тези, които са дошли тук преди сегашните хора. Родът му е измрял още преди човекът да се е въоръжил с камъка и тоягата против дивите зверове. Но Волт е надживял своя род. Познавал е първите хора и те са знаели за него и неговата брадва. Като останал сам, преди да си отиде завинаги, Волт е пожалил хората и със своята брадва им е проправил пътя към знанието и могъществото. Тук-там все още си спомнят за Волт с благодарност, макар че се боят от него, както се страхуват от всичко, което надхвърля техните познания. На други места силно го ненавиждат, защото мъдростта на Волт противостои на ниските им подбуди. Така че едни споменават Волт в молитвите си, а други — в проклятията си. Той е Бог и демон. Сега в действителност се убедихме, че той е съществувал и даже по някои неща прилича на нас. Макар че кой знае какви изумителни способности е притежавал.

— Ей, Волт! — Корис вдигна ръка нагоре. — Аз съм Корис, капитанът на гвардейците на Есткарп. Приветствам те и ти съобщавам, че светът малко се е променил, откакто ти го напусна. Ние все още воюваме и мирът при нас не е дълготраен. А сега към нас пълзи тъмнина от Колдер. И тъй като морето ми отне оръжието, моля те, дай ми твоето! Ако ми се случи да застана лице в лице с колдерите, няма да посрамя славната ти секира!

Корис решително се приближи до трона и протегна ръка. Саймън чу приглушеното възклицание на Дживин и шумното дишане на Танстон. Като се усмихваше, Корис хвана дръжката на секирата и внимателно я дръпна към себе си. Седящият на трона изглеждаше съвсем като жив и Саймън очакваше, че той ще дръпне секирата обратно към себе си, но това не се случи. Секирата премина леко в ръцете на Корис и като че ли този, който много столетия я беше държал, не само не се противеше, но и като че ли сам подбутваше оръжието към Корис.

Саймън очакваше, че дръжката на секирата е изгнила и ще се пречупи в ръцете на капитана, но той я размаха и разцепи въздуха с нея. Острието спря на дюйм над каменния подиум. В неговите ръце оръжието заживя наново. То се подчини на волята на Корис.

— Благодаря ти, Волт! — възкликна капитанът. — Моите ръце никога не са държали такова прекрасно оръжие. С него ще прокарам пътя към победата! Аз — Корис от Горм, Корис — уродливият, с твоето леко оръжие ще стана Корис завоевателят и твоето име отново ще се чуе по цялата земя!

Навярно гласът на Корис раздвижи застоялия от столетия въздух в пещерата и това е единственото разумно обяснение на случилото се в следващия миг. Фигурата на трона кимна един-два пъти, като че ли приемаше клетвата на капитана, и веднага след това тялото, което изглеждаше толкова здраво, започна да се разпада пред очите им.

От ужас Дживин закри лицето си с ръце. Саймън едва не извика. Волт, ако това наистина беше Волт — престана да съществува. На трона остана само купчинка прах. Но секирата беше в ръцете на Корис! Първи дойде на себе си невъзмутимият Танстон. Той се обърна към своя командир:

— Волт изпълни своя дълг, капитане. Сега е твой ред. Добре е, че неговото оръжие е в теб. То ще ни донесе победа.

Корис още веднъж ловко размаха брадвата и острието й със свистене разсече въздуха. Саймън се отдръпна от опустелия трон.

Както се оказа в този свят, Саймън отдаде дължимото на магьосничеството на жените на Есткарп. Оставаше да приеме и Волт. Но каквото и да беше станало, секирата на Волт не им донесе нито вода, нито храна.

— Ако оттук няма друг изход ще се наложи да се върнем на брега и да опитаме да заобиколим скалите откъм морето — забеляза Танстон.

Но изход имаше. Зад трона те видяха проход, затрупан с пръст и чакъл. Те се заеха да го разчистват с ножовете си и просто с ръце. Нямаше да им бъде леко дори ако работеха с пресни сили, а те… Единственото, което караше Саймън да се държи, беше ужасът, който изпитваше пред мисълта за връщането във водата. Най-накрая опряха на затворена врата.

Тя като че ли беше направена от някакво много здраво местно дърво. Гниенето не беше я засегнало. Дори обратното, като че ли естественият химически процес беше превърнал дървото в камък. Отпред излезе Корис.

— Това е моя работа.

Отново се издигна секирата на Волт. Саймън едва не извика, като си представи как прекрасното острие на секирата ще се счупи в камъка. Раздаде се звън и секирата отново излетя във въздуха, и отново се стовари върху вратата с всичката сила на могъщите плещи на капитана.

Вратата се разцепи и една част падна навън. Корис се дръпна встрани, а останалите се заеха да разширяват прохода. В очите им блесна ярка дневна светлина. Свежият вятър прогони от подземието спарения въздух.

Като разчистиха остатъците от вратата, те се промъкнаха през сухите буренаци и се оказаха от другата страна на канарата. Пред очите им се откри ливада с изумруденозелена пролетна трева, изпъстрена тук-там с малки жълти цветя като жълтички.

В надолнището видяха ручей. Без да каже дума, Саймън закрета надолу, за да накваси по-бързо пресъхналото си гърло и измие от тялото си разяждащата сол. Едва по-късно, когато вдигна от водата мократа си глава, той откри, че Корис е изчезнал. Нито за миг Саймън не се съмняваше, че капитанът излезе от пещерата на Волт заедно с всички.

— А къде е Корис? — той обърна глава към Танстон, който с наслада триеше лицето си със снопче мокра трева. Дживин, затворил очи, лежеше на брега на ручея.

— Той се върна към морето — тихо каза Танстон. — Гвардеецът не трябва да остава открит на ветровете и водата, ако за него може да се погрижи командирът му.

Саймън млъкна засрамен. Той съвсем беше забравил мъртвия воин, останал на брега. Макар че Саймън постъпи доброволно в гвардията, той още не се чувстваше пълноценен гвардеец. Есткарп е прекалено древен, неговите жители и магьосниците са му много чужди. Какво му беше обещал Петроний, като го уговаряше да се възползва от услугите му? Че ще се отправи в свят, който е по душата му. Саймън е войник и попадна във воюващ свят, но тук воюват по друг начин и понякога той се чувства не намясто.

Саймън си спомни жената, с която бягаше през блатото, без да знае още, чу тя е магьосница… Понякога му се струваше, че те са с нещо близки… Но сега и това липсваше.

По време на бягството от Сулкар тя се оказа в друга лодка. Нима в безжалостното море и нея я е постигнала участта на другите? В него се прокрадна непознато чувство, на което той реши да не дава воля, за да остане в този свят само страничен наблюдател. Той се обърна на другата страна, подложи сгънатата си ръка под главата и си наложи да се отпусне и заспи. Той спа леко и кратко. Когато се събуди, слънцето беше все още високо. Миришеше на набързо приготвено ядене. На малък огън под скалите Танстон печеше риба, нанизана на пръчка. Корис спеше, прегърнал секирата. Неговото младо лице беше отслабнало от умора. Никой не забелязваше това, когато той бодърстваше. Дживин, легнал по корем до ручея, ловеше риба с голи ръце, като с това доказваше, че е не само отличен ездач.

Когато Саймън се приближи, Танстон повдигна вежди.

— Ето го твоя пай — той показа рибата, — тук, разбира се, не е гвардейската столова, но все пак…

Саймън вече се готвеше да започне да яде, когато забеляза напрегнатия поглед на Танстон и също погледна нагоре. Черна птица с бяло петно на гърдите описваше широк кръг над главите им.

— Сокол! — Танстон така издиша, като че ли тази дума означаваше не по-малка опасност от засада на колдерите.