Андре Нортън
Джелита (13)

3. Магьосницата в Карс

Саймън се събуди, седна в тясната койка и стисна с ръце бучащата си от болка глава. Беше сънувал някакъв кошмар, но не помнеше какъв. В паметта му се беше запазило само чувството за някакъв див ужас. Когато дойде окончателно на себе си, Саймън откри, че се намира в килия — такива бяха жилищните помещения на соколарите. Главата му се цепеше от болка. Но освен болката у него се появи усещането, че трябва да изпълни нечия заповед. Или зов за помощ…

Болката отслабваше, но тревогата нарастваше и не му позволяваше да остане повече в леглото. Наметна кожената куртка, която му бяха дали соколарите, и излезе. Разсъмваше се.

Те бяха в „Гнездото на соколите“ вече пети ден. Корис искаше да се промъкват през планините, които гъмжаха от разбойници, на север към Есткарп. Саймън разбираше, че капитанът иска да уговори соколарите да сключат съюз с тях. А когато се върне в Есткарп, той, разбира се, ще употреби цялото си влияние, за да убеди магьосниците да се откажат от своите предразсъдъци и тогава храбрите войни от планините ще застанат на тяхна страна.

Суровите планинци бяха опечалени от известието за гибелта на Сулкар. Те започнаха незабавно приготовления за война. В долните етажи на тази удивителна крепост денонощно се трудеха ковачи и оръжейници. Хитроумни майстори изготвяха онези мънички устройства, с помощта на които се предаваха сведения от соколите на техните стопани. Устройствата бяха най-охраняваната тайна на соколарите, затова Саймън така и не можа да разбере какво точно представляват тези приспособления.

Подобни неочаквани неща в този свят често поставяха Саймън в неведение. В главата му не се побираше фактът, че хора, които воюват с мечове, в същото време са способни да изобретят такива чувствителни средства за свръзка. Такива несъответствия в нивото на знанията и технологиите го объркваха. Много по-силно беше поразен от устройството на соколарите, способно да предава изображение и звук, отколкото магьосниците на Есткарп.

Магьосниците на Есткарп… По каменните стъпала Саймън се изкачи до наблюдателния пост. Мъглата вече се беше вдигнала и пред погледа му се откриваше величествена планинска верига. Оттук зад превала се виждаше и другата страна. Саймън знаеше, че това е Карстен.

Карстен! Той така се беше замислил, че съвсем забрави за часовоя, който изведнъж го попита:

— Съобщение ли получи, гвардеецо?

Съобщение? Тази дума като че ли размърда нещо в неговия мозък. За момент отново почувства болка в главата, която като че ли му напомняше: трябва да направи нещо. Да, несъмнено това е предчувствие, но не такова като по пътя към Сулкар. Сега той чувстваше не предупреждение, а призив. Щом трябва, нека Корис с гвардейците да тръгне на север, но Саймън ще се отправи на юг. Той окончателно престана да се противи на тревожния зов и реши сляпо да му се подчини.

— Какви вести има от юг? — попита той часовоя.

— Попитай Повелителя на крилете, гвардеецо.

Часовоят подозрително погледна Саймън, а той се обърна и се отправи към стълбата.

— Непременно ще го попитам!

Но преди да отиде при капитана на соколарите, Саймън потърси капитана. Корис се готвеше за поход на север.

— Какво се е случило? — капитанът вдигна глава от пътната чанта.

— Смей се, ако искаш, но аз тръгвам на юг.

Корис седна на края на масата и заклати крака.

— Какво те влече към Карстен?

— Именно — влече ме! — Саймън се опита да обясни с думи усещането си. Той никога не беше се отличавал с особено красноречие, но сега откри, че не може да обясни смислено дори на себе си. — Влече ме и толкова…

Корис престана да люлее краката си. Красивото му лице стана сериозно.

— Откога… и как така те „влече“? — сурово попита той. Така командирът иска отчет от своя подчинен.

Саймън изложи всичко, както си беше.

— Сънувах сън, а когато се събудих, нищо не можех да си спомня. Но когато от наблюдателния пост видях Карстен, разбрах, че трябва да тръгна именно натам.

— А сънят?

— Някакъв кошмар… не помня, не мога да обясня.

Корис удари с юмрук по дланта си.

— Добре! Скъпо бих платил твоята Дарба да бъде по-силна! Но щом те тегли, ние тръгваме на юг.

— Ние?

— Танстон и Дживин ще тръгнат с известията за Есткарп. Пограничната силова бариера на колдерите не е лъжица за нашите уста. Танстон временно ще ме замести на поста капитан на гвардейците. Разбери, Саймън, аз съм от Горм. А Горм сега воюва с Есткарп, макар че това е вече мъртвият, завладян от демоните Горм. Откакто Върховната владетелка ме приюти, аз честно служа на Есткарп и сега няма да се откажа. Но струва ми се дойде времето, когато ползата от мен ще бъде по-голяма, ако съм зад границата. Кой знае — лицето на Корис потъмня от тежки съмнения, — може би именно чрез мен, тъй като аз съм от Горм, колдерите ще ударят Есткарп в самото сърце. Ти видя какво са направили с хората, които добре познавах. И никой не знае на какво още са способни тези демони. Те нападнаха Сулкар от въздуха!

— Може това да не е магьосничество? — забеляза Саймън, — полетите в моя свят са нещо обикновено. Интересно е да види човек как го правят, тогава много неща ще се изяснят…

Корис се усмихна.

— Можеш да не се безпокоиш. Ще имаме още много възможности да се запознаем с техните хитрости. Разбери, Саймън, ненапразно те тегли на юг. А два меча, по-точно — той с усмивка се поправи — секира и самострел е по-добре, отколкото един самострел. Сам по себе си зовът от юг е по-добър знак. Значи тази, която бягаше с нас от Сулкар, е жива и ни зове на помощ.

— Откъде го измисли? — това минаваше и през ума на Саймън.

Увереността на Корис разпръсна всички съмнения.

— Притежаващите Дарба са способни да изпращат мислени съобщения, подобно на това, както соколарите изпращат своите соколи. Когато такова съобщение срещне по пътя си родствен разум, го призовава и предупреждава. Саймън, аз съм уверен, че те зове магьосницата, която ти спаси от ализонците. Изглежда именно с теб може да установи контакт. Ти, Саймън Трегард, не си наша кръв. Изглежда в твоя свят Дарба притежават не само жените. Нали ти първи усети засадата по пътя за Сулкар? И то не по-зле от магьосницата! Всичко ми е ясно, тръгваме за Карстен. Магьосничеството си е магьосничество, но ние с теб сме се сражавали рамо до рамо. Сега ще дам разпореждания на Тонстон и по него ще изпратя послание до Върховната Владетелка. След това ние с теб ще се заемем с истинската работа.

Те облякоха ризниците, въоръжила се с трофейното оръжие и по търговския път, водещ на юг, се отправиха към Каре. Техните щитове без герб трябваше да свидетелстват, че са свободни наемници. Патрулните отряди на соколарите ги съпроводиха до границата на планинската страна.

През целия път Саймън се измъчваше от съмнения. Не е ли сгрешил? Но чувството, че трябва да се движи на юг, не го напускаше, макар че нямаше повече кошмари. Щом се събудеха сутрин, те с нетърпение се отправяха на път.

Колкото повече навлизаха в Карстен, толкова повече и по-богати ставаха селищата, разположени в долините на широките реки. Много от местните феодали предлагаха на двамата войни от север да постъпят при тях на служба. Корис само презрително се усмихваше, когато му съобщаваха размера на предлаганото възнаграждение. Високомерието му предизвикваше явно не по-малко възхищение от огромната му бойна секира. Саймън обикновено мълчеше, но през цялото време беше нащрек. Той запомняше местността, вглеждаше се в обичаите и начина на живот на карстенци. Когато останаха насаме с Корис, той го засипа с въпроси.

Капитанът му разказа, че някога тук е живеел народ, родствен на жителите на Есткарп. И наистина тъмнокосите карстенци, с бледи, добре очертани лица, които срещаха по пътя си, много напомняха на Саймън жителите от север.

— Върху тях се е стоварило проклятието на Силата — поясни Корис.

— Проклятието?

Капитанът сви рамене.

— Причина за това е самата същност на магьосническата Дарба. Притежателките й не могат да имат деца.

Жените, които искат да се омъжват и да раждат деца, от година на година стават все по-малко. Момичето, достигнало брачна възраст в Есткарп, може да избира от двадесет мъже един. Пък и бездетните семейства не са малко. Така е било и тук. Затова; когато тук са дошли дивите племена, те без особен труд са завладели крайбрежието и постепенно сложили ръка върху цялата страна. Древните родове се преместили в покрайнините. С течение на времето завоевателите издигнали свои военачалници. Те станали херцози. Сегашният херцог отначало е бил прост наемник. Но благодарение на ума и военното си изкуство е придобил висшата власт.

— Такава ли участ очаква и Есткарп?

— Възможно е. Но кръвта на народа на Есткарп се е смесила с кръвта на сулкарците, които изглежда единствени могат да имат деца от жените на Есткарп. Така че древната кръв на север малко се е обновила. Всичко това не е толкова важно. Сега най-голямата опасност идва от Горм… Саймън! Харесва ли ти градът, към който се приближаваме? Това е Гартголм, а зад реката вече е Каре.

— Ние сме за Каре — след кратко мълчание отговори Саймън. — Мен нещо продължава да ме притеснява.

Корис се намръщи.

— Значи трябва да се движим внимателно и да се оглеждаме настрани. Макар че херцогът не е благородник, той съвсем не е глупав. Много очи и уши в Каре ще следят всяка крачка на двамата новопристигнали наемници, особено ако не побързаме да застанем под неговите знамена.

Саймън замислено погледна баржите, които стояха в градското пристанище.

— Едва ли някой ще се заинтересува от ранен наемник. Нали в Каре живеят най-добрите лекари, които лекуват ранените в битките войни? Защо му е на херцога полусляп войн, на когото от удар в главата се е замъглило зрението?

— И когото неговият приятел е довел на лечение в Карс. — Подхвана Корис. — Добре измислено, Саймън! И кой ще е този нещастник?

— По-скоро аз. В тази роля по-лесно е за мен да не предизвиквам съмнение у хората на херцога.

Корис одобрително кимна.

— Конете ще продадем тук. Те прекалено явно свидетелстват за това, че сме пристигнали от планините. А в Каре към планините се отнасят с голямо подозрение. По-нататък ще продължим с баржата по реката.

Капитанът веднага се зае с продажбата на конете. Скоро те със Саймън се качиха на баржата, където Корис още веднъж преброи клинообразните парченца метал, които в Карстен служеха за пари. Той ги изсипа в кесията си и се усмихна.

— В жилите ми тече кръв на търговец. Сега го доказах за пореден път, като продадох конете три пъти по-скъпо. Ще ни стигнат за храна и ако потрябва, ще има какво да пъхнем и в нечия алчна лапа. — Капитанът сложи на пейката торбата и секирата, с която не беше се разделял, откакто я беше взел от ръцете на Волт.

Повече от денонощие те прекараха на баржата, която бавно се спускаше по реката. Втория ден по залез-слънце, когато се показаха стените и кулите на Каре, Саймън отново стисна пронизаната си от болка глава с ръце. За щастие беше кратка, а когато изчезна, в главата на Саймън остана зрителен образ: лошо павирана пресечка, стена и врата в нея. Това е тя — тяхната цел, която се намира в Карстен.

— Отново ли, Саймън? — ръката на капитана се отпусна върху рамото му.

— Да… — Саймън гледаше кървавия залез над реката. Някъде в града той трябваше да открие тази пресечка, тази стена и тази врата и там да се срещне с тази, която го чака.

— Тясна пресечка, стена, врата…

Корис разбра всичко.

— Малко е — забеляза той. Капитанът напрегнато гледаше към града, като че ли с усилие на волята си искаше да съкрати разстоянието между баржата и пристанището.

Скоро те бяха на пристанището и се отправиха към градските врати. Като се спъваше, Саймън сполучливо играеше ролята на полусляп. Нервите му бяха опънати и той целият беше обхванат само от едно желание — да намери нужната пресечка. Нишката, която го преведе през цялата страна дотук, сега се беше превърнала в здрав канап.

Корис разказваше до вратите трогателна история за раняването на Саймън, незабелязано съпровождайки разказа си с щедър подарък на началника на охраната, след което безпрепятствено ги пуснаха в града. Щом завиха зад ъгъла, Корис презрително се изкикоти.

— Ако пред вратите на Есткарп дойде наемник, подобен на нас, аз ще го отпратя, без дори да го попитам как се казва. Носят се слухове, че в последно време херцогът много се е променил. Но не мислех, че чак толкова е разпуснал хората си.

— Казват, че всеки човек може да се купи — забеляза Саймън.

— Вярно. Но добрият командир знае цената на своите хора и им оказва съответното доверие. А тези се продават евтино. Впрочем за добри пари те добре се сражават. Какво има, Саймън? — бързо попита капитанът, тъй като Трегард внезапно спря.

— Не вървим в правилната посока. Трябва да вървим на изток.

Корис повървя малко по улицата и се върна.

— След четири къщи има пресечка и ти си сигурен, че трябва да стигнем там?

— Уверен съм.

За всеки случай, ако началникът на охраната се окажеше по-бдителен, Корис продължаваше да води Саймън бавно и го придържаше под ръка. Като минаха пресечката, те излязоха на друга улица. Корис се върна назад, за да провери дали не ги следят, а Саймън се скри в пролуката под портата. Независимо от своята очебиеща външност капитанът умееше по някакъв начин да остане незабелязан. Скоро той се върна.

— Ако ни следят, те работят по-чисто от моите разузнавачи, в което не вярвам! Трябва да се махаме по-бързо оттук, докато никой не ни е забелязал. Все още ли трябва да вървим на изток?

Тъпата болка в главата на Саймън ту се усилваше, ту отслабваше и той се ориентираше по нея съвсем като в играта „топло-студено“. Когато навлязоха в поредната крива пресечка, болката се усили. По протежението на улицата имаше къщи със задънени стени. Малкото прозорци, които се виждаха, бяха тъмни и със завеси.

Те ускориха крачки. Саймън с опасение поглеждаше прозорците. Накрая той видя вратата — същата врата от видението. Като застана пред нея, той дишаше тежко, но не от умора, не и от бързото вървене, а от вътрешно напрежение. Събра кураж и почука.

Отговор не последва и това озадачи много Саймън. Тогава той бутна вратата. Тя не беше заключена.

— Не си ли сгрешил? — попита Корис.

— Не!

Саймън добре знаеше: това, което го доведе дотук, се намира от другата страна на вратата, която отвън дори няма дръжка.

Корис отстъпи две крачки назад, като измерваше с поглед височината на стената.

— Можем да се прехвърлим, когато се стъмни, но сега има опасност да ни забележат.

Забравяйки всякаква предпазливост, Саймън заудря по вратата с юмруци. Корис го хвана за ръцете.

— Ти какво, искаш да събереш тук цялата войска на херцога? Хайде да поседим в кръчмата, а през нощта ще се върнем.

Още недоизказал се, и зад вратата се чуха стъпки. Корис застана нащрек и приготви секирата за бой, а Саймън хвана дръжката на самострела. Вратата леко се открехна и се чу тих глас.

Зад полуотворената врата стоеше юноша с ризница и шлем, който прикриваше горната част на лицето му. Той не беше висок. Даже беше по-нисък от Корис.

Той прехвърли погледа си от Саймън на Корис. Видът на капитана очевидно го успокои, защото той с жест ги покани да влязат. Влязоха в градина. Минаха по добре подредени лехи, където се чернееха високите стъбла на измръзнали цветя. След това минаха покрай изсъхнал фонтан с натрупана по краищата му червеникава утайка. Каменна птица с отчупен клюн старателно се мъчеше да види своето отдавна несъществуващо отражение.

След това влязоха в къщата. В очите им блесна ярка гостоприемна светлина. Юношата се забави до вратата, докато я заключваше, но в къщата вече ги чакаха.

Саймън беше виждал тази жена в дрипи, когато бягаше от ловджийските кучета през блатото, беше я видял по време на Съвета в Есткарп, облечена в официална рокля, съответстваща на високото й положение. Видя я облечена в ризница, когато яздеха заедно към Сулкар. Сега тя стоеше пред него, облечена в пурпур и злато, с брилянти по пръстите, с мрежичка, обсипана с бисери върху късо подстриганите й коси.

— Саймън! — жената не му подаде ръка, но го поздрави. Тя само го назова по име, но на душата му, кой знае защо, стана топло и спокойно. — О, и Корис! — Тя заговори ласкаво, шеговито, като имитираше интонацията на придворните дами. — Вие, рицари, дойдохте за съвет при Корската Ясновидка?

Корис пусна секирата и свали от раменете си пътните торби.

Ние дойдохме по твоя зов. По-точно Саймън ни доведе. А защо — надяваме се да чуем от теб. Както и да е. Добре е, че можа да се спасиш, господарке.

Саймън мълчаливо кимна. И този път той не можа да намери думи, за да изрази обхваналото го чувство.