Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (19)

Седемнайсет

Чувствах се като Кралицата на безизходиците. Срещах враждебност и напрежение навсякъде, накъдето се обърнех. Винаги рискувах, но никога не напредвах.

Миналата нощ бях осъзнала, че не бях единствената, която има проблеми с доверието. Никой от играчите на шахматната дъска в Дъблин не се доверяваше на другите. Бях направила грешката да допусна (след като Баронс беше избрал Риодан да бъде моето подкрепление), че когато отида да го видя, той ще бъде… ами… подкрепящ.

Не само че не беше, той бе оспорил мотивите ми на най-дълбоко ниво, беше поставил под съмнение моя основен отличителен белег. Беше изкарал нещата, сякаш Книгата можеше да преследва мен, привлечена от нещо сродно. Бях толкова далеч от злото, колкото Северният полюс — от Южния.

— Хвърляне на камъни, задникът ми! — промърморих. Той си стоеше в стъклената къща, оставяше Ънсийли да ловят хора, а обвиняваше мен, че имам морални проблеми.

Бях в ужасно настроение. С Дани почти се бяхме промъкнали в нашата къща, след като бяхме изхвърлени от „Честър“ от четирима от мъжете на Риодан.

В очите на Дани блестеше трескав блясък и тя плюеше ярост, но зад бледото перчене бях зърнала страх. Разбирах. Точно когато мислех, че най-накрая представлявам поне наполовина прилична сила като играч, заменила пешката си за топ или офицер, някой цар или царица идваше да ми напомни колко неефикасна бях.

Започваше да ми писва ужасно.

Лежах будна на дивана (да спя в леглото на непознат, ми изглеждаше шатнаво) и кипях почти до зори. После спах като мъртва няколко часа и се събудих от вятър, който разрошваше косата ми, докато Дани крачеше.

Преметнах крака през ръба на дивана и седнах, загледана в мъглата. Престоят на Дани в манастира се оказа лош за нея в много отношения, но Роуина и момичетата бяха държали надарената тийнейджърка постоянно заета. Тя имаше твърде много енергия, интелигентност и тревожност, за да бъде оставена сама със себе си задълго.

Когато я помолих да отиде да шпионира в манастира, за да разберем кога Роуина планира да прати момичетата на разузнаване в Дъблин, тя изглеждаше облекчена от възможността да прави нещо.

— Никой няма да разбере, че съм там — обеща тя, грабвайки меча и палтото си и премятайки раницата си през рамо. — Кога ме искаш обратно?

— Просто се погрижи да е преди мръкване.

След като тръгна, загледах камината навъсено. В къщата, в която се бяхме настанили, нямаше нито електричество, нито газ, подобно на всички останали в Дъблин, освен „Честър“, който сигурно беше захранван от цяла стая с подземни генератори. Не само че беше тъмна, беше ледена. И разбира се, навън валеше. Подпъхнах завивката, която бях отмъкнала от спалнята, по-плътно около раменете си и седнах с тракащи зъби. Бих дала окото си за чаша кафе. Къде беше В’лане, когато ми трябваше? Огледах купчината цепеници и се опитах да реша къде предишният собственик може да е прибрал кибритите.

Чух кухненската врата да се отваря.

— Какво забрави, Дани? — извиках.

Един силует пристъпи в рамката на вратата между кухнята и дневната.

— Бях започнал да мисля, че детето никога няма да излезе — каза дълбок, музикален глас.

Нямах хиперскоростта на Дани, но постигнах нещо много подобно. В един момент седях на дивана и се самосъжалявах, в следващия се бях прилепила към далечната стена с извадено копие.

В този миг се изправих пред суровата истина: може да таях сериозна омраза, може дори да бях по-силна, отколкото някога съм била, но все още не бях достатъчно силна.

Все още се нуждаех от съюзници.

Все още се нуждаех от татуировката на Баронс и все още се нуждаех от името на В’лане върху езика си, въпреки че на никой от тях не можех да разчитам напълно. Нуждаех се от Джейни и мъжете му и се нуждаех от шийте зрящите. А мразех да се нуждая от някого.

— Донесох ти кафе, МакКайла — каза Лорд Господар, пристъпвайки в стаята. — Чух, че го обичаш силно и сладко, с много сметана.

— Къде чу това? — треперех. Прехапах езика си достатъчно силно, че да пусне кръв, фокусирах се върху болката и спрях да треперя.

— Алина. Тя говореше много за теб. Но се преструваше, че си й приятелка, а не сестра. Тя те скри от мен. Мисли за това, когато си спомняш за нея! Защо скри съществуването ти, освен ако не е усетила от самото начало, че нещо у мен не заслужава доверие? Но избра мен все пак. Във всеки случай ме обичаше.

— Тя не те е обичала. И ти лъжеш. Сигурно си намерил дневника й и си го чел.

— И тя е написала в дневника си как си пиеш кафето? Жалка обосновка, МакКайла.

— Налучкал си. Махай се от къщата ми! — хвърлих око на оръжието си, което лежеше на пода до дивана. Трябваше да грабна и него, но този глас ме беше накарал да излетя инстинктивно от дивана, без никаква разумна мисъл. Единствената причина да държа копие беше, защото то лежеше в скута ми, когато той влезе. Някога Лорд Господар е бил Фае, но Сийли кралицата го е наказала, като го е направила смъртен. Сега беше просто човек, напомпан с Ънсийли. Можех ли да го убия с пушка? Бях повече от склонна да опитам. Съмнявах се, че ще ми позволи да се приближа достатъчно с копието. Изненадах се, че е дошъл толкова близо без пресяващо Фае, което да стои до него.

— Седни и си пий кафето! И махни това копие! — той погледна камината, промърмори няколко думи и от студените цепеници заподскачаха пламъци.

— Как направи това? Ти не си Фае.

— Фае не е единствената игра. Твоят прославен благодетел ме обучи добре.

— В’лане? — попитах.

— Не.

Нещо в мен застина.

— Баронс?

— Той ме научи на много неща. Включително на Гласа. Коленичи!

— Целуни ме по задника!

— Казах коленичи пред мен сега!

Вдишах рязко. Наслагващите се гласове отекнаха в стаята, притискаха ме, опитваха се да нахлуят в ума ми, да направят неговата воля моя. Беше Глас, силен като този, който Баронс беше използвал върху мен.

Усмихнах се. Беше досадно, нищо повече. Изглежда бях открила онова място, което Баронс ме беше пратил да търся, където имах силата да устоя на Гласа. Твърде жалко, че все още не разбирах какво беше. Нямах представа как да използвам Гласа, но вече не ми действаше. Бях свободна. Беше още едно от нещата, променили се у мен. Още една сила.

— Не — казах. Направих крачка към дивана и към оръжието си.

— Погледни през прозореца! — беше предупреждение. — Докосни тази пушка, и те Пресяват!

Погледнах и трепнах.

— Дани!

— Тя е почти толкова впечатляваща, колкото си ти. Ако можеше да усеща Книгата, нямаше да се нуждая от теб. Но тя не може, а аз имам нужда, затова с теб ще постигнем съгласие по един или друг начин. Седни, прибери копието, забрави всичко глупаво, като това да стреляш по мен, и слушай!

 

 

Никога нямаше да се подчиня, но зад прозореца, в студения дъждовен ден навън двама Ънсийли принцове държаха Дани, застанала между тях.

По бузите й се стичаше кръв и тя трепереше яростно. Не беше от студ. Дори не валеше върху нея. Предположих, че ЪП не обичаха да бъдат мокри. Тя трепереше от жега. Похот. Унищожаващият тип.

Мечът й блестеше алабастрово, забравен в кална локва на моравата. Знаех, че те не биха могли да го докоснат. Някак я бяха накарали да го хвърли, както ЛГ беше направил с мен.

Сериозно започвах да мисля, че съм изтеглила късата сламка. Че всички шийте зрящи бяха. Каква полза от нас при всичките ни ограничения? Непрекъснато ни разбутваха насам-натам.

Преместих един стол до прозореца, за да мога да я държа под око. Нямах представа какво бих извършила, ако принцовете направеха нещо друго, освен да я задържат както сега, но щях да сторя нещо. Те бяха в статична форма и облечени. По-добре да останеха така. Гледах двама от принцовете, които ме бяха преобърнали. Които почти ми бяха отнели душата. Някой ден щях да ги убия дори да беше последното, което ще направя. Бях достатъчно мъдра да знам, че този ден не беше днешният.

— Говори! — казах сковано.

Той започна. Аз сърбах кафето си (беше вбесяващо добро), докато Лорд Господар ми разказа историята как е бил изхвърлен от страната на Фае поради неподчинение на кралицата за това, че се е опитал да върне расата им към Древните начини, когато Фае са били почитани като богове, каквито са, вместо да живеят като овце редом с хилави смъртни.

Разказа ми как го е лишила от същината му на Фае и го е превърнала в смъртен, за да се озове в нашия свят сам, крехък и в човешка обвивка. Бил изпратен гол, невъоръжен и без нормална валута насред Манхатън, в една станция на метрото. Едва оцелял тези първи няколко минути. Бил нападнат от група подиграващи му се, жестоки хора, които носели кожа и вериги, имали бръснати глави и юмруци като чукове.

Разказа ми как известно време не е бил с всичкия си, ужасен от това тяло, което изпитвало болка, което се нуждаело да яде, да пие и да изхвърля отпадъци, как открил бацилите и как бил ужасен от смъртта, след толкова стотици хиляди години, когато дори не бил способен да я разбере. Скитал се без място, където да се подслони, без пари и без да разбира как да се грижи за ограничената си, слаба форма, която изисквала толкова много неща и причинявала такова нещастие. Той — един бог — бил принизен да рови в човешките боклуци, за да поддържа тялото си живо. Трябвало да убие, за да вземе облекло, трябвало да тършува като животно. Проучил новата обстановка, решен да намери по-добър начин да оживее, за да може тогава да се справи по-добре, а не просто да оцелее.

Искал отмъщение.

— Виждаш ли — каза той, — ти и аз не сме толкова различни, нали? И двамата преследваме едно и също. Ти, обаче, си заблудена.

— А ти не си? — изсумтях. — Я стига!

Той се засмя.

— Перспектива, МакКайла. Твоята е изопачена.

Малко по малко ми разказа как е издраскал от дъното.

Когато най-после научил как да задоволява основните си потребности, той направил стряскащо откритие: новата му форма изпитвала повече от простите нужди. Хладнокръвието и досадата от безсмъртието започнали да се топят. Страхът от смъртта събудил неочаквани аспекти от природата му. Емоциите породили у него усещания, които като Фае никога не бил и не би могъл да изпита. Лудостта била заменена за известно време от чиста похот, но накрая главата му се прояснила. След като поел контрол върху съществуването си, той започнал да търси сила на човешко ниво, преследвайки своя план.

Знанията на Фае и стотиците хиляди години съществуване му дали съществено предимство. Той знаел къде да търси нещата, които искал, и как да ги използва, когато ги намери.

Открил две Сребра на аукцион в Лондон, рискувал ужасното проклятие на Крус и намерил пътя към Ънсийли, където сключил договор с наемниците Ловци да му помогнат да си върне това, което било по право негово и несправедливо му било отнето — съществото му на Фае.

Обучавал се при магьосник в Лондон, от когото откраднал ценни копия от страници, откъснати от Шинсар Дъб, които после изтъргувал с Баронс. Направил го в замяна на бърз курс по друидски изкуства, в които Даррок се отличил, както бил надарен с Фае интелект и разбиране за космоса.

— Защо Баронс просто не е взел страниците от теб?

— Следвахме общ план известно време. Той не убива нищо, което смята, че може да се окаже полезно в бъдеще.

Наемник и в самата си сърцевина. Звучеше като мъжа, когото познавах.

— Какво е той?

— Помисли вместо това какво не е! Той не е някой, който ме е проследил заради това, което ти причиних. Това не ти ли говори достатъчно, МакКайла? Ти си инструмент за него. Инструментът му работи отново. Той е доволен.

— Как са били откъснати страниците от Шинсар Дъб? — промених темата бързо. Ако пренебрегнех ножа, който току-що беше забил в сърцето ми, може би ножът щеше да изчезне.

Той сви рамене. Нямаше представа. Те бяха постигнали своята цел. Сега се нуждаеше от истинското нещо. Продължил да събира сила, където успеел да я намери. Ловците го научили да яде по-нисшите Ънсийли, за да защити крехкото си смъртно съществуване.

— Защо са ти помогнали?

— Обещах им свобода. И им я дадох.

Беше Ънсийли герой, каза ми той, и скоро Сийли също щели да го признаят. Да, той не се подчинил на кралицата си. Толкова много други не били наказани така сурово. Заслужаваше ли престъплението, което беше извършил, смъртна присъда? Имаше други Сийли, които мислеха като него, които искаха да върнат Древните начини. Единственото му престъпление било, че се опитал да осъществи това, за което мнозина от тях тайно копнеели. Трябвало да бъде награден, задето се застъпил за братята си. Дори човеците се съпротивлявали да налагат такова ужасно наказание, а техният живот бил толкова комично кратък — колкото едно мигване на окото, — че били безполезни. Бил загубил вечността заради едно нарушено правило. Искал си я обратно. Толкова ли грешно било това?

Направих жест с ръка, когато спря.

— Не съм виждал този преди — каза.

— Миниатюрен грамофон свири „Сърцето ми кърви за теб“. Защо трябва да ме е грижа? Ти ме направи При-я — присвих очи и го загледах. Беше ли той четвъртият? Беше ли ме докосвало това чудовище?

— Ти се направи При-я. Дадох ти други възможности. Ти ги отхвърли.

— Наистина ли мислиш, че Ънсийли ще продължават да ти се подчиняват, когато вече не са затворени?

— Аз ги освободих. Аз съм техният крал сега.

— Е, какво ги спира да те убият и да тръгнат сами след Книгата?

— Твърде са опиянени от свободата, за да видят отвъд този момент. Те пируват. Те чукат. Те не мислят.

— Никога не знаеш. Някой от тях би могъл да се събуди. Владетелите непрестанно биват катурвани. Само виж какво си се опитвал да направиш самият ти с кралицата си!

— Аз имам амулета на Крус. Те се страхуват от него.

— Колко дълго очакваш да продължава това? Ти дори не си Фае.

— Ще бъда отново, след като взема Книгата.

— Стига някой от тях да не те убие преди това.

Той махна презрително с ръка.

— Ънсийли не желаят да властват. След цяла вечност в ада те искат единствено да са свободни да задоволяват глада си — лицето му стана твърдо и студено като мрамор. — Но няма да обяснявам расата си на обикновен човек.

В този момент можех ясно да видя леденото, надменно Фае, което някога е бил и отново щеше да бъде, ако му се дадеше и половин шанс. Той твърдеше, че е бил променен от опита си със смъртността. Ако наистина е бил, а аз имах големи съмнения по този въпрос, можех лесно да си представя как се променя обратно за един удар на сърцето.

— Ти самият си доста „обикновен“ точно сега, приятел. Да ядеш собствената си раса. Чувала съм, че дворът Сийли има специално, ужасяващо наказание за това.

— Тогава по-добре се надявай да не разберат за теб, МакКайла! — каза той студено.

Гледахме се продължително, после той отметна дългата си коса и ми хвърли усмивка, предназначена да очарова. В друго време и на друго място, ако не знаех кой и какво е той, вероятно щеше да подейства. Той беше красив, изтънчен, силен мъж, а назъбеният белег на лицето му го правеше още по-интересен. Представих си как на Алина сигурно й се е сторил безкрайно очарователен, когато са се срещнали за първи път. В Ашфорд, Джорджия нямаше дори слабо подобие на него.

Сякаш някак доловил мислите ми за нея, той каза:

— Аз дойдох в Дъблин, понеже научих, че Шинсар Дъб е била забелязана в града. Тогава срещнах сестра ти.

Сковах се вътрешно. Исках да слушам за Алина дори да идваше от него. Копнеех да знам за последните дни на сестра си.

— Как се запознахте?

Бил влязъл в пъб, където тя седяла с приятели. Тя погледнала към него и той имал чувството, че всички останали в бара се стопили, просто изчезнали назад, оставяйки само него и нея. По-късно тя му казала, че е усетила същото.

Прекарали следобеда заедно. И нощта. И следващата, и последващата. Били неразделни. Той открил, че тя не е като другите хора, че тя също се борела с някакво ново състояние, което не разбирала и нямала представа как да се справи с него. Учили се заедно. Той открил съюзник в търсенето на Книгата, в мисията си да възстанови своята Фае природа. Те били предопределени един за друг.

— Ти си я излъгал. Престорил си се на шийте зрящ — обвиних. — Тя никога нямаше да ти помогне иначе.

— Така казваш ти. Мисля, че щеше. Но тя беше плашлива, а аз не исках да рискувам. Тя ме караше да изпитвам неща, които не разбирах. Аз я карах да изпитва неща, за които беше копняла цял живот. Аз я освободих. Начинът, по който се смееше… — той замлъкна и бледа усмивка накъдри устните му. — Когато се смееше, хората се обръщаха да гледат. Беше толкова… Хората имат дума. Радост. Сестра ти я познаваше.

Мразех го за това, че беше чул смеха и, за това, че знаеше, че е познавала радостта, задето изобщо я е докосвал, това чудовище, което беше уредило да ме изнасилят, тяло и душа. Тази омраза сигурно е горяла в очите ми, защото усмивката му се стопи.

— Казах ти истината. Не съм я убил, което значи, че някой друг, който се разхожда наоколо, го е направил. Толкова си сигурна, че аз съм злодеят. Ами ако истинският злодей е по-близо до теб, отколкото мислиш?

— Ще стигна отново до същината: ти ме направи При-я — изплюх, после продължих: — Ти прати четирима Ънсийли принцове за мен.

— Трима.

Облещих се. Знаех, че имаше четвърти.

— Ти си бил четвъртият?

— С това нямаше да се постигне нищо. Аз не съм Фае в момента.

— Тогава кой беше четвъртият? — юмруците ми се свиха в скута ми. Да си изнасилена, е достатъчно лошо. Да си изнасилена и да не знаеш дали четвъртият ти изнасилвач не е някой, когото познаваш, беше още по-лошо.

— Нямаше четвърти.

— Не вярвам и на една твоя дума.

— Четвъртият Ънсийли принц беше убит преди стотици хиляди години в битката между кралицата и краля. Това дете — той хвърли поглед през прозореца — уби друг, когато се опитах да те изведа от манастира.

Един спомен от крехкото ми състояние на съзнание изплува рязко: лежах на студения каменен под и вярвах, че спасението идва. Огненокос воин. Меч. Спомних си. Беше срамен спомен. Бях искала да убия Дани, задето уби моя „господар“. И все още бях бясна на Дани, че е убила принца, но по съвсем различна причина — аз исках да съм тази, която убива копелетата.

— Принцовете искат отмъщение. Искат да им позволя да я имат. Аз ги командвам.

Загледах се в него, без да подминавам заплахата, но все още се опитвах да възприема факта, че не е имало четвърти принц. Как би могъл ЛГ да не е знаел, че има четвърти? Имаше ли четвърти, или си бях въобразила?

— В какво се опита да те превърне Баронс, МакКайла? А В’лане? Инструмент за техните цели. Те не са по-различни от мен. Моите методи просто са по-директни. И по-директно ефективни. Всички се опитват да те използват — той погледна през прозореца. — Ако не беше нейната намеса, щях да съм успял. Щях да имам Шинсар Дъб досега и да съм се върнал в страната на Фае.

— Оставяйки нашия свят в тази каша.

— Какво мислиш, че би направил Баронс? Или В’лане?

— Поне биха се опитали да върнат стените.

— Толкова ли си сигурна?

— Просто се опитваш да ме накараш да се съмнявам във всеки.

— Ако се сдобиеш с Шинсар Дъб за мен, МакКайла, ще отведа Ънсийли и ще възстановя реда в твоя свят. — Нито дума за възстановяването на стените.

— И ще ми върнеш сестрата? — казах сухо.

— Ако желаеш. Или можеш да ни посещаваш в света на Фае.

— Не е смешно.

— Нямах намерение да бъде. Независимо дали искаш да повярваш, но тя имаше значение за мен.

— Видях тялото и, копеле!

Клепачите му се спуснаха наполовина, устата му се стегна.

— Аз също. Не беше направено от мен или по мое указание.

— Тя ми каза, че идваш за нея. Че се бои, че няма да й позволиш да напусне страната. Тя искаше да се прибере у дома.

Клепачите му се вдигнаха. Той изглеждаше стреснат. Върху човешко лице бих нарекла изражението му огорчено.

— Тя е казала това?

— Тя плачеше по телефона, криеше се от теб.

— Не — той поклати глава. — Не от мен, МакКайла. Не вярвам да е мислела, че съм аз. Тя ме познаваше по-добре. Да, тя ме разкри. Откри какво бях. Но не се страхуваше от мен.

— Спри да ме лъжеш! — скочих на крака. Той я беше убил. Трябваше да вярвам в това. В огромното море от неизвестни, в което се беше превърнало моето съществуване, имаше едно сигурно нещо и то беше моят спасителен сал. Лорд Господар беше лошият. Той беше убил Алина. Това беше моята абсолютна, моята непоколебима истина. Не можех да се откажа от нея. Не можех да оцелея в състояние на пълна параноя.

Той бръкна в палтото си, извади албум със снимки и го хвърли на дивана.

— Очаквам да ми го върнеш. Той е мой. Днес дойдох с мир — каза той — и ти предложих още една възможност да избегнем войната между нас. Видя какво направих последния път, когато ми отказа. Три дни, МакКайла. Ще дойда за теб след три дни. Бъди готова! Пълна с желание! — той погледна през прозореца. Бръкна в палтото си отново и този път извади амулета на дебелата му златна верижка. Той блесна при докосването му. Погледна го за миг, после мен, сякаш обмисляше да го изпробва. Аз бях шийте зрящ и Нул, непроницаема за Фае магия. Щеше ли да подейства върху мен? Очаквай неочакваното, напомних си. Не можех да правя предположения.

— Ще ти позволя да задържиш детето днес. Тя е подарък от мен за теб. Мога да ти дам много, много подаръци. Новата цена, която ще поискам, няма да бъде… както вие казвате… възвръщаема — той почука рязко по стъклото и кимна.

Принцовете изчезнаха.

Дани се свлече в локва кал.

ЛГ изчезна.

— Те ме накараха да хвърля меча си, Мак — каза Дани, а зъбите й тракаха.

Попивах нежно кръвта от бузите й.

— Знам, скъпа. Ти ми каза. — Седем пъти за последните три минути. Беше всичко, което каза, след като й помогнах да стане от локвата, после изрових метален чайник, отворих две бутилки с вода, стоплих ги на огъня, който ЛГ беше оставил да гори, и започнах да я почиствам.

— Не знам как си оцеляла — каза тя и започна да реве.

Изтрих бузите й отново, избутах косата й, тревожех се и се суетях около нея, както мама и Алина се тревожеха за мен, когато плачех.

Тя не плачеше красиво. Ревеше като буря, която се заформя, като ураган, който се беше подготвял от дълго време. Подозирах, че плаче за неща, за които не знаех нищо и може би никога нямаше да разбера. Дани беше изключително затворена. Плачеше, сякаш сърцето й се къса, сякаш душата и е в тези сълзи, а аз я държах и мислех колко беше странен животът. Бях смятала, че съм изцяло ангажирана с живота в Ашфорд, Джорджия, сто процента.

Не бях имала представа какво са животът или любовта.

Животът не избухваше на красиви места и на слънце. Животът вземаше най-силния корен с малко дъжд и цяла купчина лайна за тор. Любовта може да растеше във времена на мир, но се закаляваше в битка. Тате веднъж ми каза (когато споменах нещо за това колко перфектна беше връзката му с мама), че е трябвало да видя първите пет години от брака им. Че са се борили като заядливци, сблъсквали са се като два гигантски камъка. Но накрая са се подкопали един друг в съвършена хармония. Станали са единна стена, сгушени един на друг в извивките и дупчиците, нейните сили запушвали неговите слабости, нейните слабости били подкрепени от неговите сили.

Започнах да разказвам на Дани за родителите си. За живота, който бях водила, докато растях в щастлив дом в дълбокия Юг. За ухаещите на магнолия дни и знойната жега, за бавно въртящите се вентилатори и купоните при басейна. Тя стихна в ръцете ми. След малко спря да плаче и се облегна назад на дивана, гледайки ме като улична котка, опряла нос в прозореца на ресторант.

Когато тя тръгна към манастира, внимателно пъхнах в раницата албума, който ЛГ беше хвърлил на дивана. Неотворен. Знаех, без да побутвам корицата, че щеше да ми е нужно време, за да се задълбоча в снимките. Лукс, с който не разполагах сега.

В сивия дъждовен ден аз се отправих към „Книги и дреболии Баронс“.