Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (17)

Петнайсет

В девет и половина същата вечер бях отново в Дъблин.

Отправих се към улица „Ревемал“ 939.

Бях съвсем сигурна, че съм открила „Честър“.

В телефонния указател имаше три обекта под това име: бръснарница, магазин за мъжки дрехи и нощен клуб.

Избрах нощния клуб, защото рекламата подхождаше на гласа на мъжа, с когото бях говорила по телефона. Скъп, изискан, с нотка неприличие, сякаш каквото и да поискаше някой, беше на разположение и можеше да бъде доставено, стига този някой да има точната валута и да го поиска както трябва.

Зърнах отражението си в един прозорец и се усмихнах. Косата ми беше черна и малко дива. Бях й сложила пяна и я бях оставила да прави каквото иска. Червилото ми беше червено и лъскаво и подхождаше на ноктите ми. Носех черна кожа от глава до пети, но не заради заявлението, което правеше, а заради практичността. От правилния вид кожа можеш да избършеш почти всичко. Тъканите попиват кръвта.

Походката ми беше енергична, а в очите ми имаше огън. Най-после бях получила малко от така нужния сън. С Дани се бяхме скрили в една изоставена къща в предградията на Дъблин до късния следобед, после се бяхме отправили навън за храна и провизии. Беше странно интимно и някак неудобно да заемем дома на някой, който или беше умрял в бунтовете на Хелоуин, или беше избягал от Дъблин. Но трябваше да останем някъде, а изглеждаше безсмислено да не се възползваме от един от десетките хиляди свободни домове.

След като и двата ми МакОреола бяха останали в манастира, първата ни спирка беше магазин за спортни стоки, където си направихме два нови и натъпкахме раниците си с фенерчета и батерии. Изглеждаше, че Сенките са напуснали Дъблин, но не исках да рискувам.

После бяхме отишли в мола, където си боядисах косата в тоалетната, измих се и се преоблякох. Дани се беше отправила към магазина за електроника, където по-късно я намерих, просната пред един компютър, до малка планина от батерии и купчина DVD-та.

Побутнах с крак няколко. Очите ми се разшириха. Хвърлих бърз поглед към монитора. За неин късмет, не беше едно от тях.

— Пусни си някой филм с такова порно — изръмжах, — и ще ти сритам петунията!

Тя погледна нагоре.

— Супер як тоалет, Мак! — после се намръщи. — Аз ловувам и убивам неща. Какво значение има какво гледам? Тези очи са видели всичко, пич — тя някак успя да се напери, докато седеше с кръстосани крака на пода.

— Не ми пука колко корава смяташ, че си. Ти си на тринайсет и всичко си има граници. Няма да гледаш тези неща. А ако все пак решиш да ги гледаш, по-добре се крий от мен, защото хвана ли те, ще съжаляваш.

Тя избута компютъра от скута си и скочи на крака.

— Това е нелепо! — изплю тя, зелените й очи искряха. — Гледам всеки ден как умират неща, но не мога да гледам как хора се шебат? Ти не си ми шеф — тя грабна раницата си и тръгна.

— Това не са просто хора, които се шебат, Дани. Това е хардкор.

— Е? — подсмихна се тя през рамо. — Какво беше ти преди няколко дни?

— Не беше така.

— Значи ще ми кажеш какво беше? Да си При-я, е било поезия и рози?

Имаше моменти, които стряскащо се доближаваха до това. Не с Ънсийли принцовете. А по-късно, с Баронс. Натъпках тази мисъл в заключената кутия в главата си, където държах всички неща, с които не можех да се справя. Скоро щеше да се наложи да потопя нещото в цимент, за да го задържа затворено.

— Не ти казвам да не гледаш как хората правят секс, въпреки че ми се иска да беше изчакала няколко години. Казвам ти да правиш по-добър избор. Гледай по-леки неща, където сексът е показан като нещо хубаво!

— Мак — каза тя решително, — осъзнай се! Светът е гаден. Не е останало нищо добро в него.

— Има добро навсякъде. Просто трябва да го потърсиш — думите ми едва не ме задавиха. Звучах точно като баща ми и се изненадах, че все още вярвах в това, което казвах, след всичко преживяно. Изглежда дъгата не беше изцяло черна.

Тя се извъртя към мен, беше много разгневена, бузите й пламтяха.

— Нима? Какво? Ще ми кажеш ли поне едно от тези добри неща? Защо не ми кажеш за тях? Имам страхотна идея. Да направим списък! Да запишем всички чудесни неща на света! Щот’ гледам много внимателно напоследък и не съм видяла и едно шебано нещо! — ръцете й бяха свити в юмруци и тя трепереше.

Едва на двайсет и две години, бях опустошена от трагедия. На колко ли беше Дани, когато острите като бръснач зъби са пуснали първата капка кръв? Беше ми казала, че майка й е убита от Фае преди шест години, значи е била на седем по онова време. Беше ли гледала, когато се е случило? От толкова време ли беше с Роуина? Какво беше правила безскрупулната стара жена с нея през цялото това време?

— Какво е станало с теб, Дани? — попитах тихо.

— Мислиш, че имаш правото да ме питаш за това? Сякаш ще се отворя и ще те оставя да ръчкаш вътре в мен? Сякаш можеш да ме излееш като някакъв малък чайник, щот’ ме държиш за дръжката?

— Не те държа за никаква дръжка, Дани.

— Опитваш се! Опитваш се да ме накараш да ти разкрия тайните си. Да ги разпилея навсякъде, та след като вече ги знаеш, да ме захвърлиш като боклук, както Ънсийли принцовете направиха с теб! Като някакъв глупав шебаняк, който не е трябвало да се роди!

Бях шокирана от напрегнатата й реакция, смаяна от посоката, която беше поел нашият разговор.

— Не се опитвам да надничам в теб и никога не бих те захвърлила. Загрижена съм за теб, трън в задника, бодливо прасе! Така че се стегни и се справяй с това! Тревожа се в какво ще се превърнеш. Стига сме спорили за това! И ти казвам: избирай по-нормални филми, яж си зеленчуците, мий си зъбите и се отнасяй към себе си с уважение, защото ако ти не се уважаваш, никой друг няма да го прави. На мен ми пука!

— Нямаше да ти пука, ако ме познаваше.

— Познавам те.

— Остави ме на мира!

— Не мога — казах категорично. — Ти и аз. Ние сме като сестри. Сега хвани за юздите тийнейджърските си тревоги и да се размърдаме! Нуждая се от теб тази вечер, имаме много неща да направим — този трик винаги беше вършил работа, когато тате ми го прилагаше. Караше ме да правя нещо, за да предпази ума ми да не се поддаде на емоцията, от която за момента мислех, че ще умра.

Тя се загледа втренчено в мен с присвити очи и устни, разтегнати в озъбване. Останах с впечатлението, че е на ръба да изчезне на стопкадър. Чудех се как родителите ми са оцелели с мен. Чудех се от какво наистина беше толкова разтревожена. Не бях глупава. Тук имаше някакъв подтекст. Просто не можех да разбера какъв е. Вече щях да започна да тропам с крак, когато тя най-после се обърна и започна да върви.

Последвах я в мълчание, давайки й възможност да охлади страстите.

Материята на дългото й черно кожено палто накрая се отпусна и се сгъна между лопатките й. Тя пое няколко пъти дълбоко дъх, после каза:

— Сестрите си прощават често, нали, Мак? Имам предвид, повече от останалите хора.

Сетих се за Алина и как се беше вързала на най-големия злодей в тази епическа каша, дори по невнимание му беше помогнала да набере сила. Как беше чакала, докато не бе станало твърде късно, за да ми се обади. Напоследък бях започнала да осъзнавам, че сестра ми е вземала някои съмнителни решения. Не ми е казала какво става още щом е научила, а се е опитала да се справи съвсем сама, без да търси помощ. Силата не е да си способен да правиш всичко сам. Силата е да знаеш кога да поискаш помощ и да не си твърде горд да я поискаш. Алина не беше повикала всички подкрепления, които можеше да събере, а е трябвало. Аз нямаше да правя същата грешка. Все пак, въпреки всичко, което беше направила или не беше успяла да направи, нищо не можеше да промени моята безмерна обич към нея и никога не би могло. Нищо не би могло.

— Като караница за това какви филми да гледам — разясни Дани, когато не отговорих незабавно.

Точно щях да отвърна, когато тя промърмори:

— Мислех, че ще решиш, че съм яка, понеже ги гледам.

Извъртях очи.

— Аз вече мисля, че си яка. И скъпа, сестрите си прощават всичко.

— Наистина, съвсем всичко?

— Всичко.

Докато излизахме от магазина за електроника, зърнах лицето й в огледалото над вратата.

Беше мрачно.

Моят Дъблин вече не съществуваше.

Ярките неонови надписи, които осветяваха сградите в калейдоскоп от цветове, бяха разбити и изпочупени. Отдавна бяха изчезнали най-различните, колоритни хора, които изпълваха улиците с приятелска глъч и безброй крака. Фасадите на стотиците пъбове на „Темпъл Бар“ бяха развалини. Старинните улични лампи бяха усукани като бретцели от метал и от отворените врати и прозорци не се изливаше никаква музика. Беше тихо. Твърде тихо. Всичкият живот беше изчезнал, дори щурчетата по земята. Нито един мотор не бръмчеше. Нямаше топлинни помпи, които се включват и изключват. Не осъзнаваш колко много бял шум създава светът, докато този шум внезапно не изчезне и не започнеш да се чувстваш като в предисторическата ера.

Този нов Дъблин беше мрачен и зловещ и… все още не умрял. Някога оживеният ирландски град сега беше немъртъв. Усещаше се животът в него, спотайващ се в тъмните руини, но беше от типа живот, в който искате да забиете кол.

Предвид бройката Фае, които усещах в града (толкова много, че беше невъзможно да ги различа, докато не се окажехме върху тях), срещахме учудващо малко Ънсийли по улиците. Чудех се дали някъде не провеждат някакъв еквивалент на конгрес или политическо събрание за великия ЛГ — освободител и предводител на гадната половина от расата на Фае. Не видяхме Джейни, затова предположих, че тормози Ловци в друга част на града.

Докато изминавахме двайсетте преки („като всеки средностатистически Джо“ по думите на Дани, която бях помолила да вървим нормално, защото нямах намерение да се изправя за първи път срещу Риодан, потискайки желанието да повърна върху обувките му), срещнахме четири Момчета-носорози (защо винаги пътуваха по двойки?) и едно ужасно, пълзящо нещо, което беше почти толкова бързо колкото Дани. Аз поех Момчетата-носорози, а Дани пое змията.

Бяхме на кръстовището на улиците „Ревемал“ и „Грандин“, когато я видях. Ако сетивата ми не бяха толкова замъглени от твърде многото Ънсийли на някакъв канал, можеше да предусетя един от пресяващата каста и да реагирам по-добре.

В началото не можах да повярвам на очите си. В моя защита ще кажа, че в гръб помислих, че е той — изглеждаха толкова еднакво, но знаех, че е невъзможно, защото двамата с Бароне го бяхме убили. После помислих, че сигурно не е бил единствен. Някои от кастите Ънсийли достигаха голям брой, като Момчетата-носорози, докато други родени от Ънсийли краля са единствени по рода си може би защото дори той ги е сметнал за извращения. Преживях лош момент, докато размишлявах за това колко ужасно би било, ако има стотици или хиляди от този тип Ънсийли на свобода в света, и така пропуснах елемента на изненадата. Сигурно съм издала някакъв звук, защото тя внезапно се обърна — почти триметрово прокажено тяло, увенчано от дълго, смачкано лице, което представляваше една ненаситна уста и нищо друго. За времето на едно мигване на окото тя ме прецени и ме отпрати.

Аз бях грешният пол.

Дани поне опита. Тя премина в стопкадър, но можех да й кажа да не си дава труд. Тази Пресяваше. Знаех, защото мъжкото й копие някога се беше Пресяло по улицата до мен и ако не беше Баронс, щеше да ме убие.

Това Ънсийли изчезна, оставяйки Дани да стои на една пряка от мен с изваден меч, кипнала, че е загубила плячката си.

— Какво беше това, Мак? — каза тя. — Не съм го виждала преди. Ти?

— Баронс го нарече Сивия мъж. Убихме го. Мислех, че е единствен по рода си, но току-що видяхме Сивата жена.

— Каква е специалността й? — Дани преживяваше мрачно очарование. И аз бях такава някога. Обсебена от всички ужасни начини, по които може да се умира в ръцете на Ънсийли. Или в ноктите. Или в хиляди усти с остри зъби, като Алина.

— Имат предпочитания към човешката красота. Баронс казва, че унищожават това, което никога не могат да имат, поглъщат го като деликатес. Те излъчват Обаяние на физическо съвършенство и избират най-привлекателните хора, за да ги прелъстят. Хранят се от тях чрез допир, смучат красотата им през отворени язви в ръцете им, докато вземат всичко, което има, превръщайки жертвите си в толкова противни, колкото са самите те.

Те не убиват плячката си, а оставят жертвите си живи, за да страдат, и понякога се връщат да ги посетят, извличайки някаква болна храна от техния ужас и нещастие. Бях гледала два пъти как се храни Сивият мъж. За мен той беше особено ужасяващ, защото от години безсрамно използвах външния си вид като предимство.

Флиртувах за по-добри бакшиши, трепках с мигли на пътните ченгета, симулирах знойна руса глупост, за да получа своето. Преди да дойда в Дъблин, мислех, че красотата е единствената сила, която имам, и че ако я изгубя, ще се чувствам безполезна.

— Баронс казва, че жертвите неминуемо се самоубиват — поясних на Дани, — защото не могат да понесат да живеят, изглеждайки така.

— Ще оправим кучката — каза Дани студено.

Усмихнах се, но усмивката ми изтля бързо. Бяхме пристигнали на местоназначението си и аз се взирах, отпаднала духом. Исках отговори и разчитах силно да получа някои тук, но „Ревемал 939“ беше пълно разочарование.

Преди месеци елегантната фасада на „Честър“ от гранит, мрамор и полирано дърво щеше да привлича отегчените богаташи и преситените хубавици, но също като останалата част на Дъблин клубът беше повален на колене по време на Хелоуин и изисканата някога триетажна сграда беше развалина. Прозорците от цветно стъкло хрущяха под ботушите ни, докато заобикаляхме отломките. Мраморните колони на входа бяха белязани от дълбоки разрези, които изглеждаха така, сякаш са направени с нокти от стомана. Пищните газови лампи във френски стил бяха изтръгнати от тротоара и захвърлени на усукана купчина, като блокираха входа, сякаш които и Ънсийли да бяха отговорни за станалото, таяха специална омраза към мястото.

Табелата на клуба висеше на кабелите си пред купчината. Беше смазана на парчета. Отпред и отстрани сградата беше гъсто покрита с графити. Нямаше как да се влезе вътре през предната врата, между лампите и табелата на клуба.

И нямаше причина.

„Честър“ беше дотолкова изоставен, колкото всичко останало в града.

Ударих облечения си в ръкавица юмрук в дланта си. Беше ми писнало от задънени улици и липса на отговори.

— Да търсим Сивата жена! Тя трябва да е тук някъде — изръмжах.

— Защо? — Дани ме гледаше безизразно.

— Защото съм объркана и ядосана, ето затова.

— Но аз никога не съм била на клуб — протестира тя. — Дори се облякох подобаващо.

— Това не е клуб, Дани. Това е унищожена сграда.

— Всякакви неща се случват тук!

— Какви? Сенките вдигат купон вътре, сред отломките?

Тя се засмя.

— О, човече, забравям колко си глуха! Не можеш да чуеш музиката. Ритъмът е як, различен от всичко, което съм чувала. Слушам я от няколко преки. Долу, Мак. Трябва да слезем долу.

 

 

Дани беше права. Музиката беше различна. Но както скоро щях да открия, не беше единственото различно нещо в „Честър“. Всъщност, нищо не беше нормално. Клубът щеше да промени целия ми начин на мислене и да прати у дома многото промени, през които светът беше преминал, докато аз бях… заета.

Входът за клуба вече беше отзад — незабележима, очукана метална врата в земята, която изглеждаше като забравен вход на мазе. Ако Дани не беше чула музиката, щях да подмина мястото и да не заподозра нищо.

Вратата изскърца, докато се отваряше, водейки към тесен черен търбух. Въздъхнах. Мразех да съм под земята, но някак все се озовавах там. Откачих МакОреола от раницата си, включих всички лампи и го закопчах на главата си. Дани направи същото и слязохме по стълбата облени в светлина, отворихме втора врата в пода и слязохме по втора стълба. Озовахме се по средата на някакво индустриално фоайе, декорирано с изискан градски шик, срещу висока двойна врата.

Все още не чувах никаква музика. Вратите трябва да бяха доста дебели. Протегнах сетивата си на шийте зрящ с желанието да добия някаква представа какво да очаквам, но каналът все още беше пълен със статичен шум, който беше просто по-силен.

Дани ми хвърли поглед през присвитите си очи.

— Не мислиш ли, че ще има защити или нещо такова?

— Мисля, че да прекосиш Дъблин нощем и да останеш жив, както и да откриеш това място, си е може би достатъчна защита — казах сухо и бутнах вратата. Не помръдна. — Стига, разбира се, да успееш да отвориш вратата.

Свалих МакОреола и го закопчах, все още светещ, на раницата си. Разроших коса, за да не изглежда сплескана.

Дани се присъедини към мен, заедно избутахме вратата и за първи път видяхме „Честър“.

Обичам те толкова много, трябва да ме убиеш сега…

Музиката беше така силна, че вибрираше в костите ми. Бяха пуснали „Ако бях твоят вампир“ на Мерилин Менсън, но песента беше презаписана в напълно различен ритъм — малко по-замечтан, малко по-мрачен. Нещо, което не бих помислила, че е възможно.

Стоях на входа и зяпах.

Това беше новият „Темпъл Бар“. Влязъл под земята.

„Честър“ — лъскав, шик, най-висша градска изисканост, съчетана с индустриална сила. Хром и стъкло, черно и бяло. Хладно еротично, силно сексуално. Манхатънски лукс, съчетан с ирландско простолюдие.

Всичко е черно, няма връщане назад…

Мястото беше огромно, масите бяха пълни. Дансингите бяха тъпкани с горещи тела. Беше само за правостоящи. Бях удивена да видя толкова много хора, които бяха оцелели и бяха все още в Дъблин, при това купонясваха. При по-различни обстоятелства това можеше да е приятна изненада.

Но обстоятелствата не бяха по-различни.

Дани сграбчи ръката ми. Щеше да посинее.

— Шебано нереално! — въздъхна тя.

Кимнах. Аз съм шийте зрящ. За мен нещата са прости. Съществуват две раси — хора и Фае. Работя с В’лане, защото се налага, за да спася хората си. Ще работя с кралицата на Фае по същата причина. Но в гените ми е програмирано, закодирано е в кръвта ми, че изначално е било планирано тези две раси да живеят отделно и е моя работа да запазя нещата такива.

„Честър“ беше кошмарът на шийте зрящите.

Беше претъпкан със смесица от Фае и хора.

Не, беше по-лошо. Те се социализираха.

О, кого заблуждавах? Десетки млади и привлекателни хора флиртуваха безобразно с Ънсийли. На един от дансингите половин дузина момичета облизваха острите, жълтеникави бивни на едно Момче-носорог с красиви, розови езици. Мънистените му очички блестяха, той грухтеше като прасе и тропаше с копито.

На друг дансинг блондинка беше махнала блузата си и триеше голите си гърди в тъмно, безлико Фае, докато две други жени се опитваха да я избутат, за да дойде техният ред.

В едно сепаре сервитьор без риза, показващ релефните си плочки и намазаната си с масло кожа, галеше… вимето на нещо, което не бях виждала никога преди и се надявах никога да не видя отново.

До мен Дани се наежи.

— Ъгх! Просто ъгх! Това е отвратително! — тя издаде звук, сякаш й се гадеше. После се изхили. — Със сигурност придава съвсем нов смисъл на израза „дадох й пръст“, нали?

— Какво? Къде?

Тя посочи.

Една жена смучеше еротично върха на пръста на Момче-носорог, който то й беше дало, като го беше отрязало от ръката си.

Въздъхнах рязко, когато истината за това, което ставаше тук, ме блъсна между очите. Хората не просто се подмазваха на най-новите, екзотични лоши, защото това беше нещо различно и вълнуващо.

Както Дани се беше страхувала, Ънсийли се бяха оказали новите вампири.

Моето поколение има нелечима, необятна мания по немъртвите. Силно романтизираната версия, разбира се — тези с извадените зъби, не истинските, които наистина са мъртви и наистина те убиват.

Докато гледах, жената отхапа здраво и започна да дъвче с изражение на почти религиозен екстаз.

Тези хора ядяха Ънсийли, не за да се бият с тях и да си възвърнат нашия свят, а заради опиянението.

Плътта от Ънсийли — новият наркотик.

— Търгуват секс за надрусването — казах безизразно.

— Така изглежда — отвърна Дани. — Да се надяваме, че тези пачаври не могат да забременеят!

Мисълта беше твърде ужасна, за да се занимавам с нея.

Младо момиче, облечено в стил готик и с трескаво блеснали очи, се приближи.

— По-добре побързайте! Песента почти свърши.

— Е? — попита Дани.

Момичето я огледа от горе до долу.

— Не е лоша идея. Върлинесто и непохватно, това може да ги заинтригува. Те обичат да експериментират.

Нямаше нужда да поглеждам към Дани, за да разбера, че е протегнала ръка към меча под дългото палто.

— Спокойно, Дани! — казах тихо. — Ти не си.

Но момичето продължаваше, блудкаво разгорещено.

— Вие двете трябва да сте нови. Пускат я веднъж на вечер и докато върви, можете да се опитате да убедите един от тях да ви избере. Иначе не ви е позволено да ги доближавате. Конкуренцията е жестока. Може да отнеме седмици да накарате някой да ви забележи.

— Да ни изберат за какво? — насърчих я аз.

— Къде сте били през цялото това време? Да ви направят безсмъртни като тях. Ако ядете достатъчно осветена плът, също ставате безсмъртни. После отивате в страната на Фае с тях!

Присвих очи. Яденето на Ънсийли наистина ли те променяше? Или мрачните Фае трупаха капитал от лъжи? Бях склонна да вярвам на второто. Малуш беше ял постоянно и го правеше отдавна, а не беше станал безсмъртен.

— Колко е достатъчно? — попитах.

Тя сви рамене.

— Не знам. Никой не знае още. Непрекъснато се изчерпва. Но ще станем. Аз съм яла четири пъти! Невероятно е! А сексът… Боже мой! Ще се видим в страната на Фае! — изчурулика тя весело и хукна. Нямаше нужда и някой друг да го каже (въпреки че щях да го чуя толкова много пъти през следващите няколко месеца, че щеше да ми се прииска да убия някого), за да разбера, че току-що съм чула едно от многото странни нови клишета в този странен нов свят.

— Това е по-лошо от МПД — промърмори Дани. — Имам чувството, че съм заседнала в МПМ.

Вдигнах вежда.

— Междудименсионно приказно мазало — каза тя горчиво. — Не виждат ли те какво става? Не знаят ли, че Ънсийли разрушават нашия свят? Не виждат ли, че ще измрем, ако не ги спрем?

Очевидно не им пукаше. Нуждаех се от питие. Силно. С бутане си проправих път към бара.