Андре Нортън
Джелита (2)

2. Преследване в блатото

Разсъмваше, но поради гъстата мъгла слънцето не се виждаше. Саймън стана, обърна се и видя два грубо издялани стълба от червеникав камък, а зад тях няма никакъв двор, никакво домакинство, само сиво-зелено блато, губещо се далече в мъглата. Петроний не го излъга. Това е друг свят.

Саймън се сгуши от студ. Той беше с шлифер, но шапката си забрави при доктора и хладните струи се стичаха от мокрите му коси в яката. Трябва нещо да се направи, някъде да отиде. Той се огледа наоколо и реши да върви направо. А не е ли все едно накъде, щом наоколо, докъдето погледът стига, е все блато?

Докато се промъкваше през храсталаците от острица, небето просветля, мъглата се разсея и характерът на местността започна да се променя. Появиха се отворите в червения камък, нагорнища и надолнища. На хоризонта се показа някаква планинска верига, но Саймън не можеше да определи разстоянието до нея. Беше гладен. Той скъса лист от някакъв храст и го сдъвка — кисел и безвкусен. Изведнъж отнякъде се чуха ловци. Няколко пъти протръби рог, чу се кучешки лай и приглушен вик.

Ускорил крачка, Саймън излезе на края на оврага, ослуша се и разбра, че звуците идват от противоположната страна и определено се приближават към него. Тъй като в миналото беше опитен десантчик, той, без да губи време, се скри зад два големи естествено огладени камъка.

Из храсталаците от другата страна на оврага изскочи жена. Тя бягаше леко и уверено, но на края на дерето се затутка и обърна. Някакви дрипи едва прикриваха гъвкавото и мургаво тяло и в ранната утрин, на фона на сиво-зелената растителност, то изглеждаше петнисто. Жената нетърпеливо отметна от челото си кичур черни коси, прекара ръка по лицето си и започна да търси място за спускане по надолнището.

Отново призивно прозвуча рог и се разнесе кучешки лай. Жената трепна и Саймън се изправи зад своето скривалище. Неочаквано той разбра, че именно тя е дивечът в този зловещ лов.

Докато жената се опитваше да откачи своите дрехи от бодливия клон на трънката, той отново приседна. От рязкото движение жената се подхлъзна, загуби равновесие и падна. Но даже падайки, не извика. Като се държеше за храста, нещастницата се опитваше да намери опора за краката си и в този момент иззад храсталаците изскочиха кучетата.

Мършави, бели, те се движеха така, като че ли нямаха кости. Кучетата се спряха на края на оврага и тържествуващо завиха, устремили към жената заострените си муцуни. А тя продължаваше отчаяно да се извива, като се мъчеше да закрепи на нещо краката си с надежда все пак да избяга от преследвачите си. Може би щеше да успее, но се появиха и ловците.

Те бяха на коне. Онзи, на когото през рамото висеше рог, остана на седлото, а другият се спеши и като разблъска с крака кучетата, се приближи към края на оврага. Като видя жената, той посегна към кобура си.

Нещастницата, увиснала над оврага, вдигна към него своето безстрастно, нищо не изразяващо лице. А ловецът, докато измъкваше оръжието, се подхилваше доволно, явно наслаждавайки се на безпомощността на своята жертва.

В този момент Саймън стреля. Ловецът извика, олюля се и падна. Още не беше заглъхнало ехото на изстрела, когато другият ловец се скри в храстите. Саймън забеляза, че живият противник е много съобразителен. Кучетата като че ли побесняха и започнаха да бягат с див лай от едната страна към другата.

През това време жената най-после намери опора за краката си и бавно започна да се спуска надолу по склона. С края на окото си Саймън забеляза нещо да се движи към него и веднага откри на два дюйма от себе си голяма игла. Забита дълбоко в земята, тя продължаваше да трепери. Боят е приет!

Преди десет години Трегард всеки ден играеше такива игри и трябва да си признае с голямо удоволствие. Старите навици не бяха забравени и той, притихнал в укритието си, зачака. Кучетата бяха уморени и тежко дишайки, се проснаха на земята. Сега всичко решаваше търпението, а на Саймън то не липсваше. Най-накрая той забеляза, че отсреща се полюля клонче, и стреля. В храстите се разнесе вик.

Изведнъж наблизо се чу някакъв шум. Саймън запълзя към края на стръмнината и лице в лице се сблъска с жената. Нейните тъмни разногледи очи на тясното лице го гледаха така внимателно, че Саймън се притесни. Като хвана жената за рамото, той я вмъкна в своето укритие. Неочаквано остро почувства опасност и някакво диво желание да бяга през блатото, като че ли спасението му беше само там, зад неговия край, в посока, обратна на тази, от която беше дошъл.

Чувството за опасност беше толкова силно, че отначало Саймън запълзя покрай храстите, а след това се изправи на крака и побягна рамо до рамо с жената. Все по-глух ставаше воят на кучетата зад гърба им.

Очевидно жената беше пробягала много мили, но да бяга с нея никак не беше лесно. Накрая те се добраха до възвишение, където блатото беше заменено от обрасли с растителност езерца, обкръжени от гъста тръстика. Вятърът отново довя отдалече зова на рога, но жената само радостно се разсмя и погледна съучастнически Саймън. След това с ръка посочи към езерцата, приканвайки го с жеста да вървят нататък.

Отпред се носеше гъста мъгла. Тя се стелеше по земята и преграждаше пътя на бегълците. Саймън внимателно се вгледа и си помисли, че зад такава завеса можеш да се чувстваш в безопасност. Но странно! Мъглата като че ли излизаше от едно място и това го накара да бъде нащрек.

Жената вдигна ръка. Ярка светлина блесна на широката й гривна и лъчът потъна в плътната мъгла. С другата ръка тя държеше Саймън и на него му се стори, че в мъглата се движат тъмни сенки.

Изведнъж зад бялата завеса се чу глас. Трегард не разбра думите, но интонацията бе явно въпросителна. Жената каза нещо кратко, но като получи отговор, клюмна. Саймън се досети, че им е отказана помощ, и стисна ръката й в своята.

— А по-нататък какво ще правим? — попита той.

Жената не можеше да разбере думите му, но схвана смисъла им. Тя наплюнчи пръст и вдигна ръка. Вятърът отметна от лицето й черните кичури коса и Саймън видя синината на бузата й и черните сенки под очите. Жената го повлече наляво. Те бягаха през дълбоки вонящи локви. Минаваха през някаква зелена гадост, която прилепваше към прасците на краката й и към мокрите му панталони.

Те бягаха по края на блатото, а непроницаемата стена на мъглата се движеше заедно с тях. На Саймън също му подскачаше под лъжичката. Но рогът повече не се чуваше — вероятно кучетата бяха изгубили следите им.

Те се промъкнаха през обраслото с тръстика място и излязоха на добре утъпкана пътека, или по-точно, на широка пътека, по която се бягаше много по-лесно.

Вече минаваше обяд, макар че беше трудно да се съди за времето в този сив полумрак. Изкачваха се нагоре, когато отпреде им се показаха някакви укрепления от червен камък, напомнящи на грубо направена стена. В нея зееше отвор, през който пътеката продължаваше.

Но вече под самата стена късметът отново им изневери. От крайпътните храсти изскочи някакво черно зверче й се хвърли под краката на жената. Тя падна, извика и се хвана за глезена. Саймън прибяга до нея и като прегледа ранения крак, разбра, че не е счупен, но и да продължи пътя жената не можеше. И като че ли напук се разнесе звукът на рога.

— Проклятие! — измърмори Трегард под носа си и се хвърли към отвора на стената. По гладката като маса равнина пътеката отиваше към реката. Там нямаше къде да се скрият. Тогава Саймън внимателно огледа стената, бързо съблече шлифера си, свали мокрите обувки и се закатери нагоре. Скоро той откри малък корниз, който почти не се виждаше от пътеката, и се върна, за да помогне на спътницата си да се качи.

Как да е се добраха до своето не много надеждно скривалище. Леденият вятър ги накара да се притиснат един до друг и Саймън почувства на бузата си горещия й дъх.

Жената трепереше. Трегард я наметна с шлифера си. Тя благодарно се усмихна и той изведнъж забеляза колко са напукани устните й. Въобще той не би казал, че тя е красива — прекалено изтормозена, слаба и бледа беше тя. И макар дрипите едва да прикриваха тялото й, той не изпитваше към нея никакво влечение. В следващия миг Саймън почувства, че жената е прочела мислите му и се усмихва.

Тя се придвижи към края на корниза и се притисна към Трегард. След това отметна шлифера, сложи ръката си с широката гривна на коляното и започна да потрива от време на време с пръсти вградения овален кристал.

Вятърът отново донесе до тях звуците на рога и кучешки лай. Саймън извади пистолета, пръстите на жената се устремиха към него и пробягаха по хладната стомана, като че ли искаха да разберат какво държи в ръката си. По пътеката се зададоха две бели точки. След кучетата яздеха четирима конника и Саймън съсредоточи вниманието си върху тях.

Те яздеха открито, чувствайки се в безопасност. Ясно беше — преследвачите не знаят още, че бегълците са вече двама. Във всеки случай на Саймън му се искаше да вярва в това.

Конниците бяха с железни шлемове с назъбени гребени. Горната част на лицето им беше прикрита с гравирано забрало. Камзолите, напомнящи по кройка гимнастьорка, бяха стегнати с връзки от кръста до врата. На широкия портупей висяха кобур, ножове в калъфи, а така също различни по големина чанти и различно друго въоръжение, за чието предназначение Саймън можеше само да се досеща. Синьо-зелените камзоли, прилепналите панталони и високите обувки — това много напомняше на военна униформа. Още повече че от дясната страна на гърдите им имаше една и съща емблема.

Змиеглавите кучета се хвърлиха към подножието на стената и започнаха злобно да драскат с нокти под самия корниз. Спомнил си неотдавнашната безшумна игла, Саймън стреля пръв.

Ловецът, който яздеше отпред, извика и се плъзна от седлото, но кракът му остана в стремето и конят повлече безжизненото му тяло по пътеката. Саймън стреля още веднъж и вторият ловец се хвана за рамото. Конят, продължавайки да влачи мъртвеца, мина през отвора в стената и се понесе към реката.

Кучетата замлъкнаха. Те легнаха под стената, уморено изплезили език. Очите им горяха със зловещ жълт огън. При вида на тези очи безпокойството у Саймън нарасна. От лагерите за военнопленници той имаше добра представа за кучетата-пазачи. А тези огромни зверове явно бяха убийци. Достатъчно бе да се погледнат кръвожадните им муцуни. Разбира се, той можеше да ги застреля, но не му се искаше да хаби патроните.

Мрачният ден беше към края си, но настъпващата нощ и тъмнината не им обещаваха нищо хубаво. Влажният вятър от блатото както преди пронизваше тяхното жалко скривалище.

Саймън се придвижи към края на корниза. Едно от кучетата веднага скочи, задраска по стената и застрашително заръмжа. Жената хвана Саймън за рамото и настойчиво го дръпна назад. От това докосване той разбра, че независимо от отчайващото им положение жената не се боеше. И още нещо разбра Саймън — тя чака нещо.

Може би си заслужава да се прехвърлим през гребена на стената — помисли си той и забеляза, че неговата спътница отрицателно клати глава, като че ли пак беше прочела мислите му.

Кучетата скоро се укротиха, но Саймън все по-внимателно се вглеждаше в тъмнината. Там някъде техните стопани уговарят по-нататъшните си действия. Той беше отличен стрелец и не се съмняваше в себе си, но сгъстяващият се мрак можеше сериозно да му попречи.

Жената изведнъж се размърда, нещо извика и докосна ръката, с която Трегард стискаше оръжието. Той още нищо не беше успял да разбере, когато жената издърпа пистолета му и с все сила удари с дръжката пълзящата към тях твар.

Раздаде се пронизителен писък. Саймън взе пистолета от жената и едва тогава погледна гърчещото се животно, на което изглежда му беше счупен гръбнакът. Най-напред се хвърляха в очи зъбите — бели прави игли. След това — малката плоска глава и тялото, покрито с козина. Саймън срещна погледа му. И — дявол да го вземе! — в неговите червени очи искреше разум. Животното умираше, но даже в агонията си все още се мъчеше да стигне до жената и издаваше злобни звуци. Саймън с отвращение го ритна с крак. От корниза то падна направо върху кучетата.

Те се разбягаха на всички страни, като че ли беше хвърлил върху тях граната. Но през лая и скимтенето им Трегард чу как неговата спътница тихо се смееше, а очите й просто сияеха. И докато Саймън се мъчеше да види какво е станало с отвратителното, странно същество под стената, жената кимаше и радостно се смееше.

Нима притаилите се долу ловци са пуснали срещу тях тази гадина? Но защо тогава се разбягаха кучетата? Нещо не е наред… Не могат кучетата да се разбягат току-така. Но той престана да си блъска главата и се приготви за безсънната нощ. Ако тази твар е изпратена от техните преследвачи, значи ще последват и други ходове.

Тъмнината се сгъстяваше, но долу не се чуваше нищо подозрително. Само кучетата се върнаха и легнаха в широк кръг в подножието на стената.

Съвсем се стъмни и жената се размърда. С вкочанените си пръсти тя поглади кристала върху китката си. След това докосна ръката на Саймън и в неговия мозък веднага се появи образът на нож. Трябва й нож! Той отмести ръката й, едва успя да измъкне сгъваемия си нож и жената бързо го сграбчи.

Саймън не разбираше какво става, но прецени, че не трябва да й пречи. Мътният кристал върху гривната слабо засвети. Жената, без да се замисля, прободе с ножа пръста си. Капка кръв капна върху кристала и за миг го затъмни.

Овалният камък светеше все по-ярко и по-ярко и накрая от него блесна подобно на мълния ярка светлина. Жената доволно се засмя и кристалът отново скоро помръкна. Тя сложи ръка върху пистолета и отново Трегард разбра без думи, че оръжието повече няма да потрябва и помощта е близка. От блатото се носеше мирис на гнило. Жената трепереше. Саймън я прегърна през слабите рамене и я притисна до себе си, за да я стопли. И изведнъж огромен нащърбен меч на ослепително ярка мълния разсече небето над главите им.