Андре Нортън
Джелита (14)

4. Любовни билки

Корис остави голямата чаша и въздъхна.

— Отначало легло, с каквото не може да се похвали нито една казарма, а след това две такива трапези! Подобно вино не съм пил, откакто съм напуснал Есткарп. Пък и отдавна не съм сядал на една маса с толкова мила компания.

Магьосницата запляска с ръце.

— Какви маниери, Корис! Обаче вие и двамата сте много търпеливи. Нито един от вас през тези дни не попита какво правим тук, в Каре, под този покрив.

— Под този покрив… — замислено повтори Саймън. — Тук случайно да не е посолството на Есткарп?

Магьосницата се усмихна.

— Много остроумно, Саймън. Ти почти си прав, само че ние сме тук инкогнито. В Каре вече има едно посолство на Есткарп и там живее най-истинският посланик, който няма никакво отношение към магията. Той присъства на официални приеми, обядва у херцога по време на празненства и въобще има безупречна репутация. Но посолството е разположено в съвсем друг край на града. А ние тук…

Магьосницата замълча и Корис шеговито забеляза:

— Ако не беше нужна нашата помощ, Саймън нямаше да го боли главата. Ние какво, трябва да откраднем Ивиан ли? Или просто трябва да счупим две глави?

Юношата, когото магьосницата наричаше Брайант, се движеше из стаята леко, повечето мълчеше, но успяваше да свърши всичко. Досега магьосницата не беше благоволила да разкаже на гвардейците кой е той и откъде се е взел. Брайант посегна към фруктиерата с бисквити. Без ризница и шлем той изглеждаше прекалено крехък и млад, за да владее оръжието, което висеше на пояса му. Но решителният му поглед и плътно стиснатите устни говореха, че магьосницата е знаела кого избира за помощник.

— Какво ще кажеш, Брайант? — обърна се тя към него. — Дали да не домъкнем тук Ивиан? — Въпросът й прозвуча закачливо.

Като не преставаше да гризе бисквитата, юношата сви рамене.

— Е, ако ти искаш да го видиш… А на мен много не ми се ще.

Брайант произнесе това с ударение на думата „на мен“, което не убягна от вниманието на мъжете.

— Не, херцогът засега не ни е нужен — усмихна се магьосницата. — Ние ще се заемем с неговата дама…

Корис подсвирна.

— Алдис! Не съм мислил, че…

— Че нас ни интересува възлюблената на херцога? Корис, ти се заблуждаваш, както и всички мъже. Аз имам всички основания да се запозная с тази Алдис. При това имам отличен повод да я примамим тук.

— Тази лека жена? — възкликна Саймън.

— Положението си в херцогството тя дължи изключително на благоволението на Ивиан. Тя може да властва, докато херцогът е привързан към леглото й, но не се гнуси и от скъпи дрехи и скъпоценности! Мъжете, които се стремят да осъществят своите планове, й се кланят, дори и хора от старата аристокрация. Що се отнася до жените от старите родове, то Алдис жестоко им отмъщава за предишните обиди. Отначало, когато след дълги усилия успя да се домогне до вниманието на Ивиан, й бяха напълно достатъчни богатите подаръци и разкошът. Едва по-късно изискванията й пораснаха. Но без херцога Алдис не е нищо повече от пристанищно момиче и тя прекрасно го знае.

— А какво ще стане, ако Ивиан се отърве от нея? — заинтересува се Корис.

— Херцогът се ожени!

Саймън следеше ръката на Брайант, която посягаше към фруктиерата с бисквити. Ръката рязко измени посоката и вместо бисквита юношата взе голямата чаша с вино.

— В планината казаха, че Ивиан се е оженил за наследницата на Верлен.

— Да, брачен договор върху секира — усмихна се магьосницата. — Херцогът дори не е видял своята млада жена.

— Изглежда Алдис се страхува от съперничеството. Ако младата жена се окаже и красива… — небрежно каза Саймън и улови в миг погледа на Брайант.

— Тя не е красавица! — подхвърли юношата с такова предизвикателство, че Саймън малко се смути. Кой е, какъв е този Брайант? Откъде го изкопа магьосницата? Може би е влюбен в наследницата на Верлен или е разчитал на наследство и сега злобее, защото е пренебрегнат?

Магьосницата се разсмя.

— Е, това е въпрос на вкус. А ти вероятно си прав, Саймън. Аз мисля, че откакто Алдис е научила за женитбата на Ивиан, лошо спи и през нощта. Измъчват я и съмнения. Тя не е сигурна дали херцогът ще я държи още дълго около себе си. Ако е така, то тя напълно е узряла за нашия план.

— Готов съм да повярвам, че при тази ситуация Алдис ще потърси помощ — забеляза Саймън. — Но защо именно от теб?

Магьосницата поклати укорително глава.

— Разбира се, не трябва да се проявявам открито като магьосница от Есткарп, но аз не съм за първи път тук и имам някаква известност. Виждаш ли, мъжете и особено жените, винаги искат да знаят какво ги очаква. През последните три дни при мен идва два пъти прислужницата на Алдис под чуждо име и с различни измислени истории. Момичето с кръгли от изненада очи побягна при своята господарка, когато назовах истинските им имена и й поразказах нещичко за тях. Затова може да не се съмняваме, че скоро ще се появи и самата Алдис.

— Но защо ти е тя, след като скоро няма да има влияние върху херцога? — завъртя глава Корис. — Аз въобще трудно разбирам жените, а сега съвсем се обърках. Нашият враг е Горм, а не Карстен! Поне на мен така ми се струва.

— Горм! — Зад привидното спокойствие на магьосницата се криеха бурни чувства. — Горм протяга мръсните си лапи навсякъде.

— Нищо не разбирам! — Корис тежко отпусна юмруци на масата. — Как Горм може да достигне до Карстен?

— По-точно, Карстен протяга ръка на Горм, а по-просто, продава му хора! — възбудено каза магьосницата и закри лицето си с ръце. — Ние вече видяхме в Сулкар какво са направили колдерите с войните на Горм — превърнали ги в послушни автомати. Но Горм е един малък остров и преди да падне, много от неговите защитници са загинали. Превърнали са в послушни автомати само останалите живи.

— Вярно! — Корис помръкна. — Едва ли от Горм са взели много пленници.

— Именно. А когато Магнус Осберик взриви Сулкар, навярно е отнесъл със себе си много от тези войници-автомати, като с това направи голяма услуга на своя народ.

— Излиза, че колдерите изпитват затруднения от жива сила — полувъпросително каза Саймън, обмисляйки напрегнато различни варианти.

— Много е вероятно. Във всеки случай те по някакви причини или не искат, или не могат да воюват. Даже и сега, когато колдерите стоят почти на вратата ни, нищо не знаем за тях. Вярно е само едно — те купуват хора!

— Но от робите стават лоши войни — забеляза Саймън. — Освен това дай на робите оръжие в ръцете и те ще въстанат.

— Саймън, Саймън, нима ти забрави засадата на Сулкар? Помисли, нима такива хора могат да въстанат? Не, който марширува под барабанния ритъм на колдерите, няма собствена воля. При това се знае достоверно, че през последните шест месеца в пристанището на Каре идват баркаси, на които товарят затворници от затворите на херцога. Понякога ловят минувачи по улиците или в пристанището, особено такива, за които няма кой да се застъпи. А такива неща дълго не могат да останат скрити. Един ще проговори тук, друг — там. Така по отделни, откъснати думички узнахме, че тези хора продават на колдерите. Но щом нещата стоят така в Карстен, защо да не бъдат такива и в Ализон? Сега чак разбрах защо пропадна моята мисия там и така бързо ме разкриха. Те съумяха да ме проследят както кучетата, които ни гонеха през блатото. Сега сме напълно уверени, че Колдер събира войска в Горм, за да нападне материка. Тогава и Карстен, и Ализон ще разберат, че са доставяли на Горм оръжие за собственото си унищожение. Алдис ни трябва, за да научим подробности за тази мръсна търговия с Горм, тъй като тя не може да се води без знанието и съгласието на херцога.

Корис се разшава на стола.

— Господарке! Войните също обичат да бърборят и ако наемник се разходи из кръчмите, и то с пълна кесия, той също може да донесе последните новини.

Магьосницата го изгледа със съмнение.

— Ивиан съвсем не е глупав. Той навсякъде има очи и уши. Капитане, само да се покаже из кръчмите човек като тебе, и това веднага ще стане известно на херцога.

Нейната забележка никак не смути Корис.

— Нима Корис от Горм не загуби своите хора и своята репутация в Сулкар? Не се страхувайте, господарке, аз имам подготвена отлична легенда, в случай че ме разпитват. А ти — Корис погледна Саймън — по-добре не се навирай на хората в очите. Историята, която разказахме при градските врати, сигурно вече е обиколила града. А какво ще правим с младия момък? — Капитанът се наведе към Брайант.

Саймън се учуди, когато невъзмутимият юноша се усмихна меко и погледна магьосницата, сякаш искаше от нея разрешение. В отговор тя лукаво се усмихна.

— Брайант, скъпи капитане, не е човек, който отлично владее хладното оръжие, но не трябва да подценяваме изкуството му да владее меча. Аз мисля, че той ще ни изненада, и то не един път!

Корис се засмя.

— Е, господарке, щом казваш така, значи така и ще бъде. — И той посегна към секирата.

— А тази играчка е по-добре да оставиш вкъщи. — Спря магьосницата Корис. — Нея обезателно ще я забележат. — Тя сложи ръка върху дръжката.

Пръстите на магьосницата като че ли залепнаха за секирата и Саймън за пръв път, откакто бяха тук, видя, че тя изведнъж се сепна и дори остана потресена.

— Откъде е това, Корис? — Гласът на магьосницата трепна.

— Нима ти не знаеш, господарке? Секирата премина в моите ръце по добрата воля на този, за когото се говорят легенди. И аз съм готов да отдам живота си за нея!

Жената отдръпна ръце, като че ли се беше изгорила.

— По добрата воля?

— Корис избухна.

— Аз нямам навик да лъжа! Аз приех секирата и тя ще служи само на мен.

— Тогава наистина не трябва да я мъкнеш по улиците на Каре. — Това беше наполовина заповед, наполовина молба.

— Добре, но покажи ми някое закътано местенце, където бих могъл да я оставя тук — капитанът се съгласи с голяма неохота.

Магьосницата се замисли за минута, като леко триеше брадичката си с пръсти.

— Добре, върви в града. Надявам се да чуя от теб подробен отчет. Върви сега след мен, ще ти покажа закътано местенце.

Саймън и Корис влязоха след нея в стая, чиито стени бяха украсени с гоблени, върху които едва се различаваха някакви рисунки. Магьосницата отметна един от гоблените. Откри се дървен панел с гравиран върху него чудноват звяр. Зад панела имаше скрита ниша, в чийто ъгъл Корис постави секирата.

Така както почувства тежестта на столетията в древния Есткарп и така както долови свръхестественото в прашната гробница на Волт, така и сега Саймън почувства като че ли с кожата си някакво странно излъчване от стените. Във всеки случай по тялото му полазиха тръпки.

Без да се съобразява с това, че Корис трепери над своето съкровище, магьосницата закри нишата със съвсем безразличен вид, като че ли там беше оставила най-обикновена метла. Брайант невъзмутимо стоеше в стаята до входа. Саймън все още не разбираше нищо. Той се мъчеше да се ориентира в своите усещания и когато всички излязоха, той изостана, за да огледа стаята.

Почти нямаше мебели. Имаше едно кресло от черно дърво с висока облегалка, донесено тук като че ли от зала за аудиенции. Срещу него стоеше стол, изработен от същото дърво. На пода между тях бяха разположени много странни предмети, донесени тук неизвестно защо. Като ги разглеждаше, Саймън се замисли…

Отначало вниманието му привлече малък, колкото за шепа въглища мангал, който стоеше върху полирана дъска. След това прехвърли погледа си върху глинената чаша с някакъв сипкав прах върху тумбестото шише… Да… никакви мебели, а само странни вещи…

Той не чу кога се е върнала магьосницата. Гледайки го внимателно, жената изведнъж попита:

— Кой си ти, Саймън? Той се обърна.

— Ти знаеш всичко, ти присъстваше тогава… Пък и невъзможно е да се излъже при вашия начин на разговор!

— Вярно, ти не излъга. Но все пак аз те питам отново — кой си ти, Саймън? Ти преди мен почувства засадата по пътя за Сулкар. Но ти си мъж! — Магьосницата отново загуби самообладание. — И ти почувства, ти разбра какво се върши тук.

— Не съвсем. Аз само знам, че тук присъства нещо невидимо и то независимо от всичко съществува.

— Ето! — магьосницата сви юмруци. — Ти не трябваше да го чувстваш, но го почувства! Аз омагьосвам, за да узная какво мислят и какво искат хората, които идват при мен, но аз невинаги прибягвам до тази сила, която е по-силна от моята. Три четвърти от моята Дарба — това са привиденията. В Сулкар ти имаше възможност да видиш това. Моето магьосничество не призовава нито демони, нито пришълци от други светове. Но има друга сила и тя понякога идва в отговор на моя зов. Тогава аз мога да направя истински чудеса! Мога да предвидя нещастия, макар че невинаги знам откъде ще дойдат, мога да предизвикам разрушения… И кълна се в живота си — това вече не са привидения!

— Вярно — каза и в моя свят са се случвали събития, които никак не се вместват в рамките на здравия смисъл.

— И това го правят вашите жени?

— Не, и мъжете също. Някои мои войници са предвиждали нещастия, смърт, своята или чужда. Аз познавах старинни къщи, в които също се таеше нещо, което не можеш да видиш, но чувстваш, нещо не по-малко странно от това, което се крие тук.

Магьосницата погледна Саймън с нескрито изумление. След това начерта във въздуха между тях с ръка някакъв знак и той мигновено се възпламени.

— Видя ли?

Дали в гласа й имаше обвинение или радостно признание, Саймън не можа да разбере. Удари гонг.

— Алдис! И с нея сигурно има охрана! — Магьосницата се приближи до стената и отвори нишата, където беше скрита секирата на Корис. — Скрий се! — заповяда тя. — Те непременно ще претърсят дома и е по-добре да не те видят.

Нямаше време за възражения и Саймън се вмъкна в не много просторното скривалище. Магьосницата закри панела и той веднага оцени как добре е приспособено това място за наблюдение. В гравираните орнаменти на панела бяха пробити отвърстия, за да влиза въздух и за да може да се наблюдава.

Затварянето стана така бързо, че Саймън не успя да се опомни, а когато се опита да отмести панела, откри, че не се отваря отвътре и той се оказа практически зазидан в тази дупка заедно със секирата на Волт. Оставаше му само да чака кога магьосницата ще благоволи да го освободи.

Раздразнен, Саймън залепи око към едното отвърстие, за да види какво става навън. Точно в този момент двама войни блъснаха магьосницата в стаята и се заеха да претърсват всички ъгли, като отместваха и гоблените.

Гледайки ги, жената се разсмя и подхвърли през рамо на някого, който чакаше на прага на стаята:

— Изглежда в Каре не вярват на думите. Случвало ли се е обитателите на този дом да се замесят в неблаговидна работа? Твоите копои, господарке, няма да намерят тук нищо друго, освен паяжини и прах. Признавам, че не съм много добра домакиня. Но просто губим време.

Саймън се възхити от актьорското й майсторство. Магьосницата говореше за обиск като за детска лудория, намеквайки на своята събеседница, че е време да прекрати детинщините, ако има намерение да се заемат със сериозна работа.

— Галсфрик! Доннар!

Войните застанаха мирно.

— Търсете в другите стаи, ако искате, а нас оставете на мира!

Копоите се изпънаха като струни до вратата и в стаята влезе жената. Накрая Саймън я видя. Тя свали от раменете си разкошния плащ, а магьосницата, след като затвори плътно вратата след войните, се обърна към нея:

— Добре дошла господарке, Алдис!

— Както ти правилно забеляза, жено, ние губим време. — Думите й прозвучаха рязко, но все пак кадифеният глас на влязлата можеше да очарова всеки мъж.

Възлюблената на херцога съвсем не приличаше на пищните презрели пристанищни жени, както я представи магьосницата. Напротив, това беше все още не напълно оформена млада жена с малки високи гърди, дискретно прикрити от гънките на роклята. В нейната външност се четяха едновременно сладострастие и студенина. И като я разгледа внимателно, почувства как й се удава да задържи до себе си такъв сластолюбец като херцога.

— Ти си казала на Фирта… — Отново същите резки нотки, обвити в кадифе.

— Аз казах на твоята Фирта какво мога да направя и какво искам за това! — Магьосницата заговори не по-малко рязко от посетителката. — Приемаш ли моите условия?

— Няма да ги приема, преди ти да покажеш своите способности. Дай ми това, което искам, а след това кажи цената.

— Хубав начин имаш да се пазариш, госпожо. Всички предимства са на твоя страна.

— Алдис се усмихна.

— Щом ти твърдиш, че имаш сила, значи ти можеш не само да помагаш, но и да заставяш, мъдра жено. Ако е така, аз съм за теб лесна плячка. Казвай какво трябва да правя и не протакай, защото аз мога да се доверявам на тези, които са зад вратата само докато животът им виси на крайчеца на моя език. Но в Каре има и други езици!

— Дай си ръката! — Магьосницата взе чашката с праха. Алис протегна обсипаната си с пръстени ръка и магьосницата я убоде с игла, която измъкна от гънките на роклята си. Когато в чашката капна капка кръв, тя добави течност от бутилката и разбърка всичко. След това магьосницата раздуха огъня в мангала.

— Седни. — Тя показа на Алдис стола и едва тя успя да седне, сложи на коленете си дъска и постави върху нея мангала.

— Мисли за този, когото желаеш! Мисли само за него, господарке!

Кашата в чашата започна да се надига и магьосницата запя. Саймън почувства, че тревожното чувство, което го беше обхванало, когато магьосницата начерта във въздуха огнения знак, започна да изчезва.

В пеенето й имаше нещо чародейно, навяваше сладки блянове, тревожещо въображението. Саймън прехапа устни. Вълнението му идваше от жената, която той като че ли започна да разбира. Но такова очарование, присъщо по-скоро на Алдис и подобните на кея жени от безстрастната магьосница на Есткарп, той не очакваше! Пеенето действаше все по-силно на Саймън и той запуши уши, за да не чува повече тези звуци, които властно се втурваха в него, нажежаваха кръвта в жилите му, изпълваха цялото му тяло с плам.

Саймън махна ръцете от ушите си едва когато видя, че устните на магьосницата престанаха да мърдат. Лицето на Алдис беше поруменяло, устните й бяха влажни. Тя гледаше пред себе си с широко отворени очи. Магьосницата свали от коленете й мангала и дъската, прехвърли съдържанието на чашката в парче плат и го подаде на своята посетителка.

— Слагай му по една щипка в храната и питието.

— Гласът на магьосницата беше отслабнал. Тя като че ли едва седеше на краката си от умора.

Алдис взе пакетчето и го скри под корсажа си.

— Ще го използвам както трябва! Не се съмнявай!

— Тя взе наметалото си и вече вървейки към вратата, подхвърли:

Ще ти известя как вървят нещата.

— Аз сама ще узная, господарке.

Алдис излезе, а магьосницата така и остана да стои, опряна на облегалката на креслото, като че ли краката не я държаха. Върху умореното й лице беше застинало изражение на погнуса, примесени със срам, че беше прибягнала до безнравствено средство за постигане на благородна цел.