Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (27)

Двайсет и пет

Докато растях, познавах параметрите си. Беше ми достатъчно да знам, че все някой от атлетите в класа ще ме покани на бала, въпреки че никога нямаше да забия куотърбека^[1].

Бях достатъчно умна, за да се вмъкна в колеж, но никога нямаше да стана мозъчен хирург.

Можех сама да вдигна велосипеда си с алуминиева рамка от стойката на тавана на гаража, но не можех да помръдна този на татко, който му беше останал от времето в университета по право.

Има утеха в това да познаваш границите си. Това е зона на сигурност. Повечето хора намират своята, пъхат се в нея и стоят там до края на живота си. Точно такъв живот мислех, че ще водя.

Има тънка линия между глупостта и знанието, че трябва да изпробваш границите си, ако искаш изобщо да живееш истински.

Беше линия, върху която балансирах много внимателно в момента.

Шинсар Дъб лежеше отворена в краката ми.

Бях избягвала да я поглеждам от мига, в който падна на улицата. „Не поглеждай надолу, не поглеждай надолу!“, беше моята мантра.

О’Баниън бе изпепелен само като я отвори.

Ако погледнех голите й страници, какво щеше да стори с мен?

Наполовина прошепнах, наполовина изсъсках името на Баронс, после бях шокирана от абсурдността на това, което бях направила. Може би мислех, че ако не вдигам много шум, Книгата няма да ме забележи?

Ехо! Тя ме беше забелязала. Всъщност, аз бях единственият й фокус. Беше си играла с мен от мига, в който се бях появила на радара й.

Защото бях аз? Или тя си играеше с всеки, който се окажеше наблизо?

— Баронс! — извиках — Къде си, по дяволите?

Отговори ми единствено ехото, което отскочи от тухлените сгради на зловещо тихата улица.

Задържах погледа си закован право напред и се опитах да намеря нещото в краката си с центъра на шиите зрящ в ума си.

Ето го!

Но беше… вяла.

Не получавах изобщо никакви данни от нея. Заради камъка в ръката ми? Защото си играеше с мен така, както си беше играла с всички? Като се маскираше на нещо маловажно?

Беше напълно възможно. Имаше твърде много неизвестни. Грешах. Не балансирах между глупостта и изпробването на границите си. Километри неизследвана глупост се простираха от двете страни на линията, на която стоях.

Трябваше да се оттегля назад по правия и тесен път на тази линия. Да се опитам с всички сили да не падна на някоя от страните.

Щях да чакам Баронс. Нямаше да рискувам.

Направих стъпка назад. После още една. После трета, петата ми се закачи в нещо твърдо и аз се препънах и започнах да падам.

Основен инстинкт е да се опитам да балансирам, като протегна напред и двете ръце и като погледна към земята.

— Мамка му! — извиках и дръпнах очи обратно.

Но беше твърде късно. Бях видяла страниците. И не можех да не погледна отново.

Паднах на колене и коленичих пред Шинсар Дъб.

 

 

Коленичих пред нея, защото на постоянно променящите й се страници зърнах русата жена с ледени очи, която по-рано стоеше на пост, забранявайки ми да вляза в една от най-важните библиотеки на Убежището. Бях я видяла да се мести от една сцена в Книгата към друга.

Трябваше да знам коя е и как да премина покрай нея. Трябваше да знам всичко, което Книгата знаеше за нея. Откъде знаеше за нея?

„Ти е трябвало да знаеш — щеше да ми се присмива Баронс по-късно. — Не е ли това, което вашата Ева е казала на Адам, когато е откъснала ябълката ти?“

„Не е моя ябълка — щях да контрирам. — Ти също се опита да я откъснеш. Не преследваме ли едно и също нещо, мислейки, че се нуждаем от нещо, което Книгата има между страниците си? Нямам представа какво изкушава теб, но нещо го прави. Кажи ми, Бароне, признай! Точно колко дълго я преследваш и защо?“

Той нямаше да отговори, разбира се.

Както казах, километри глупост от двете страни на тази линия.

Но коленичейки пред нея сега, бях напълно сигурна, че съм на прага на проникновение. Че едно истински полезно и освобождаващо знание беше на минути, не, само на секунди от мен. Знание, което щеше да ми даде контрол върху собствения ми живот и власт над враговете ми. Знание, което щеше да хвърли светлина върху тайните, които не бях в състояние да разгадая, да ми покаже как да водя и как да успея и да ми даде това, което желаех най-много.

Докато преглеждах тези две постоянно променящи се страници, бях измъчвана от бръмченето на насекомо в ухото ми.

Непрестанно замахвах към него, но то отказваше да се разкара. Бях заета. Тук имаше неща, които исках да разбера, само че отвъд разбирането ми. Трябваше само да се отпусна, да спра да се тревожа. Да уча, да попивам, да бъда. И всичко щеше да е наред.

След време бръмченето стана скимтене. Скимтенето стана викане. Викането стана крещене, докато не осъзнах, че изобщо не беше насекомо, а някой ревеше край мен.

Казваше ми неща за мен самата. Коя съм. Коя не съм. Какво искам.

Какво не искам.

— Махай се! — изгърмя гласът. — Стани, Мак! Измъкни си задника оттам сега! Или аз ще дойда лично да те убия.

Главата ми се отметна назад. Загледах се по улицата.

Присвих очи, примигнах. Баронс се появи на фокус.

На лицето му имаше изражение на ужас. Но не беше насочен към Книгата, отворена до коленете ми, а беше насочен към мен. Беше фокусиран върху това, което беше зад мен.

Тръпки вледениха гръбнака ми. Какво е накарало Джерико Баронс да изпита ужас?

Каквото и да беше, дишаше във врата ми. След като вече бях изтръгната от транса, в който се намирах, го усещах злонамерено, подигравателно, повече от развеселено, смеещо се точно зад ухото ми.

— Какво си ти? — прошепнах, без да се обръщам.

— Необятна. Вечна — чух звука от остриетата на моторна резачка, усетих дъх, който миришеше на масло, метал и гниеща буза. — Без параметри. Свободна.

— Покварена. Мерзост, която никога не е трябвало да бъде. Зло.

— Страни на една монета, Мак — каза с гласа на Риодан.

— Никога няма да се обърна.

— Може би има нещо сбъркано в теб, Джуниър — каза тя тихо и сладко с гласа на Алина.

Баронс се опитваше да стигне до мен, удряйки с юмрук невидима стена.

Обърнах глава.

О’Баниън клечеше до мен, съсухреното му тяло беше притиснато към моето, а миризмата на смърт ни обграждаше. Ужасните остриета на моторна резачка бяха на сантиметри от лицето ми.

Той скръцна със зъби към мен и се засмя.

— Изненада! Хвана се, нали?

Нямаше нужда да поглеждам назад, за да знам, че Книгата не лежеше на паважа.

Никога не беше лежала.

Не бях видяла нищо. Всичко беше илюзия, обаяние. Което значеше, че Шинсар Дъб някак беше прегледала ума ми, беше откъснала от него картини, които вярваше, че ще ме привлекат и ще ме държат заета. Някаква част от мозъка ми сигурно беше мислила за жената, чудейки се как да мина покрай нея.

Беше ми позволила да зърна това, което исках да видя, после ме беше държала заета да търся още изплъзващи се, непълни картини — само обещания без съдържание.

Докато всъщност беше клечала зад мен, правейки… какво? С какво се беше занимавала, докато се взирах в страници, които не бяха там?

— Изучавах те. Вкусвах те. Опознавах те, Мак — дланта с остриета на О’Баниън погали ръката ми.

Отърсих се от нея.

— Сладка. Толкова сладка — усещах дъха на О’Баниън до ухото си.

Събрах волята си, успях почти да се изправя и се изтеглих по паважа, далеч от нея.

— АЗ КАЗВАМ КОГА СМЕ ПРИКЛЮЧИЛИ!

Стоях размазана на улицата, повалена от болка. Осъзнах, че камъните не ме бяха предпазили, нито промяната в силата ми или в способностите ми. Шинсар Дъб ме беше освободила от болката ми и можеше да ми я върне по всяко време.

Избра да го направи сега.

Извиси се над мен, издигаше се, разтягаше се, преобразуваше се в Звяра и ми разказваше с живописни подробности какво мога да направя с моите хилави камъчета; че само глупак би повярвал, че те могат да задържат, че могат да заглушат, че могат изобщо да се надяват дори да се докоснат до величието на нещо толкова безгранично и толкова съвършено, колкото беше тя. Разкъса ме с нажежените до червено остриета на омразата и със студените черни остриета на отчаянието.

Под кожата ми пищеше агония.

Не можех да се боря. Не можех да избягам.

Можех само да лежа и да скимтя, парализирана от болка.

Когато се върнах в съзнание, ми отне малко време да разбера къде съм.

Примигнах на слабата светлина и останах неподвижна, докато извършвах бърз физически преглед на самата себе си.

С облекчение осъзнах, че понастоящем не изпитвах болка, като изключим остатъчната. Чувствах главата си тотално натъртена. Костите ми сякаш бяха натрошени, шинирани и едва бяха започнали да заздравяват.

След като завърших с проверката на състоянието си, насочих вниманието си към обстановката.

Бях в задната част на книжарницата, подпряна на любимия си диван пред огъня. Бях замръзнала до кости, увита в одеяла.

Баронс стоеше пред огъня с гръб към мен, висок, могъщ силует, обграден от пламъци.

Въздъхнах с облекчение — слаб звук в огромната стая, но Баронс се завъртя моментално, а дълбоко в гърдите му се чуваше тракащ гърлен звук, животински. Това накара кръвта ми да се смрази.

Беше един от най-нечовешките звуци, които бях чувала. Адреналинът заличи болката ми. Вдигнах се на четири крака на дивана, самата аз приличах на нещо диво, и го загледах втренчено.

— Какво си ти, по дяволите? — изръмжа той. Тъмните му очи горяха, древни и студени, на лицето му. По бузите му имаше кръв. По ръцете му — кръв. Чудех се дали е дошла от мен. Чудех се защо не си е направил труда да я отмие. Чудех се колко дълго бях в безсъзнание. Как се бях озовала пак тук? Кое време беше все пак? Какво беше направила Книгата с мен?

Тогава въпросът му си проби път до съзнанието ми. Избутах косата от очите си и започнах да се смея.

— Какво съм аз? Какво съм аз?!

Смях се и се смях. Не можех да спра. Държах се за корема. Може да имаше истерична нотка в смеха ми, но след всичко, което бях преживяла, мислех, че ми е позволена малко лудост. Смях се толкова много, че не можех да дишам.

Джерико Баронс питаше мен какво съм!

Той отново издаде този звук — като гърмяща змия (гигантска), която разтърсваше предупредително опашка. Спрях да се смея и го погледнах. Звукът ме смрази по същия начин, по който и Шинсар Дъб. Накара ме да мисля, че кожата на Джерико Баронс може да е калъф за стол, който никога не бих искала да видя.

— Коленичи, госпожице Лейн!

Мамка му! Използваше Гласа.

И действаше!

Паднах от дивана, оплетена в одеяла, и се приземих на колене, скърцайки със зъби. Мислех, че съм имунизирана към Гласа! ЛГ не беше успял да ми въздейства! Но пък Баронс беше по-добър във всичко.

— Какво си ти? — изрева той.

— Не знам! — извиках. Не знаех. Но със сигурност бях започнала да се чудя. Коментарът на В’лане онази нощ в манастира ме беше преследвал с увеличаваща се честота: „Те трябва да се страхуват от теб — беше казал. — Ти едва започна да откриваш какво си.“

— Какво иска Книгата от теб?

— Аз не знам!

— Какво правеше с теб, докато те държеше там, на улицата?

— Не знам! Колко време ме държа там?

— Повече от час. Превърна се в Звяра и те засенчи. Не можех да стигна до теб. Не можех дори да те видя! Какво правеше тя?

— Изучаваше ме. Вкусваше ме. Опознаваше ме — изскърцах. — Това каза тя. Спри да използваш Гласа върху мен, Баронс!

— Ще спра, когато ме накараш да спра, госпожице Лейн. Стани!

Изправих се на треперещите си крака, с остатъчна болка във всяка частичка на тялото си. Мразех го в този момент. Нямаше нужда да ме рита, когато вече бях паднала.

— Бори се с мен, госпожице Лейн! — изръмжа той без помощта на Гласа. — Вземи нож и срежи ръката си!

Погледнах надолу към масичката за кафе. Нож с дръжка от слонова кост и злобно нащърбено острие проблясваше на светлината на огъня. С ужас наблюдавах как се пресягам към него. Била съм тук и преди. Точно така се беше опитал да ме обучи в миналото.

— Бори се!

И точно като в миналото, аз продължавах да се пресягам.

— По дяволите, погледни вътре в себе си! Мрази ме! Бори се! Бори се по всички начини, по които можеш!

Ръката ми спря. Отдръпна се. Тръгна отново напред.

— Порежи се дълбоко! — изсъска той с Гласа. — Нека боли адски!

Пръстите ми се сключиха около дръжката на ножа.

— Ти си естествена жертва, госпожице Лейн. Вървяща, говореща кукла Барби — присмиваше ми се той. — Тук сестрата на Мак е убита. Тук Мак е изнасилена. Тук Мак я чукат. Тук Мак е размазана на улицата от Книгата. Тук Мак е мъртва — върху купчината боклук отзад.

Рязко и болезнено си поех дъх.

— Вземи ножа!

Вдигнах го конвулсивно в ръка.

— Бях в кожата ти — продължи да ме дразни той. — Познавам те отвътре и отвън. Няма нищо там. Направи услуга на всички нас и умри, за да можем да започнем да работим по друг план и да спрем да мислим, че може би ще пораснеш и ще бъдеш способна на нещо!

Добре, достатъчно!

— Не ме познаваш отвътре и отвън — изръмжах. — Може да си бил в кожата ми, но никога не си бил в сърцето ми. Давай, Баронс! Накарай ме да се нарежа на парчета! Давай, играй си игрички с мен! Побутвай ме насам-натам! Лъжи ме! Тормози ме! Бъди константният задник, какъвто си! Дебни наоколо, мрачен, арогантно заядлив и потаен, но за мен грешиш! В мен има нещо, от което е по-добре да се страхуваш. И ти не можеш да докоснеш душата ми. Никога няма да докоснеш душата ми!

Вдигнах ръка, изтеглих ножа назад и го запратих да лети. Той сряза въздуха право към главата му.

Баронс го избегна с неестествена грация, само шепот от движение, точно и само дотолкова, колкото се изискваше, за да не го удари. Дръжката завибрира в дървото на резбованата рамка до главата му.

— Така че, да ти го начукам, Джерико Баронс, и то не така, както ти харесва! Да ти го начукам като в „Не можеш да ме докоснеш“. Никой не може.

Изритах масата към него. Тя се разби в пищялите му. Вдигнах лампата от крайната маса. Запратих я право в главата му. Той отново я отбягна. Сграбчих книга. Тя се заби в гърдите му.

Той се засмя, тъмните му очи проблясваха развеселено.

Хвърлих се към него и забих юмрук в носа му. Чух задоволително хрущене и усетих нещо в носа му да поддава.

Той не се опита да ме удари или да ме избута. Просто обви ръце около мен и ме притисна плътно до тялото си, слагайки ръцете ми до гърдите си.

И когато реших, че може просто да ме стиска, докато умра, той отпусна глава напред, във вдлъбнатинката, където рамото ми се срещаше с врата ми.

— Липсва ли ти да ме чукаш, госпожице Лейн? — измърка той в ухото ми. Гласът резонира в черепа ми, притискайки ме за отговор.

Вътре в себе си бях изправена, силна и горда. Никой не ме притежаваше. Не трябваше да отговарям на никакви въпроси, на които не исках да отговарям. Никога вече.

— Не умираш ли да разбереш? — измърках в отговор. — Искаш още от мен, нали, Баронс? Влязох дълбоко под кожата ти. Надявам се да си се пристрастил към мен. Бях дива, нали? Обзалагам се, че никога не си правил такъв секс през цялото си съществуване, а, о, Древни? Обзалагам се, че съм разтърсила твоя съвършено дисциплиниран малък свят. Надявам се, че да ме искаш, боли адски.

Ръцете му внезапно се стегнаха около кръста ми.

— Само един въпрос има значение, госпожице Лейн. И той е този, който ти никога не задаваш. Хората са способни да видят различни степени на истината. Болшинството прекарват целия си живот, като съчиняват сложна бъркотия от лъжи, потапят се в измами и правят всичко, което би ги накарало да се чувстват в безопасност. Този, който живее истински, има няколко безценни мига на безопасност, учи се да процъфтява във всякакъв вид бури. Това е истината, в която можеш да се вглеждаш хладнокръвно, която те прави каквото си. Слаб или силен. Живееш или умираш. Доказваш себе си. Колко истина можеш да понесеш, госпожице Лейн?

Усещах умът му да се отрива в моя. Беше шокиращо чувствено усещане. Той се пресягаше към мислите ми така, както аз бях нахлула в неговите, само че той ме изкушаваше да отворя ума си, караше ме да разцъфна като цвете за неговото слънце, викаше ме в един от спомените си.

После вече не бях в книжарницата, на един дъх разстояние от това да убия или (кой, по дяволите, знаеше?) да целуна Джерико Баронс, аз бях…

В палатка.

Разпарям гърдите на мъж с кърваво острие.

Издърпвам ръката си и удрям с юмрук костите, които защитават сърцето. Затварям ръка около него. Изтръгвам го.

Вече съм изнасилил жена му — тя е още жива и гледа как съпругът й умира. Така както гледаше и смъртта на децата си. Вдигнах сърцето в юмрука си, оставих кръвта да капе…

Опитваше се да ме удави в сцената на клането. Да ми я натрапи с живописни детайли. Но имаше още. Имаше нещо зад нея.

Това исках да видя.

Събрах волята си, отдръпнах се назад и се хвърлих в сцената, която той ми натрапваше. Тя се разпра в центъра като киноекран, разкривайки друга сцена.

Още клане. Той се смее.

Потърсих тъмното гладко езеро в центъра си на шийте зрящ. Не призовах това, което лежеше в дълбините му. Само използвах малко сила от него. Каквото и да лежеше отдолу, езерото го предлагаше с готовност, изпълвайки умствените ми мускули.

Разкъсвах екран след екран, докато най-накрая вече нямаше повече, тогава почувствах как падам на колене в облак пясък в…

Пустиня.

По здрач.

Държа дете в ръцете си.

Взирам се в нощта.

Няма да погледна надолу.

Не мога да видя това, което е в очите му.

Не мога да го понеса.

Погледът ми слиза неохотно и жадно надолу.

Детето се взира в мен с безкрайно доверие.

Очите му казват: „Знам, че няма да ме оставиш да умра.“

Очите му казват: „Знам, че ще накараш болката да спре.“

Очите му казват:

„Доверие/любов/обожание/тисисъвършен/стебвинагищесъмвбезопасност“

Но аз не успях да го опазя.

И не мога да накарам болката да спре.

Мъката изпълва устата ми с жлъч. Обръщам глава и повръщам. Никога не съм разбирал нищо за живота, до този момент.

Винаги съм преследвал само моята печалба. Наемник до самата си сърцевина.

Ако детето умре, нищо никога вече няма да има значение, защото част от мен ще си замине с него. До този миг не бях наясно с тази част. Не знаех, че съществува. Не знаех, че е важна.

Ирония е да я открия в момента, в който я губя.

Държа го.

Люлея го.

То плаче.

Сълзите му падат по ръцете ми и прогарят кожата ми.

Взирам се в тези доверчиви очи.

Виждам него там. Неговото вчера. Неговото днес. Неговото утре, което никога няма да бъде.

Виждам болката му и тя ме разкъсва.

Виждам абсолютна любов и тя ме засрамва.

Виждам светлината — тази красива, съвършена светлина, която е живот.

То ми се усмихва. Дава ми цялата си любов с очите си.

Тя започва да гасне.

Не! Рева аз. Няма да умреш! Няма да ме напуснеш!

Взирам се в неговите очи, както изглежда хиляда дни.

Виждам го. Държа го. То е тук.

Няма го.

Има момент на преход в умирането. От живот към смърт. От пълно към празно. Там е, после го няма. Твърде бързо. Върни се, върни се, искаш да крещиш. Искам само още една минута. Само още една усмивка. Само още една възможност да поправя нещата. Но него го няма. Няма го. Къде отиде? Какво става с живота, когато напуска тялото? Дали отива някъде, или просто изчезва?

Опитвам се да плача, но нищо не става.

Нещо трака дълбоко в гърдите ми.

Не го разпознавам.

Вече не съм това, което бях.

Поглеждам към другите.

Никой от нас не е.

Картините спряха. Бях отново в книжарницата. Треперех. Скръбта гореше като открита рана в гърдите ми. Кървях за детето, което току-що бях загубила, кървях за Алина, за хората, които умираха навън, в тази война, която бяхме неспособни да предотвратим.

Дръпнах се и погледнах нагоре към него. Ако мислеше, че ще получи същото, грешеше.

Аз кървях. Бях загубила равновесие. Ако ме беше докоснал в този момент, щях да бъда мила. Ако беше мил, щях да го докосна.

Лицето му беше безизразно, очите му — черни, ръцете — свити в юмруци отстрани.

— Баронс, аз…

— Лека нощ, госпожице Лейн!