Андре Нортън
Джелита (3)

3. Саймън постъпва на служба

Отново точно над тях небето се разцепи от страшния удар на мълнията. И това бяха само първите залпове на жестоката битка, която започна между небето и земята. Подобна буря Саймън не беше виждал. Не беше забравил още как през войната се притискаше към земята от грохота на канонадата, която приличаше на плющенето на гигантски камшици. Но разразилата се буря беше по-страшна, защото му се струваше, че всичките тези гръмотевици и мълнии са неуправляеми.

Стената трепереше заедно с удара на всеки гръм. Като две изплашени зверчета те се притискаха един до друг и затваряха очи при всеки блясък на мълнията. Непрекъснатият грохот с нищо не напомняше тътнежа на обикновения гръм. По-скоро можеше да се помисли, че огромен барабан отмерва някакъв зловещ ритъм, от който застива кръвта и се върти главата. Жената беше скрила лицето си на гърдите на Саймън, като че ли там за нея беше единствената надежда за спасение в този агонизиращ свят. Той здраво беше обгърнал треперещото тяло.

А бурята все продължаваше. Блясване на мълния и грохот, нов блясък и отново гръм и вятър, вятър, вятър, но нито капка дъжд!

След поредното мощно електрическо изпразване Саймън за известно време ослепя и оглуша. И изведнъж всичко свърши…

Даже вятърът въздъхна, отслабна и Трегард вдигна глава.

Миришеше на изгоряло месо. Около стената горяха храстите. И тишина… Жената се освободи от обятията му. На Саймън вече се беше предала нейната увереност, увереност, примесена с тържество. Като че ли завърши някаква игра, която за нейно най-голямо удоволствие завърши с победа.

Саймън напрегнато се вглеждаше в тъмнината, мъчейки се да разбере какво е станало там долу с ловците и кучетата. Под стената се белееше купчина неподвижни тела. Недалече от пътеката лежеше кон, а на шията му се виждаше ръката на притиснатия конник.

Жената също се придвижи към края на корниза и жадно гледаше надолу. Саймън не беше още успял да се огледа, а тя вече се спускаше по стената. Опасявайки се от внезапно нападение, той бързо я последва, но в подножието на стената всичко беше спокойно.

От горящите храсталаци достигна топлина и жената с наслада протегна ръце към огъня. Саймън заобиколи кучетата, превърнати от мълнията в купчина обгоряло месо, и се приближи до мъртвия кон. Той възнамеряваше да вземе оръжието на конника, но изведнъж видя, че пръстите, впили се в главата на коня, мърдат.

Ловецът беше смъртно ранен, но след неотдавнашния лов в блатото Трегард не изпита към него никаква жал. Но и не можеше да не помогне на човека, попаднал в такъв капан. Саймън с усилие повдигна мъртвия кон и измъкна изпод него осакатения човек, завлече го по-близо до огъня, за да може по-добре да го разгледа.

По обезобразеното и окървавено лице не се забелязваха признаци на живот, но разкъсаната му гръд все още се повдигаше и той непрекъснато стенеше. Той разглеждаше късо подстриганите му сребристи коси, орловия нос и широките скули — съчетание много необичайно. Беше затруднен да определи човека към някоя от познатите му раси и си помисли, че ловецът е още млад, макар че беше трудно да се нарече младо изкривеното от болка лице. На ремъка, прехвърлен през рамото, висеше гравиран рог, а богатата украса и обсипаната с бисери брошка говореха, че този конник не е обикновен войник. Като разбра, че не може да помогне на умиращия, Саймън насочи вниманието си върху снаряжението му.

Ножът на конника закачи на кръста си и след това измъкна от кобура му някакво странно оръжие. То имаше дръжка и нещо подобно на петле. Саймън подхвърли недоволен самострела в ръката си: балансиран е лошо и дръжката не е удобна. Но все пак го пъхна в пазвата си.

Трегард откопчаваше някакъв тесен цилиндър, когато зад гърба му се метна някаква бледа ръка и измъкна находката му. Ловецът мръдна, като че ли докосването го свести, и отвори очи. Очи на умиращ, но в дълбочината им като на котките в тъмнината блестяха диви искри. Като срещна поглед на ранения, Саймън неволно отвърна очи.

През живота си той беше срещал много страшни хора: беше виждал убийци, дошли за неговия живот, защото това им беше работата, беше му се случвало да се сблъсква лице с лице с хора, които го ненавиждат, и хора, които той ненавиждаше. Но никога не беше виждал ненавист като тази, която гореше в зелените очи.

Саймън бързо разбра, че този поглед не е насочен към него. До него, леко наклонена, за да намали тежестта върху болния си крак, стоеше жената и въртеше в ръцете си жезъла, току-що измъкнат от неговите ръце.

Въпреки очакванията му жената гледаше умиращия съвсем безстрастно. Той помръдна устни, след това с мъчително усилие се повдигна и плю към нея. Главата на ранения отново се отпусна и той притихна, като че ли последните му сили се изчерпаха с този последен пристъп на ненавист. И наистина в следващата минута лицето на ловеца се отпусна и на светлината на загасващите пламъци Саймън видя как отвори уста.

— Ализон — отделяйки всяка сричка, произнесе жената, като прехвърли погледа си от Трегард върху трупа на ловеца. — Ализон — повтори тя, като завря палец в емблемата на гърдите му.

— Ализон — повтори след нея Саймън и се изправи. Той изгуби всякакво желание да разглежда вещите на мъртвия.

Жената се обърна с лице към отвора в стената, накъдето вървеше и пътеката.

— Есткарп — произнесе тя пак така старателно и посочи към реката. — Есткарп — повтори тя и докосна с длан гърдите си.

Като че ли в отговор на нейните думи зад стената се разнесе пронизително изсвирване. Вероятно някой даде условен сигнал. Жената извика нещо кратко. Думите й бяха подхванати от вятъра и като ехо се разнесоха наоколо.

Не след дълго се чу конски тропот и подрънкване на метал. Тъй като спътницата му гледаше към пътеката с нескрита радост, Саймън счете за благоразумно да не открива огън. Само от предпазливост пъхна ръка в джоба си и насочи пистолета към прохода в стената.

Един след друг се показаха конници. Двама с оръжие, готово за стрелба, застанаха от двете страни на пътеката. След като видяха жената, те извикаха. Без съмнение, това са приятели, прецени Трегард. Един от конниците се насочи направо към бегълците. Силният кон като че ли беше специално подбран за тежък ездач, макар че седящият върху коня беше толкова дребен на ръст, че докато не скочи на земята, Саймън го мислеше за момче.

Доспехите на воина блестяха на светлината на пламъците. Той наистина не беше висок, но малкият му ръст се компенсираше от прекалено широките му плещи. А такива дълги ръце и такава могъща гръд можеха да принадлежат на три пъти по-едър мъж. Дрехата му приличаше на ризница. Тя така плътно прилепваше към тялото му, че изглеждаше направена не от метал, а от някаква еластична материя, която не пречи на движенията му. Украсата на шлема му представляваше птица с разперени криле. А може би това беше истинска птица, застинала в полет по някакво чудо? Нейните блещукащи очи като че ли следяха Саймън с невъобразима ярост. Шлемът завършваше с шарф, който покриваше шията на война отпред и отзад. Той с нетърпеливо движение отметна шарфа и Саймън откри, че и този път не се е излъгал. Войнът със сокола на шлема се оказа много млад, но явно и много силен.

Младежът попита нещо жената, като преценяващо гледаше Саймън. Тя му отговори с поток от думи, начерта в пространството между Саймън и война някакъв знак и веднага след това младежът докосна с ръка шлема. Явно приветстваше чужденеца. Но съдейки по всичко, правото да дава заповеди тук принадлежеше все пак на жената.

Посочвайки война, тя продължи да нарежда.

— Корис.

Саймън съобрази, че така се казва младият войн. Той посочи гърдите си и произнесе.

— Трегард, Саймън Трегард. — И погледна жената, очаквайки и тя да назове своето име.

Обаче тя само повтори след него на срички.

— Трегард, Саймън Трегард. — Като че ли да го запомни.

След като не чу нищо повече, Саймън реши да попита направо.

— Как се казваш? — попита той своята спътница.

Корис веднага хвана оръжието си и излезе напред.

Жената се намръщи. Нейният поглед стана хладен и отчужден и Саймън разбра, че е допуснал грешка.

— Извинявай — каза той, виновно разпервайки ръце. Надяваше се, че поне този му жест ще бъде правилно изтълкуван. Възможно е да е направил грешка, но е само от незнание. Жената изглежда беше разбрала, защото започна да обяснява нещо на младия войн. Но Корис още дълго гледаше накриво Саймън и не проявяваше към него особено разположение.

С голямо почитание, което малко хармонираше с думите на тази както изглежда привикнала да заповядва жена, Корис я качи зад себе си върху едрия черен кон. Саймън седна зад гърба на другия конник и през целия път здраво се държеше за кръста му. Те се движеха към реката и въпреки че беше тъмно като в рог, воините пуснаха конете в тръс.

Много по-късно Саймън лежеше неподвижно на мекото ложе със завеса над него и тъпо гледаше покрития с резба навес. Ако не бяха широко отворените му очи, можеше да се помисли, че той спи. Но Трегард старателно анализираше своите впечатления и сведенията, до които беше се добрал. Той се стараеше от отделните факти да изгради някаква представа за това, което се намира зад каменните стени на тази стая.

Пътят, по който ги караха, беше, доколкото разбра, и границата на Есткарп. По цялото й протежение се намираха верига от фортове, където те сменяха конете, похапваха набързо и отново продължаваха лудото препускане. Саймън така и не разбра защо беше това бързане. След това той видя град с някакви кръгли кули, сиво-зелени на цвят, както и земята, над която се издигаха. Видя кръглите градски стени и някакви високи здания, гордите хора с тъмни очи и черни коси като неговите, хора с осанка на древни владетели и белязани на челото с печата на времето.

Но когато пристигнаха в града, Саймън беше толкова уморен и толкова погълнат от тъпата болка в тялото си, че в паметта му останаха само отделни фрагменти. Обединяваше ги само общото впечатление — чувство на прапрастари времена. Тези кули и стени като че ли бяха продължение на планината. Саймън се беше нагледал на стари европейски градове, беше виждал пътища, по които са вървели римските легиони, но тук печатът на времето личеше много по-осезателно върху всичко.

Настаниха го в главното здание на града. Тази каменна сграда с еднакъв успех можеше да бъде и величествен храм, и непристъпна крепост. Саймън с усилие си припомни как широкоплещият войн, на име Корис, го доведе тук и му посочи ложето. И повече нищо…

И все пак нищо ли?

Той повдигна вежди и се опита да се съсредоточи. Корис, стаята, ложето… Ето и сега, като погледна оригинално гравираните шарки над главата си, той долови в тях нещо познато, до болка познато. Като че ли тези спираловидни знаци имаха таен смисъл, който току-виж е разгадал.

Есткарп бе древен, много древен. И страната, и градът, и начинът на живот. Саймън се напрегна. Откъде го измисли? Просто това е така. Било е и е, и е не по-малко реално от ложето, на което си почива разбитото му от язденето тяло, или дървения навес над главата му. Жената, която преследваха ловците, принадлежи към народа на Есткарп, а нейните преследвачи — към друго враждебно племе.

В гарнизоните на пограничните фортове всички войни бяха високи, стройни, чернокоси и мрачни. Само Корис не приличаше на хората, които командваше. И макар че неговите заповеди се изпълняваха безпрекословно, беше очевидно, че спътницата на Трегард има неимоверно по-голяма власт.

Саймън се огледа, размърда ръце под одеялото, привдигна се и веднага обърна глава наляво. Там зад тежката синя завеса се чуха леки стъпки. Звъннаха халките, завесата се раздвижи и Трегард видя пред себе си този, който занимаваше мислите му.

Без ризница и без въоръжение Корис изглеждаше още по-уродлив. Веднага се хвърляха в очи неговите неимоверно широки рамене и дългите му, достигащи до земята ръце. Беше дребен на ръст, а тънката му талия и крака въобще не хармонираха с горната част на тялото му. Върху широките плещи стоеше глава на истински мъж, какъвто щеше да бъде Корис, ако природата не му беше изиграла лоша шега. Пшениченоруси коси заобикаляха лицето на неотдавна възмъжалия юноша. Той би бил поразително красив, ако не беше уродливата му фигура. Главата му сякаш бе поставена върху маймунско тяло.

Саймън спусна крака от високото ложе и стана. Той изпитваше известна неловкост от това, че е принуден да гледа човека до себе си от горе на долу. Но Корис изведнъж пъргаво като котка подскочи и се качи на широкия дълъг камък, който лежеше под тясната бойница. Така очите му се оказаха на едно ниво с очите на Трегард. С изящен жест, какъвто трудно можеше да се очаква от него, той показа на Саймън намиращия се до тях сандък, върху който бяха поставени дрехи.

Саймън не намери там своя туидов костюм, който свали преди лягане, но затова пък пистолетът му и цялото съдържание на джобовете му бяха сложени в пълен ред до новите дрехи. Стана му ясно, че независимо в какво положение се намира в тази стая, той не е затворник.

Трегард обу същите кожени панталони, каквито носеше и Корис. Кожата беше тъмносиня и мека като велур. До сандъка стояха чифт ниски ботуши, направени от тъмносив материал, напомнящ змийска кожа. След като се обу, Саймън се обърна към Корис и му показа с жестове, че иска да се измие.

За първи път върху лицето на Корис се появи нещо като усмивка и той посочи нишата в стената. Там Трегард откри, че независимо от средновековния облик на Есткарп неговите обитатели имат съвсем съвременна представа за водоснабдяването и хигиената. На негово разположение се оказа вода, при това топла. Тя потече от една тръба в стената, след като той едва пипна кранчето. Тук имаше и съд с ароматна пяна, с която щом намаза лицето си и след това избърса, сне космите от брадата му. В процеса на тези открития продължи и урокът по езика. Речниковият запас на Саймън се попълни с много думи, които Корлс търпеливо повтаряше. Въобще войнът се държеше подчертано неутрално. Ако не се смятат езиковите упражнения, той не показваше никакви признаци на разположение и не реагираше на опитите на Саймън да влезе в по-тесен контакт. Докато Трегард обличаше нещо средно между риза и камзола, Корис стоеше на камъка под прозореца, полуобърнат към него, и гледаше си синьото небе.

Трегард подхвърли в ръка пистолета, като наблюдаваше реакцията на Корис. Но на него като че ли му беше безразлично с оръжие или без оръжие ще тръгне той. Саймън пъхна пистолета си в колана и направи знак, че е готов.

Вратата на стаята извеждаше в коридор, а оттам надолу водеше стълба. Изтритите каменни стъпала и протритият от хиляди ръце парапет, намиращ се от лявата страна, като че ли подчертаваха още повече дълбоката древност на този свят. Слаба светлина излизаше от кълбовидни тела, поставени в метални кошници. За източника на тази светлина Саймън само можеше да гадае.

Стълбата свърши и те излязоха в голяма зала. Тук стоеше караул от гвардейци, тържествено облечени в люспести брони, и още няколко войни, облечени леко като Саймън. Те приветстваха Корис и с изострено любопитство мълчаливо се втренчиха в Трегард, от което му стан неудобно. Но Корис го бутна по рамото, приближи се до вратата със завеса, отметна я и му посочи с жест да го последва.

Те минаха през още една зала. По-каменните й стени бяха закачени килими и гоблени с изображенията на познатите вече знаци, които Саймън видя над главата си, докато беше в ложето. В отдалечения край на залата стоеше въоръжен гвардеец. При приближаването им той вдигна дръжката на меча до нивото на устните си. Корис отметна с ръка поредната завеса, но този път пропусна Саймън пред себе си.

Поради високия сводест таван стаята изглеждаше по-голяма, отколкото беше. И осветлението тук беше по-ярко. Макар че светлината, излизаща от кълбовидните тела, не стигаше до тавана, осветлението беше достатъчно, за да разгледа всички присъстващи.

Две жени очакваха Трегард в тази светая светих на цитаделата. Саймън не можа веднага да познае в една от тях жената, която бягаше от ализонските ловци. Тя стоеше, опряла се с дясната ръка на гърба на високото кресло, на което седеше другата жена. Косите на неотдавнашната му спътница, които преди изглеждаха като жалки висулки, сега бяха старателно накъдрени и подредени под сребриста мрежичка. Тя беше обвита цяла с туника в същия сребрист цвят. Единственото й украшение беше тъмният кристал с овална форма, който висеше на верижка между неголемите възвишения на гърдите й.

— Саймън Трегард! — произнесе седящата жена така властно, че той веднага отправи погледа си върху нея и повече не беше в състояние да го отмести.

Тази жена имаше същото тясно лице, същия съсредоточен поглед и черна коса като неговата позната, но от нея лъхаше сила, която буквално го лиши от воля. Саймън не можа да определи възрастта на тази жена, но почувства, че може да е присъствала, когато е бил поставен първият камък при основаването на Есткарп. В същото време му се струваше, че тя въобще няма възраст. Седящата жена замахна с ръка и хвърли на Трегард някакво топче, изработено от същия тъмен камък както медальоните, украсяващи одеждите на двете жени.

Саймън хвана топчето и то въпреки очакванията му се оказа не студено, а топло. Инстинктивно той го стисна с две ръце и жените направиха същото със своите медальони.

По-късно Саймън така и не можеше да разбере какво точно беше станало. По съвсем необясним начин в неговия мозък премина едно след друго, кадър след кадър всичко случило се преди неговото появяване в Есткарп. При това на Трегард му беше ясно, че всичко това виждат и двете жени и не само го виждат, но го и преживяват. След това го засипа нов поток от информация: Той се намира в главната крепост на страна, която е застрашена от нападение. И може би тази страна е обречена. Древният Есткарп е застрашен от север и юг, а така също и по море от запад. Единствено благодарение на това че тези мургави хора са наследили древни познания, все още са способни да дават отпор. Но по всяка вероятност техните сили няма да издържат дълго. Независимо от това те ще се бият до последния войн.

Непреодолимото чувство, което застави Саймън да прекрачи през каменната врата в двора на Петрониевия дом и да влезе в този свят, го завладя отново. Тези хора са прекалено горди, за да молят за помощ. Но той и без молби вече се бе заклел във вярност към тази жена, застанал на нейна страна с чисто сърце и юношески жар. Ето така, без да произнесе и дума, Саймън Трегард стана войн на Есткарп.