Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (28)

Двайсет и шест

Не можехме ли да вземем нещо по-бързо? — оплаках се, докато заобикаляхме изоставени коли и избягвахме МПД, сякаш със скоростта на охлюв.

Баронс ме изгледа.

— Всички Ловци бяха заети тази вечер.

— Е, не можеш ли поне да настъпиш газта? — измърморих.

— И да се озовем в друга МПД? Те се движат, в случай че не си забелязала.

Бях и това изглеждаше много нечестно. Статичните бяха предсказуеми, но последните две, които срещнахме по пътя си, навътре в ирландската провинция, бяха незакрепени и се рееха на няколко стъпки над земята, носени, където ги отвееше вятърът. Да се избягват неподвижни МПД, беше достатъчно трудно. Да се избегне някоя рееща се, беше също като онези „танци“, които изпълнявате, когато налетите на някого на улицата и двамата непрестанно тръгвате все в една и съща посока, опитвайки се да се разминете. Само че в този случай изглеждаше, че МПД искат да танцуват. Да ви поемат в ръцете си. Да ви погълнат.

— Отне ни четиридесет минути да се откачим от последната.

Проблемът беше, че не можеш да се измъкнеш от тях лесно. След като веднъж влезеш вътре, изглежда дупката се мени коварно, като запечатва входната точка. Трябваше да тършуваш за изход.

— Така е — отстъпих.

Бях отегчена, неспокойна и нетърпелива да стигна до къщурката на старата жена. А ето ни тук, движим се с хамъра тежко и сякаш цяла вечност.

Огледах вътрешността на колата и видях кутия от компактдиск на задната седалка. Чудех се какво слуша Баронс, когато е сам. Пуснах уредбата. Роб Зомби изрева:

„Адът не ги обича. Те са отхвърлени от дявола, отхвърлени от дявола…“

Той спря музиката.

Вдигнах вежда.

— Не може да си по-банален, Баронс.

— „Банален“ е просто друга дума за преситен от медиите до точката, в която обикновените маси са лишени от чувствителност към пресищане, най-често в тяхна собствена вреда, защото са станали неспособни да разпознаят опасността, която се взира в тях през очите на диво животно или през дулото на заредена пушка — такава си ти, госпожице Лейн — обикновена.

— Не съм обикновена и ти го знаеш — никога нямаше да призная, че той има право. Огледалните неврони ни причиняват странни неща, карат ни умствено да изживяваме неща, които наблюдаваме, пламвайки, независимо дали ние сами извършваме действието, или просто наблюдаваме някой друг да го върши, карайки ни да претръпваме малко по малко. Но кой се нуждаеше от медии, за да загуби чувствителността си? Каква щях да бъда след още няколко месеца от своя собствен живот? Претръпнала за всичко.

— Виж себе си! Дебнещ и лош.

— Дебнещ. Мислиш ли, че това е думата, госпожице Лейн?

— Кое беше детето? — попитах.

За момент той не каза нищо. После:

— Задаваш абсурдни въпроси. Какво изпитвах?

— Мъка.

— Какво значение има нещо толкова тривиално като името на детето или връзката му с моето съществуване?

— Може би ще ми помогне да те разбера.

— Той умря. Аз изпитвах мъка. Край на историята.

— Но изобщо не е толкова просто, нали, Баронс? — присвих очи. — Това не е краят на историята.

— Опитай, госпожице Лейн! Само опитай!

Наклоних глава преценяващо. Дори не се бях пресегнала наистина, за да опипам краищата на ума му, но той все пак го беше усетил.

— Аз те допуснах снощи, а ти се заби в главата ми.

— Ти ме покани. Започна да се отриваш в ума ми.

— Поканих те на клане. Не там, където отиде после. Това си има цена. Не мисли, че си избягала. Аз просто отложих изпълнението на присъдата.

Потреперих на клетъчно ниво, отказах да определя емоцията зад този трепет.

— Опитай, Баронс! — присмях се. — Само опитай!

Той не каза нищо. Погледнах към него. Имаше странно напрежение в горната му устна. Отне ми секунда да осъзная, че Бароне се опитва да не се засмее.

— Ти ми се смееш! — казах негодуващо.

— Погледни се! Как само си се възгордяла от себе си. Проправила си си път в ума ми снощи и сега мислиш, че си Върхът? — той ме изгледа сурово. Погледът му казваше: „Влез в кожата ми толкова дълбоко, колкото съм аз, тогава можеш да се възгордяваш от нещо. Дотогава ти си хилава, госпожице Лейн.“ — И за протокола, можех да те спра.

Можеше ли? Той не беше фукльо. Джерико Баронс ме беше допуснал да видя мъката му? Защо? Какво, по дяволите, значеше това?

Видяхме плаващата МПД едновременно.

Той кривна волана. Едва я избегнахме.

— Тези неща са опасни! Откъде идват? Нови ли са, или са стационарните, които някой пуска на свобода?

Той задържа погледа си върху пътя.

— Изглежда някой ги освобождава. Вероятно Ънсийли — само за да добавят към общия хаос.

Продължихме в мълчание, заети със собствените си мисли. Подозирах, че все още размишлява върху плаващите МПД, но аз вече се тревожех, а същевременно се и вълнувах за старата жена, която отивахме да посетим.

След снощните изтощителни събития се бях свлякла в леглото чак в осем сутринта, а после спах, докато Баронс не започна да тропа на вратата ми в пет следобед.

Долу ме чакала шийте зряща, каза ми.

Навлякох едни дънки и пуловер и забързах надолу, като очаквах да намеря Дани.

Беше Кат, с изобилна информация. Бяха намерили жена, която можело да говори с нас, жена, която можела да ни каже за „нечестивите дела в манастира“, които се случили преди двайсет и няколко години. Попаднали на нея случайно, докато тършували из провинцията за оцелели. Отказала да напусне къщурката си. Нямало да припари до онова „осквернено парче земя“ и настоявала да не продумват и дума за нея пред Великата повелителка, инак щяла да запечата устата си завинаги. Размахвала бастун, изкован от най-чисто желязо, в чворестия си юмрук и казала, че знае едно-две неща за Древните и била „харно тъдява, затуй са мащайте!“

— Какво ви каза тя? — настоях.

— Нищичко. Каза, че трябва да й донесем нещо, за да докажем, че не сме в заговор с онези дийнъ шийте^[1], които вилнеят.

— Като?

Кат сви рамене.

— Имах чувството, че говори за нещо като Сийли. Мислехме за Дани и меча, но… — тя замлъкна и разбрах безпокойството й. От двете ни, аз вдъхвах малко повече доверие, отколкото импулсивната тийнейджърка. — Изглеждаше уплашена, че работим с Ънсийли. Явно знаеше доста за Фае.

Бях готова да отида на мига.

Трудната част беше да убедя Баронс.

Той бе решен да остане близо до добре защитената книжарница, вкоренен в своята територия, докато не се справехме с Лорд Господар.

— Но аз трябва да знам пророчеството! — настоях. — И всичко, което тя може да каже за времето, когато е избягала Книгата. Кой знае какво би могла да ни каже тази стара жена?

— Знаем всичко, което трябва да се знае — каза той равно. — Имаме три от четирите камъка и четири от петте друида.

Зяпнах.

— Петте, които ни трябват, са друиди? Петте са хора? По дяволите! Всички ли знаят за това пророчество, освен мен?

— Така изглежда — каза той сухо. — Келтърови, арогантните копелета, вярват, че те са петимата друиди: Дагиъс, Дръстан, Киън, Кристофър и Крисчън. Но Крисчън изчезна, а В’лане притежава четвъртия камък. Честно казано, госпожице Лейн, мисля, че ти си жокерът, който може да направи всичко останало ненужно. Поставям залозите си на теб.

За жалост, не бях сигурна точно какъв жокер бях. Боях се, че в пророчеството има нещо за мен и то не е добро. Но нямаше да му го кажа. Вместо това изтъкнах, че би било грешка да подминем възможността да научим, каквото можем за Книгата. И ако тази жена знаеше как е избягала, кой знае какво още би могла да ни каже?

Доведи жената тук, беше казал.

Никакъв шанс да я преместим, ни беше информирала Кат. Възрастта й се равняваше единствено на ината й, на нейната заядливост и явната й склонност да задрямва без предупреждение.

И ето ни тук, на път към далечните краища на Каунти Клеър^[2].

Където ни чакаше деветдесет и седем годишната Нана О’Райли.

Бях виждала къщурки на дребни земеделци и преди, но тази, така както беше осветена от фаровете на хамъра, обираше овациите. Неравна купчина от камък, тръстика и мъх, натрупана в двор от етажирани градини, които през лятото щяха да потънат в изобилие от цветове, гарнирана с чудати статуи и каменни фонтани. Зад нея Атлантическият океан блестеше, сребърен на лунната светлина, и осоляваше бриза.

Тук нямаше Сенки. Периметърът на двора беше силно защитен.

Когато минахме през демаркационната линия, аз трепнах. От страна на Баронс нямаше никаква реакция. Наблюдавах го внимателно от мига, в който във фаровете ни попадна слабият сребрист блясък, любопитна да видя дали защитите го тревожат.

Той беше образец на съвършено спокойствие.

— Почувства ли ги изобщо? — попитах вбесена.

— Знам, че са там — типичен неотговор от Баронс.

— Татуировките ти предпазват ли те?

— От много неща. От други не — още един неотговор.

Излязохме и тръгнахме по почти занемарената пътека до вратата на къщурката. Беше зелена, изрисувана с много символи. Безформената детелина не можеше да се сбърка. Нана О’Райли знаеше за нашия орден? Как?

Кат отвори вратата, когато почуках. Беше избързала напред, надявайки се да изглади впечатлението ни от пътуването с чай, прясна вода и сандъци с провизии от града за старицата.

Надзърнах в къщата. Вътре горяха свещи и припукваше буен огън.

— Аз ще отварям моите двери, да. Ни съм умрела още! — Нана О’Райли избута Кат настрана. Носеше сивата си коса на дълга плитка през едното рамо. Имаше бръчките на стар морски капитан, живял почти век на брега. Нямаше зъби. Хвърли на Баронс сълзящ поглед и каза: — Таквиз кат теб нема да са намиргат тука!

После ме издърпа вътре и тръшна вратата в лицето на Баронс.

— Какви таквиз? — казах в мига, в който вратата се затвори.

Нана ме изгледа с поглед, който казваше, че предполага, че може да съм твърде глупава, за да живея.

Кат настани старата жена на стол до огъня и уви около раменете й избелял юрган, съшит от различни материи и с много шарки. Изглеждаше, сякаш е направен преди десетилетия от парчета от дрехите на порасналите й деца.

— Аз също ще попитам — каза Кат любопитно. — Какви са тези таквиз?

— Гламави ли сте, моми? Не нашийот вид.

— Ние разбираме това, но какво е той? — казах.

Нана сви рамене.

— Защо ви интересува? Има бело и има не-бело. Кво още да знайте вий е нужно?

— Но аз съм бяла — казах бързо. Кат ме изгледа странно. — Имам предвид, можеш да видиш, че Кат и аз сме като теб, нали? Не сме като него — ако можеше да различи истинската природа на хората, исках да знам своята.

Сълзящите й кафяви очи се спряха на мен като пиявици.

— Вапцваш си косата, да. Къв е истинскийо цвет?

— Руса.

Тя затвори очи и беше толкова неподвижна, че за момент се уплаших, че е заспала.

После очите й рязко се отвориха и устата й зяпна от изненада.

— За любовта на Мери! — въздъхна тя. — Нивгъш не забуварям лице. Ти си черката на Айла! Не сом и помислювала, дека че те видим, преди да умрам.

— Черка?

Кат изглеждаше шокирана.

— Дъщеря — каза тя.

Името на майка ми беше Айла О’Конър.

Имах очевидна прилика с нея, ми каза Нана, във формата на лицето, гъстата коса, очите, но най-много — осанката. В начина, по който гърбът преминава в раменете, в начина, по който се движа, дори в ъгъла, под който килвам глава понякога, когато говоря.

Приличах на майка си.

Името на майка ми беше Айла О’Конър.

Можех да повтарям тези две неща отново и отново с часове.

— Сигурна ли си? — в гърлото имах буца и едва преглъщах.

Тя кимна.

— Безбройни са дните га она и моята Кейли играеха в градините ми. Ако беха руси къдрите ти, моме, щех да та сбъркам за призрака й.

— Разкажи ми всичко!

Очите на Нана се присвиха.

— Она носеше нещо, нивгаш ни го оставяше — погледът й се замъгли. — Ама после се изгуби. Знаиш ли що беше?

— От Сийли?

Нана кимна и очите ми се разшириха. Бавно бръкнах под палтото си и извадих копието.

— Майка ми е носила това?

Очите на Нана изчезнаха в гнезда от бръчки, когато се усмихна.

— Страх ма беши, чи нема да го вида веке. Чух дума, че паднало в нечестиви ръце. Блести с величието на Небесата, нали? Ай, майка ти носеше Копието на Съдбата, моята Кейли носеше меча.

— Всичко! — казах, отпускайки се до коленете на Нана край огъня. — Искам да знам всичко!

Айла О’Конър била най-младата шийте зряща, достигнала някога в историята на манастира позицията Повелителка на Убежището (делегат във Висшия съвет). Толкова надарена шийте зряща не била раждана по-дълго, до колкото някой можел да си спомни. Великата повелителка се бояла, че древните кръвни линии са били твърде разводнени от безразсъдни и ненадзиравани съюзи, за да създадат отново такова поколение. Само виж как тези галоглаи МакРори и МакСуини се чифтосват с норвежци и пикти!

— Галоуглас^[3] — поясни Кат. — Един вид наемни войници.

Никой не знаел кой бил бащата на Айла. Баба ми — Патрона О’Конър (лицето на Нана се нагъна в усмивка на беззъбо удоволствие, когато каза името й — били са съвременнички и приятелки, по-скъпи от сестри) — никога не се е омъжвала и отказала да разкрие името му. Родила Айла на късни години и отнесла знанието за това кой е бащата на детето в гроба, който, между другото, бил на няколко километра южно, в случай че съм имала интерес да изкажа почитанията си.

Патрона! Това беше името, което Роуина спомена в деня, когато претърсвах музея за ОС и когато ме беше открила на улицата. Настоя, че съм приличала на нея, но не беше в състояние да разбере как е възможно това. Каза, че щяла да узнае. Разбирах защо — Роуина беше познавала баба ми!

— Има ли други О’Конърови, освен мен?

Нана изсумтя.

— Ейре е пълна с тех. Далечна рода. Нема линия, толкова могъща, кат на Патрона.

Роуина каза, че нямало останали О’Конърови! Само пряката линия ли беше имала предвид? Що се отнася до мен, в най-добрия случай беше ме подвела, а в най-лошия — излъгала.

Въпреки че Великата повелителка презирала недоказаното потекло на майка ми, продължи Нана, нямало спор, че Айла била най-добрата шийте зряща в манастира, която някой бил срещал. Докато времето минавало, тя и внучката на Нана — Кейли — не само били поканени в най-тайния и свещен кръг, а там били назначени на позиции с най-голяма власт.

Животът бил благословен. Нана била горда. Била отгледала Кейли добре, обучена на Древните начини.

Очите на старицата се затвориха и тя започна да хърка.

— Събуди я! — казах.

Кат подпъхна юргана по-плътно.

— Живяла е близо век, Мак. Предполагам, че костите й са изморени.

— Трябва да знаем повече.

Кат ми хвърли пълен с укор поглед.

— Още не сме чули и дума за пророчеството или за Книгата.

— Точно затова трябва да я събудим.

— По-малко се фокусирай върху рода си и повече върху проблемите ни! — смъмри ме Кат.

След няколко минути на нежно разтърсване и придумване старицата най-накрая се размърда. Изглежда не знаеше, че е заспала, и продължи да говори оттам, където беше спряла.

Било време на велики надежди, каза тя. Шестте най-могъщи линии шийте зрящи започнали отново да стават силни: Бренън, О’Райли, Кенеди, О’Конър, МакЛафлин и О’Мали. Всеки от домовете раждал дъщери с таланти, които се събуждали по-рано, развивали се по-бързо.

Но нещата се променили и дошли мрачни дни. Нана вървяла по земята и усещала нещо грешно под краката си. Самата почва била… покварена. Нещо нечисто се било събудило и се размърдало в недрата на земята. Тя наредила на момичетата си да открият извора. Наредила им да го спрат на всяка цена.

— Ти също ли си шийте зряща? — попитах. — Някога живяла ли си в манастира?

Нана отново беше заспала. Разклатих я. Не подейства. Тя захърка. Кат направи на старицата чай. Аз добавих втора торбичка в чашата й. След пет минути, въпреки че главата й все още клюмаше, очите й бяха отворени и тя сърбаше чай.

Не й бил нужен манастирът. Нямала желание да учи. Костите й знаели истините. Какво повече й трябвало на една жена от знанието в костите? Учението, присмя се тя, обърквало костите. Четенето заслепявало зрението. Лекциите правели ушите глухи. Погледни земята, усети почвата, вкуси въздуха!

— Мрачните дни — придумах я да се фокусира. — Какво стана?

Нана затвори очи и мълча толкова дълго, че се уплаших да не е заспала отново. Когато ги отвори, в тях блестяха непролети сълзи.

Двете деца, които някога си играли в нейните градини, се променили. Станали потайни, плашливи, разменяли си загрижени погледи. Вече нямали време за старицата. Тя била тази, която им дала насоката, показала им пътя с техните кости, но те я игнорирали. Шепнели си за тайни деяния, но Нана хванала много малко от дочутото за тях.

Скрити места в манастира.

Мрачни изкушения.

Книга с велика магия.

Две пророчества.

— Две? — възкликнах.

— Да. Едното обещавало надежда. Другото гарантирало опустошаването на земята и дори повече. Двете зависели от едно нещо.

— Нещо? — попитах. — Или личност?

Кат взе чашата от ръката на старицата, която отново беше задрямала, преди да се е разляла.

— Как е била държана Книгата в манастира? — притиснах я.

Тя ме изгледа с празни очи.

— Къде е била държана? — опитах.

Тя сви рамене.

— Кога е била отнесена там и от кого?

— Речено е, че кралицата на дийнъ шийте я поставила там в мъглите на времето — от нея се разнесе нежно хъркане.

— Как е излязла? — казах високо и тя отново се събуди.

— Чух, че й била помогнала една от най-висшите кръгове — тя ме изгледа тъжно. — Некои казват, че била майка ти — клепачите й се затвориха. Лицето й провисна, а устата й се отвори.

Свих юмруци. Майка ми никога не би освободила Шинсар Дъб. А Алина не беше предател. А аз не бях лоша.

— Кой е баща ми? — попитах.

— Тя спи — каза Кат.

— Е, събуди я отново! Трябва да знаем повече.

— И утре е ден.

— Всеки ден е важен!

— Мак, тя е уморена. Можем да започнем отново на сутринта. Аз ще остана през нощта. Не трябва да е сама. Не е трябвало да остава сама толкова дълго. Ти ще останеш ли?

— Не! — изръмжа Баронс през вратата.

Вдишах бавно. Издишах. Отвътре бях вързана на възли.

Имах майка.

Знаех името и.

Трябваше да разбера още толкова много!

Кой беше баща ми? Защо ние — О’Конърови — имахме толкова лоша реклама? Обвиняват майка ми, после сестра ми, сега мен? Това ме вбесяваше. Исках да раздрусам старицата, докато се събуди, да я принудя да продължи.

Загледах я. Сънят беше изгладил съсухреното лице и тя изглеждаше спокойна, невинна, намек за усмивка докосваше устните и. Чудех се дали сънува две малки момичета да играят в градините и. Аз също исках да ги видя.

Затворих очи, протегнах се към онова място на шийте зрящ и открих, че е лесно да отлея по краищата на ума и. Той беше, както и костите и, уморен и без защити.

И ето ги и тях: две момичета, едното тъмно, другото русо, може би на седем или осем, тичаха през поле с пирен, държаха се за ръце и се смееха. Беше ли една от тях майка ми? Натиснах по-силно, опитах се да оформя съня на Нана и да го накарам да ми разкрие повече.

— Какво правиш? — извика Кат.

Отворих очи. Нана се взираше в мен, изглеждаше уплашена и объркана, ръцете и стискаха облегалката на люлеещия се стол.

— Тоз дар требе да се даде, не да се вземе!

Станах и протегнах ръце помирително.

— Не исках да те уплаша. Дори не мислех, че ще ме усетиш там. Просто исках да знам как е изглеждала. Много съжалявам! Просто исках да знам как е изглеждала майка ми — дрънках глупости. Не знам кое чувство беше по силно — ядът, че ме е спряла, или срамът, че съм опитала.

— Ти знаиш как е изглеждала — очите на Нана се затвориха отново. Майка ти винаги та вземаши в манастира с нея. Потърси спомените си! Там ша я намериш, Алина.

Примигнах.

— Аз не съм Алина.

Единственият отговор беше тихо подхъркване.