Андре Нортън
Джелита (10)

4. Тайните ходове

Лоиса не можа да съобрази веднага, че заради военното облекло Хунолд я смята за мъж, дошъл да попречи на забавлението му. Като държеше в ръка извадения меч, той против всички правила извади от кобура самострела си. Едва тогава вниманието му привлече жената, която с вързани ръце пълзеше към него по изпомачканата постеля.

Ръководейки се повече от инстинкта, отколкото от разума, Лоиса сграбчи попадналата й под ръка камзола на Хунолд и я хвърли в лицето му. Това й спаси живота. Ръката на Хунолд трепна и иглата улучи вместо нея стойката на ложето.

Бълвайки проклятия, Хунолд махна камзолата и рязко се обърна към жената. Тя вече стоеше изправена с лице към него и внимателно го гледаше в очите. Дори не мръдна, когато маршалът се обърна. Само разтвори устни и от устата й падна някакъв кръгъл предмет. Той увисна на къса верижка, която жената стискаше със зъбите си, и се залюля.

Хунолд се вцепени. Полузатворените му очи следяха люлеещия се на верижката тъмен камък.

Лоиса замръзна до ложето. Това, което ставаше, приличаше само на кошмарен сън. Жената се обърна, с гръб към Лоиса. Хунолд, без да сваля очи от камъка, също се обърна. Очите на Хунолд се успокоиха едва когато камъкът престана да се люлее. Долната му устна увисна, а на челото му се появиха капчици пот.

Чувството, което доведе Лоиса тук, продължаваше да я води, като през цялото време я караше да изпълнява някаква роля в чуждата игра. Момичето мълчаливо отряза с меча си въженцето, което стягаше ръцете на жената. Парчетата паднаха на пода, а върху китките й останаха червени следи. Ръцете й висяха, като че ли повече не я слушаха.

През това време Хунолд се размърда. Ръката, с която държеше самострела, се разтвори с такова неимоверно усилие, като че ли върху нея въздействаше някаква огромна сила. Маршалът се изпоти. От полуотворената му уста течаха слюнки.

Само очите му като че ли бяха живи. Те горяха с ненавист и ужас, но той просто не можеше да ги отмести от тъмния камък. Ръката със самострела бавно се разтвори. Раменете му се тресяха. Лоиса стоеше на няколко крачки от него и физически усещаше напрежението на безмълвната борба. Хунолд вече не искаше да убива. Той желаеше само да се спаси, но и спасение нямаше за него. Най-накрая дулото на самострела опря в гърлото на Хунолд и той тихо зави като хванат в капан звяр. Щракна спусъкът. От гърлото му бликна кръв. Хунолд падна напред. Жената отскочи, като блъсна и Лоиса. Маршалът рухна на колене пред ложето и забучи главата си в пода, като че ли още молеше за пощада. Беше се вкопчил с ръце в покривалото.

Едва сега жената се обърна с лице към Лоиса. Тя се опита да вдигне подпухналите си ръце, за да вземе камъка, но не можа и тогава отново го всмукна в устата си. След това с поглед, в който се четеше заповед посочи отвора в стената.

През целия си живот Лоиса жадно беше слушала разкази за магьосниците на Есткарп. Но това бяха приказки за далечни страни, на които можеш да вярваш, а може и да не вярваш. Днес, докато й помагаше да се облече за брачната церемония, Бетти цветисто й описваше изчезването на корабите през изминалата нощ, но Лоиса беше така погълната от своите планове и опасения, че не обърна никакво внимание на разказа й.

Но това, което видя сега, преобърна представите й за жените на Есткарп и за тяхното магьосничество. От докосването на магьосницата Лоиса трепна и тръгна към тайния вход, макар че в този момент изпитваше само едно желание — да бъде колкото се може по-далече от тази жена. Жената решително тръгна след нея и момичето разбра, че у магьосницата има още много сили, независимо от това как са се държали с нея, докато е била в плен.

Лоиса бързаше да се махне оттук и защото се опасяваше от появяването на баща й. Ненаситният Фалк можеше да се втурне в покоите на Хунолд всеки момент. Но все пак тя не пожали време и усилия, за да затвори тайната врата. Лоиса трепна с цялото си тяло, когато почувства в тъмнината докосването на магьосницата, но независимо от това я хвана за колана и я повлече след себе си.

Отправиха се към нейната стая. Времето беше скъпо. Ами ако Фалк поиска да посети маршала? Или влезе камериерът на Хунолд? А може би на баща й ще му хрумне да я повика? Не, тя няма да чака и още преди разсъмване ще напусне Верлен с магьосницата или без нея! След като взе това решение, Лоиса се почувства по-уверена.

Когато се озова отново в осветената стая, Лоиса въпреки разума си не можа да остане равнодушна към страданията на своята спътница. Тя изми и превърза с мека кърпа подпухналите ръце на магьосницата, а след това избра за нея някои от своите дрехи.

Малко по-късно магьосницата успя да вдигне ръце до устните си и камъкът се плъзна от устата в шепите й. Жената демонстративно се отдръпна, като с това даваше на Лоиса да разбере, че не трябва да докосва камъка, но тя и без това за нищо на света не би го сторила.

— Сложи го на врата ми — това бяха първите думи на магьосницата.

Лоиса мълчаливо закопча верижката на шията й и забеляза, че косите на магьосницата са отрязани също така късо и небрежно като на самата нея — възможно със същата цел…

— Благодаря ти, наследнице на Верлен — произнесе магьосницата с хриплив глас. — А сега ще те помоля за глътка вода.

Лоиса поднесе чашата към устните й.

— Няма защо да ми благодариш — каза тя, като събра смелост. — Както виждам, твоето оръжие е по-силно от всяка стомана!

Магьосницата погледна Лоиса над чашката. Очите й се смееха и момичето изведнъж почувства, че вече не се страхува, макар че до тази жена тя, както и преди, се чувстваше неуверена, млада и непохватна.

— Аз ни бих могла да използвам своето оръжие, ако не беше се появила ти. Сама не бих рискувала, защото то не бива да попада в чужди ръце. Дори ако ме заплашва смърт. Но стига за това… — Магьосницата погледна превръзките на китките си, а след това огледа стаята на Лоиса. Тя забеляза купчинката с остригани коси и пътните чанти върху сандъка.

— Изглежда, скъпа херцогиньо, ти се готвиш да заминаваш на сватбено пътешествие.

Дали твърдият глас на магьосницата я предразполагаше или магьосническата сила подейства, но Лоиса й се довери.

— Аз не съм никаква херцогиня на Карстен. Напразно произнесоха над мен всички, установени думи и пратениците на Ивиан коленичиха пред мен. — Лоиса се усмихна, като си спомни колко усилия струваше това на Сирик. — Аз не съм избрала Ивиан и се съгласих на това бракосъчетание само за да избягам от Верлен.

— Но ти ми се притече на помощ. — Магьосницата внимателно погледна Лоиса с големите си тъмни очи и момичето се смути от този поглед.

— Не можех да постъпя по друг начин! — призна тя. — Нещо не ми даваше да тръгна. Твоята магия ли, господарке?

— Кой знае, кой знае. Аз се обръщах тук към всеки, който е способен да ме чуе. Изглежда, наследнице на Верлен, нас ни свързва нещо повече от опасността на положението ни. По-точно — магьосницата се усмихна, — като имам предвид външността ти, наследнико на Верлен.

— Наричай ме Брайант. Обикновен наемник. — Лоиса разказа предварително измислената легенда.

— И къде се готвиш да отиваш, Брайант? В Каре? Или на север! Там скоро ще потрябват наемници.

— Есткарп воюва ли?

— По-добре е да се каже, че го принуждават да воюва.

— Магьосницата стана. — Сега нямаме време. После ще поговорим, когато сме по-далече от тези стени. Нали знаеш как да се измъкнем оттук?

Лоиса метна пътните чанти на рамото си и вдигна качулката на наметалото върху шлема си. Тя се готвеше да изгаси светлината, но магьосницата й показа кърпата, която лежеше на пода. Като се ругаеше за разсеяността си, Лоиса сграбчи кърпата и изтърси косите в догарящия огън на камината.

— Ето така е по-добре — каза жената. — Не оставяй нищо, с което могат да те дърпат обратно. В косите има сила. — Тя се обърна към средния прозорец. — Към морето ли гледа?

— Да.

— Да оставим лъжливи следи, Брайант. Нека смъртта на Лоиса да ни прикрие.

Лоиса бързо отвори прозореца и хвърли сватбената рокля долу върху скалите. Магьосницата й подсказа да завърже един усукан чаршаф за прозореца и да го спусне надолу.

— Не мисля — каза тя, — че като видят отворения прозорец, ще започнат да търся някакъв друг изход от стаята.

Накрая те се мушнаха в тайната врата, която се намираше зад огледалния щит. Сега трябваше да вървят в тъмнина. Лоиса посъветва жената да се придържа към дялната стена и да върви внимателно. Пръстите им докосваха грубите плочи и скоро почувстваха, че стената става влажна. Пръстите им докосваха грубите плочи и скоро почувстваха, че стената става влажна. Миришеше на море и нещо гнило. Надолу, надолу… Чу се приглушен плисък на вълни. Лоиса броеше стъпалата.

— Ето! Тук е проходът към едно странно място.

— Странно?

— Да. Аз винаги съм се старала да не се застоявам тук, но сега се страхувам, че ще се наложи. Ще трябва да дочакаме до разсъмване, иначе не се вижда пътят.

С усилие на волята си Лоиса тръгна внимателно напред. Тя е идвала тук три пъти и всеки път е изпитвала необясним страх и тревога. Ето и сега усети растяща заплаха, нещо по-лошо от смъртта. Но момичето вървеше напред, без да спира, като увличаше след себе си и магьосницата. Зад гърба си чуваше нейното дишане.

Изведнъж магьосницата съвсем тихо, като че ли се боеше, че може да ги подслушват, прошепна:

— Тука е „Мястото на Властта“.

— Странно място — измърмори Лоиса. — Не ми харесва. Обаче друг изход от Верлен няма.

Те не виждаха нищо в тъмнината, но почувстваха, че тесният проход е свършил. Лоиса забеляза тънък светъл лъч над главата си и реши, че през някаква пукнатина преминава светлината на утринна звезда.

Изведнъж тя откри и друг източник на светлина, който отначало слабо, но постепенно все по-ярко осветляваше подземието, като че ли се повдигаше тежка завеса. След това момичето чу напевно мърморене, но не разбра думите. Гласът звънливо се носеше в тайнственото подземие. Мътното кръгло петно се движеше по самия под и се разгаряше все по-ярко. Накрая Лоиса се досети, че свети камъкът на магьосницата.

По цялото й тяло пробягнаха тръпки. Като че ли въздухът тук беше наситен с енергия. На Лоиса й се прииска нещо, но какво и самата тя не знаеше. Като идваше на това място по-рано, Лоиса изпитваше невероятен ужас, но нарочно се задържаше тук, за да се пребори със себе си. Сега не се страхуваше, но я обхвана съвсем непознато чувство, което дори не можеше да назове.

В светлината на камъка Лоиса видя магьосницата. Тя се поклащаше напред-назад. Лицето й беше напрегнато, а погледът — чужд. Устните й непрекъснато мърдаха. Жената като че ли молеше за нещо, спореше, произнасяше заклинания… Лоиса разбра едно: те се намират във властта на някаква енергия, която струи буквално отвсякъде — изпод скалите под краката им, от стените — като че ли нещо, което е дремело тук много столетия, неочаквано се е пробудило и набира мощ.

Какво е това? Лоиса внимателно се вглеждаше в обкръжаващата я мъгла, която слабата светлина на тъмния камък вече едва разсейваше. Какво се крие тук?

— Време е да тръгваме! — твърдо каза магьосницата. Тъмните й очи бяха широко отворени, ръцете безволно отпуснати. — Това е по-силно от мен! Не мога да се справя. Тук властва древна сила. Хората не могат да я постигнат и да я победят. Тук са се покланяли на бог, на който вече хиляди години не издигат олтари. Древните сили са се пробудили и могат да въстанат! Къде е изходът? Трябва да тръгваме, докато не е късно.

— Светлината на твоя камък ще ни помогне! — Лоиса притвори очи, за да си спомни пътя. — Насам! — Тя решително посочи с ръка.

Магьосницата бавно се изкачваше по широките, грубо издялани и изтънели от времето стъпала в указаната посока. Светлината на камъка достатъчно осветяваше пътя им.

Накрая те се добраха до пещера. От нея започваше нагорнище, което водеше към повърхността. При несигурната светлина на кристала те рискуваха да си счупят вратовете сред натрупаните камънаци, но да забавят хода не можеше да става и дума.

Опасенията на Лоиса се оправдаха; нагорнището се оказа трудно. Макар че магьосницата не издаваше нито звук, Лоиса чувстваше колко й е трудно да се вкопчва в камъните с изранените си ръце. Тя й помагаше, доколкото можеше — подбутваше я или подпираше. Камъните се търкаляха под краката им и всеки момент рискуваха да паднат долу. С големи усилия те се изкачиха догоре и изтощени докрай, легнаха върху острата трева.

Вдишваха соления морски въздух и гледаха сивото утринно небе.

— Ще потърсим ли лодка на брега или ще тръгнем пеш към хълмовете? — попита магьосницата.

Лоиса седна.

— Нито едното, нито другото — решително каза тя. — Ние излязохме на пасбището, на което по това време на годината пасат коне. Наблизо се намира колиба, в която има конски амуниции, но обикновено я охраняват.

Магьосницата се усмихна.

— Но там има един пазач, той едва ли ще може да устои на две отчаяни жени. Покажи ми тази колиба и смятай, че охраната вече я няма.

Те пресякоха пасбището. Лоиса знаеше, че конете са близо до колибата, защото два дни преди бурята там разхвърляха каменна сол.

Над входа на колибата гореше фенер. Недалеч Лоиса видя бойните коне, специално отглеждани, за да носят тежкото въоръжение на войните по време на сражения. Но тук някъде трябваше да има и по-дребни коне с гъста остра козина. Те бяха предназначени за лов по хълмовете и бяха много по-издръжливи от тези, които предпочиташе Фалк.

Лоиса забеляза два точно такива коня. Те се явиха, като че ли подчинявайки се на мисления й зов. Момичето сложи на земята пътните чанти и тихо подсвирна. За нейна радост конете послушно се приближиха. Те се душеха един друг. Дългите им гриви падаха на очите им.

„Дано да дадат да им сложим юздите!“ — помисли си тя, като изпревари конете и внимателно се приближи до колибата, която изглежда наистина никой не охраняваше. „Нима караулът е оставил поста си и е отишъл да пирува? — намръщи се Лоиса. — Лошо му се пише на пазача, ако Фалк научи.“

Тя бутна скърцащата врата. Удари я миризмата на конска пот, кожена сбруя. Чувстваше се остро и дъх на селска медовина. Три чаши от тази силна медовина можеха да съборят дори Фалк. Лоиса, без да иска, бутна с крак една стомна и от гърлото й бавно потече гъста течност. Пазачът хъркаше сладко върху сламения тюфлек. Като взе две юзди и две седла, каквито ползват ловците, Лоиса тихо се измъкна от колибата и затвори след себе си вратата.

Кончетата позволиха да им постави юздите и седлата. Оставаше й само по-здраво да затегне каишите. Когато скочиха на седлата и потеглиха по единствената пътечка, извеждаща от Верлен, магьосницата я попита:

— Накъде тръгваш, наемнико?

— Към планината. — Момичето беше обмислило плана за бягство от замъка до най-малки подробности, но сега, когато седеше на седлото, не знаеше какво да прави по-нататък. На нея й се струваше, че да се измъкне от Верлен е неосъществима мечта и недостижима цел. Затова Лоиса насочи всичките си усилия към решаването на тази задача и не се замисляше много за нищо друго. — Ти казваш, че Есткарп воюва? — никога по-рано на нея не й беше идвало наум да се отправи в страна, разказите за която навяват страх. Но защо да не отиде сега, когато до нея язди истинска магьосница от тези краища?

— Да, наемнико, Есткарп воюва. Но какво ще кажеш за Каре, херцогиньо? Не искаш ли да погледнеш херцогството си с очите си и да видиш от какво бъдеще се отказваш?

От изненада Лоиса пусна коня в галоп, а това не беше много безопасно тук.

— Каре? — Тя повтори въпроса и се замисли. Разбира се, тя не желае да бъде херцогиня, но от друга страна, Каре е център на южните земи. При това, ако потрябва помощ, там винаги може да намери свои роднини. А и да се укрие в големия град като наемник е дребна работа, а това сега е най-важното. Освен това, ако Фалк намисли да я търси, едва ли ще му дойде наум да я търси в Каре.

— Есткарп ще почака малко — каза магьосницата. — Карстен ни заплашва и трябва да знаем какво замислят там.

Лоиса се остави бързо да я уговорят. Дори й се стори, че накрая е намерила пътеводната нишка и като тръгне по нея, ще успее да получи всичко, за което е мечтала.

— Щом трябва да вървим в Каре, ще вървим — реши наследницата на Верлен.