Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (14)

Дванайсет

Беше почти съмнало, когато паркирах училищния автобус пред манастира.

Не исках да оставям роувъра, но ми трябваше нещо по-голямо. Намерих яркосиния автобус с ударени страни, олющена боя и летаргична трансмисия пред едно младежко общежитие. С Дани го натъпкахме със сандъци с оръжия и трупове на Ънсийли.

Бях уморена до смърт. Бях на крак цели двайсет и четири часа, а те бяха натоварени. Не очаквах да мога да се наспя, преди да продължа да осъществявам плановете си, но се надявах да открадна един час (поне) тишина и възможност да прочистя ума си, за да подредя нещата, които се бяха случили и които бях научила.

— Библиотеката на Драконовата дама е в източното крило, Мак — каза Дани, докато се отправяше към кухнята. — Не е използвана от години — тя сбърчи нос. — Прашно е, но е яко. Спя там, когато ме обвиняват за нещо или просто не ми се занимава. По-голямата част от източното крило е празна. Ще дойда при теб, след като ям. Пи-… човече, шебано съм прегладняла!

Докато тя се забързваше, поклатих глава и се усмихнах. Беше ми казала, че докато продължава да яде, може да изкара дни без сън. Тя непрестанно изпробваше границите си. Чудех се каква щях да съм, ако бях израснала със знанието какво съм. Представих си, че и аз щях да изпробвам границите си. Вероятно щях да съм много по-полезна, отколкото се чувствах сега. Завиждах на издръжливостта и. Нямах такъв талант. Липсата на сън отслабваше търпението ми и ме правеше груба. Не бях във форма да изнеса реч от типа: „Присъединете се към мен, шийте зрящи, и нека наритаме малко Фае задници!“ Разтрих очи. Бих могла да се опъна на някой удобен диван съвсем скоро.

Влязох в манастира през странична врата и забързах към източното крило. На средата на пътя осъзнах, че ме следят.

Усмихнах се сковано, но не показах, че я усещам. Нямаше да вляза в спор с Великата повелителка по средата на коридор, в който всички шийте зрящи биха могли да изскочат от стаите си при звука на гласове и да дадат своя принос, преди да съм готова да се справя. Ако тя искаше битка, щеше да я получи при моите условия, на моя територия. Отбелязах си да открия какво знае Дани за защитите. Щеше да е перфектно, ако можех да блокирам Роуина от източното крило и да си осигуря мое малко място в манастира. Иначе никога нямаше да се чувствам в безопасност.

Последвах указанията на Дани по мъждиво осветените коридори. Изненадах се, че Роуина не се прилепи по-близо до мен с блесналия ми МакОреол. Отказах да се обърна и да призная присъствието и, но не виждах блясък от светлина да се състезава с моята, да хвърля сенки по каменните стени, което означаваше, че не може да носи повече от няколко фенерчета. Нямахме представа колко Сенки имаше все още в манастира. Старата жена притежаваше кураж.

Пристъпих в библиотеката. Придвижвах се от една лампа на друга, включвайки всичките. Бях доволна да видя един плюшен диван, където можех да подремна.

Веднага след като се отървях от Роуина.

— Не сега, стара жено! — студено подхвърлих през рамо. Трябва да поспя.

— Странно. Не изглеждаше да ти трябва толкова много преди няколко дни.

Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми. Не бях готова за този сблъсък. Може би никога нямаше да съм готова.

— Всъщност, сънят беше последното, за което мислеше — каза той напрегнато. Беше ядосан. Долавях го в гласа му. За какво беше ядосан той? Аз бях тази, която беше преминала през емоционална преса.

Ръцете ми се свиха в юмруци, дъхът ми се накъса. Днес не му вярвах повече отколкото преди два месеца.

— Чукането беше единственото, което искаше.

Беше също така това, което исках и сега, осъзнах с ужас. Гласът му ми действаше като афродизиак. Бях мокра, готова. Откакто беше започнал да говори. Два месеца бях впримчена в причинено от Фае сексуално безумие, правейки непрекъснат, невероятен секс с него, докато слушах гласа му и усещах миризмата му. Също като кучето на Павлов бях обучена посредством повтарящи се стимули да имам гарантиран отговор. Тялото ми предвкусваше, алчно очакваше удоволствие в негово присъствие. Вдишах, хванах се, че се напъвам да доловя миризмата му, принудих се да изпусна дъх и затворих очи, сякаш бих могла да се скрия зад собствените си клепачи от ироничната истина, че В’лане и Баронс си бяха разменили ролите.

Вече не бях сексуално уязвима за Секс-до-смърт-Фае принца.

Сега Джерико Баронс беше моята отрова.

Исках да ударя нещо. Много неща. Започвайки с него.

— Котка ли ти изяде езика? И какъв чудесен език! Аз знам. — Той облизваше всеки сантиметър от мен. Много пъти. С месеци. — Измърка той, но беше като стомана в кадифе.

Стиснах зъби и се обърнах, подготвяйки се да го видя.

Беше по-лошо, отколкото очаквах.

Бях почти повалена от еротичните картини. Ръцете ми върху лицето ми. Аз върху лицето му. Аз, поднасяща му задника си. Аз, възседнала го. Ноктите ми с палав розов лак, дълги и секси, докато обвивам две ръце около неговия голям, дълъг, твърд… да.

Е…

Стига картини!

Прочистих гърло и се принудих да се фокусирам върху очите му.

Не беше много по-добре. С Баронс водим безсловесни разговори. А точно сега той ми напомняше с живописно сочни детайли всичко, което бяхме правили в това голямо негово легло в стил Краля Слънце.

Особено се беше наслаждавал на белезниците. Аз имах също толкова много спомени от неговия език, колкото и той от моя. Никога не ми предложи да си разменим ролите, въпреки че бях молила много пъти. Не разбирах защо. И двамата знаехме, че нищо толкова крехко не би могло го да удържи, каквото и да беше той. След като отново бях с ясен ум, разбрах. Дори да беше само илюзорно, той не беше мъж, който да търпи надмощие. За него всичко беше контрол. Никога не го отстъпваше. А това беше в основата на причините да съм толкова ядосана, беше нещо, което ме изгаряше, както солта — отворената рана. Аз нямах никакъв контрол през цялото време, което прекарахме в онази стая. Той беше видял моята най-сурова, най-гола, най-уязвима същност, но не ми беше показал нищо от себе си, освен това, което изтръгнах от главата му против волята му.

Той никога не беше изгубил контрол. Нито веднъж.

„Каза ми, че аз съм твоят свят.“

— Не бях аз. Аз бях животно — сърцето ми биеше силно. Бузите ми горяха.

„Не искаше никога да свършва.“

— Защо си такъв задник и ми хвърляш в лицето собственото ми унижение?

„Унижение? Така ли наричаш това?“ — той ми напомни още по-детайлно.

Преглътнах. Да, определено си спомнях това.

— Не бях на себе си. Иначе никога нямаше да го направя.

„Нима?“ — в очите му, които се присмиваха, в тъмните му очи аз настоявах за повече, казвах му, че искам винаги да бъде така.

Спомних си как той отговори, че един ден ще се чудя дали е възможно да го мразя повече.

— Нямах съзнание. Нямах избор — търсех думи, за да обясня. — Беше също толкова изнасилване, колкото това, което Ънсийли принцовете направиха с мен.

Блестящият му поглед стана черен, непрогледен като кал, картините умряха. Под лявото му око един малък мускул се сви, отпусна се, сви се отново. Това незначително потрепване от страна на Баронс се равняваше на гневно избухване при обикновен човек.

— Изнасилването не е нещо…

— От което си тръгваш — прекъснах го. — Знам. Сега го разбирам. Ясно?

— Пълзеше. Ти пълзеше, когато те намерих.

— Твоята цел?

— Ти си тръгна от мен. По-силна при това.

— Целта ти? — изскърцах със зъби. Бях уморена, нетърпелива и исках основното.

— Да съм сигурен, че сме на една страница — каза той. Очите му бяха опасни.

— Направил си, каквото е трябвало, нали?

Той наклони глава. Не беше нито кимване, нито отрицание и това ме вбеси. Беше ми писнало да не получавам отговори от него.

Притиснах го.

— Направил си ме способна да вървя отново по единствения начин, по който си могъл. Това е нямало нищо общо с мен. Така ли?

Той се взря в мен. Имах чувството, че разговорът ни някъде е направил грешен завой, че можеше да протече по съвсем различен начин, но не можех да се сетя как или къде се беше залутал.

Баронс сведе глава до долу, кимвайки.

— Да.

— Тогава сме на същата страница. На същия параграф, на същото изречение — сопнах се.

— На същата скапана дума — съгласи се той равно.

Доплака ми се и се мразех за това. Защо не можеше да каже нещо мило? Нещо, което не беше за секс. Нещо за мен. Защо трябваше да идва тук, да ме дебне и да навира в носа ми факта, че всеки от нас е успял да влезе под кожата на другия? Щеше ли да умре, ако беше проявил малко любезност, малко съчувствие? Къде беше мъжът, който беше лакирал ноктите ми? Този, който беше облепил стаята с мои снимки и на Алина? Който беше танцувал с мен?

Средство за постигане на целта. Само това бях аз за него.

Тишината се проточи. Потърсих очите му. В тях нямаше и една-единствена дума.

Накрая той ми се усмихна бегло.

— Госпожице Лейн — каза студено. В тези две думи бяха събрани томове. Предлагаше ми официалност. Дистанция. Връщане към начина, по който бяха нещата преди, сякаш нищо не се беше случило между нас. Фасада на учтивост, която ни даваше възможност да работим заедно, ако трябва.

Щях да бъда глупачка, ако не приемех.

— Баронс — подпечатах аз сделката. Бях ли казвала някога на този озадачаващ ме студен мъж, че е целият ми свят? Беше ли той наистина настоявал да го казвам отново и отново? — Защо си тук? Какво искаш? — бях изтощена, а малкото ни стълкновение бързо изчерпваше останалата ми енергия.

— Можеш да започнеш, като ми благодариш — отново имаше опасен блясък в очите му, сякаш се бяха възползвали от него. Той се чувстваше, сякаш са се възползвали от него? Аз бях в най-слабата си форма, не той.

— За какво? Че си намерил нещо друго, което е било толкова важно да направиш, та ти е отнело цялото време — от онази полунощ на Сауин до четири дни по-късно, — за да дойдеш за мен? Няма да ти благодаря, че си ме спасил от нещо, от което си се провалил да ме спасиш — бях питала Дани на връщане към манастира кога той и хората му ме бяха измъкнали. Тя каза, че било късно вечерта на четвърти ноември. Защо? Къде е бил и защо не с мен?

Той вдигна рамо — изящество и сила в елегантен костюм на „Армани“.

— На мен ми изглеждаш добре. Всъщност, ти си повече от добре, нали? Минала си право през защитите ми, без да продумаш и дума. Не остави бележка до леглото. Наистина — присмя се той, — след всичко, което споделихме, госпожице Лейн! — той ми отправи вълча усмивка, само зъби и обещание за кръв. — Но получавам ли благодарности за това, че направих невъзможното и те върнах обратно от състоянието ти на При-я? Не. Какво получавам? — той ме огледа хладно. — Ти крадеш оръжията ми.

— Пъхал си си носа в моя автобус! — казах възмутено.

— Ще си го пъхам навсякъде, където ми харесва, госпожице Лейн. Дори под кожата ти, ако ми се иска.

— Само опитай! — казах и присвих очи.

Той тръгна напред с един бърз скок, но се усети и спря рязко.

Аз повторих движението му, без никаква съзнателна мисъл, сякаш телата ни бяха свързани от конци като на кукли. Подскочих напред и замръзнах. Свих юмруци отстрани на тялото си. Те искаха да го докоснат. Погледнах надолу. Неговите ръце също бяха свити в юмруци.

Отпуснах ги и кръстосах ръце.

Той кръстоса своите точно в същия момент.

Загледахме се.

Тишината се проточи.

— Защо взе оръжията ми? — попита той накрая.

Въпросът отново ме разбуди рязко. Бях опасно уморена.

— Трябваха ми. Реших, че е най-малкото, което можеш да ми дадеш, след всичкия секс, който получи — добавих с лекомислие, което не ми дойде отвътре.

— Мислиш, че можеш да крадеш от мен? Не се контролираш, Момиче-Дъга.

— Не ме наричай така! — тя беше мъртва. И ако не беше, лично щях да я убия.

— И го знаеш.

— Ти си този, който е изгубил контрол — казах само за да го ядосам.

— Никога не губя контрол.

— Губиш.

— Ни-… — той спря и погледна встрани. После невярващо: — По дяволите, нищо ли не си научила?

— Какво трябваше да науча, Баронс? — попитах. Ядът ми, който беше като прокъсано въже, се отприщи. — Че светът е гаден там, навън? Че хората ще ти отнемат всичко, което има значение за теб, ако им позволиш? Че ако искаш нещо, по-добре побързай и го вземи, защото вероятно някой друг също го иска и ако може да те изпревари, ще го вземе той? Или трябваше да науча, че не само е нормално да убиваш, но понякога може да бъде и чисто забавление? Беше истински ритник да открия това в главата ти. Искаш ли да поговорим? Да споделиш нещо интимно с мен? Не? Така си и мислех. Какво ще кажеш за това: колкото повече оръжия, знания и сила можеш да докопаш, по всеки начин, по който можеш, толкова по-добре. Лъжи, мами или кради, всичко се нарежда от само себе си. Не е ли това, което мислиш? Че емоцията е слабост, а коварството е безценно? Не трябваше ли да стана като теб? Не беше ли това целта? — крещях, но не ми пукаше. Бях бясна.

— Това никога не е била целта — изръмжа той, придвижвайки се към мен.

— Тогава каква беше? Каква, по дяволите, беше целта? Кажи ми, че в това е имало някаква цел! — също изръмжах и пристъпих към него.

Нападнахме се като бикове.

Миг преди да се сблъскаме, аз извиках:

— Помогна ли на ЛГ да ме превърне в При-я само за да ме направиш по-силна?

Главата му се отметна назад и той спря толкова внезапно, че аз се забих в него, отскочих и се проснах по задник. На пода. Отново.

Той се взираше в мен и за част от секундата видях един напълно беззащитен поглед в очите му. Не. Не беше. Не просто не беше, този… мъж, поради липса на по-добра дума… който се наслаждаваше да убива, беше ужасен от тази мисъл.

Някакво ужасно напрежение вътре в мен изчезна. Дишах по-лесно.

Останах на пода, твърде изтощена, за да се изправя. Последва още едно от онези дълги, напрегнати мълчания. Въздъхнах.

Той си пое дълбоко дъх. Изпусна го.

— Щях да ти дам оръжията — каза накрая.

— Трябваше да ги поискам — признах неохотно. — Но тогава ти вероятно щеше да ги заредиш с нещо смъртоносно, както направи с Кълбото, а аз щях да бъда обвинена и за това — не можах да се сдържа да не добавя.

— Не съм заредил Кълбото. Купих го на аукцион. Някой ме е накиснал — каза го с такава липса на жар, че почти му повярвах. Последва нова продължителна тишина.

Той плъзна една чанта от рамото си и я пусна в краката ми. Беше раницата ми.

— Къде намери това? Не я видях в стаята, когато си тръгнах, а я търсих — бях се чудила къде е отишла.

— Намерих я в манастира, докато чаках да се върнеш.

Намръщих се.

— Откога си тук?

— От късно снощи. Прекарах целия вчерашен ден в опити да те намеря. Когато те проследих до тук, отново беше заминала. По-лесно беше да чакам да се върнеш, отколкото да губя време отново да те проследявам.

— Не работи ли малката ти вярна дамга? — разтрих основата на черепа си, където беше поставил своята тайнствена татуировка. Тази, която ме беше предала, когато се нуждаех от нея.

— Мога да усетя най-общо посоката ти, но не и да те открия точно. Не съм в състояние, откакто стените се срутиха. Действа повече като компас, отколкото като GPS, след като светове на Фае разцепиха нашия.

— МПД. Наричам ги Междудименсионни приказни дупки.

Той леко се усмихна.

— Забавно момиче си, нали?

Изпаднахме в поредната неудобна тишина. Погледнах към него. Той погледна встрани. Свих рамене и също погледнах встрани.

— Аз не бях… — започнах.

— Аз не… — започна той.

— Колко прелестно! — прекъсна ни В’лане. Гласът му се появи преди него. — Самата представа за човешко семейно щастие. Тя е на пода, ти се извисяваш над нея. Той удари ли те, МакКайла? Кажи една дума и ще го убия!

Ядосах се, че В’лане може да е бил наоколо невидим и да ни е подслушвал. Погледнах го рязко, когато се появи. Ръката ми моментално се плъзна под палтото, търсейки копието, затъкнато под мишницата ми. Нямаше го. В’лане никога не ми позволяваше да го държа в негово присъствие, но винаги ми го връщаше, когато си тръгваше. Мразех, че има силата да взема оръжието ми. Ами ако не ми го върнеше? Ако решеше да го задържи за своята си раса? Със сигурност щеше да е взел копието и меча преди месеци, ако искаше. Щеше да ми го върне и този път, помислих хладнокръвно. Иначе всемогъщият детектор на Книгата щеше да му каже да се чупи.

— Сякаш можеш — рече Бароне.

— Може би не. Но наистина се наслаждавам да мисля за това.

— Давай, Камбанке!

Изправих се.

В’лане се засмя и звукът беше ангелски, божествен. Вече не ми влияеше сексуално, но все още имаше онзи душевен заряд. Царствен, по-голям от живота, винаги щеше да е твърде красив, за да се изрази с думи. Беше облечен различно от последния път, когато го видях. Тоалетът подхождаше на златното му съвършенство. Също като Баронс и той носеше елегантен тъмен костюм, яркобяла риза и кървавочервена вратовръзка.

— Намери си свой собствен моден съветник — изръмжа Баронс.

— Може да съм решил, че харесвам твоя стил.

— Може би си решил, че ако приличаш повече на мен, тя ще чука и теб.

Трепнах, но реакцията ми беше нищо в сравнение с тази на В’лане.

За миг бях замразена, по-неподвижна от Тенекиения човек без смазка. Цялото ми тяло потрепери и по пода задрънча лед. Пристъпих напред, оставяйки ледената си обвивка назад. Цялата библиотека — мебели, книги, под, лампи, стени — блестеше с тънък слой лед. Крушките се пукаха една след друга.

— Престанете! — сопнах се, дъхът ми излизаше на пара. — И двамата! Вие сте корави момчета. Разбирам. Но съм уморена и отегчена. Казвайте каквото имате да казвате, без всички тези стойки, а после отивайте по дяволите!

Баронс се засмя.

— Браво на теб, госпожице Лейн!

— Основното, Баронс! Сега!

— Събирай си нещата! Връщаме се в Дъблин. Имаме работа. Шийте зрящите не те спасиха. Аз го направих.

— Дани беше тази, която ме спаси.

— Щеше да умреш тук, ако не бях аз.

— Аз щях да я спася — каза В’лане.

— Основното, В’лане! И си почисти бъркотията! — ледът се топеше. — Няма да чистя след никого от вас! И поправи лампите! Трябва ми светлина.

Лампите светнаха отново. Библиотеката беше суха.

— Книгата е била забелязана наскоро. Знам къде и мога да те Пресея там, за да я търсиш. Можеш да я проследиш много по-бързо с мен, отколкото с него.

— А ти ще докладваш на Великата повелителка за нашия напредък? — казах сухо.

— Помагах на Роуина само за да подготвя пътя за нас, за да продължим, когато можеш. Отговарям пред теб, както винаги, МакКайла. Не пред нея.

— След твоята кралица — казах горчиво. — Тази, при която избра да останеш, вместо да ме спасиш.

— За мен ти беше първа — каза Баронс. — Нямаше кралица преди теб.

— Да. Нямаше кралица… само четири дни — напомних му. — Не вярвам да ти е отнело толкова дълго време да ме намериш. Искаш ли да ми кажеш къде беше през цялото време? Какво имаше преди мен?

Той не каза нищо.

— Така си и помислих.

Прекосих стаята и застанах до огнището. Беше старомодно, работеше с дърва, не с газ. Избухването на В’лане ме бе оставило вледенена. Беше студена нощ в Дъблин, а това неизползвано крило се затопляше минимално. Липсваха ми огнищата в книжарницата. Исках удобства.

— Направи ми огън, В’лане!

Пламъци запукаха и заизскачаха от ароматните цепеници с бяла кора, преди дори да довърша изречението.

— Ще отговоря на всичките ти нужди, МакКайла. Трябва само да поискаш. Родителите ти са добре. Погрижих се. Баронс не може да ти даде това, което аз мога.

Разтрих длани, за да ги стопля.

— Благодаря, че си проверил. Моля, продължавай да го правиш! — в някакъв момент исках да ги видя дори и само отдалеч. Даже кулите на клетъчните телефони да работеха, не бях сигурна, че щях да говоря с тях сега. Вече не бях дъщерята, която познаваха. Но си оставах дъщерята, която ги обичаше и би направила всичко по силите си, за да ги защити. Дори това да означаваше да стоя настрана, за да не може никой от враговете ми да ме проследи дотам.

Обърнах се. В’лане беше отдясно, Баронс — отляво. Бях развеселена да видя, че един диван, четири стола и три маси се бяха появили на пътя между тях, дълъг почти осем метра. В’лане беше пренаредил мебелите, докато съм била с гръб към тях. Сякаш малкото мебели щяха да спрат Джерико Баронс. Той можеше да се движи бързо като мълния, а между тези двамата не беше останала никаква любов. За кой ли път се зачудих защо. Знаех, че никой от тях няма да ми каже.

Но все пак, може би имаше начин.

Междувременно, докато зареждах за опита намаляващата си енергия, казах:

— Информирай ме! Какво стана у Келтърови на Сауин?

— Ритуалът по запазване на стените се провали — рече Баронс.

— Очевидно. Подробности!

— Използвахме черна магия. Опитахме всичко. Келтърови са древен род друиди, които отдавна вървят по ръба. Особено Киън. Дагиъс и Дръстан направиха първия опит. Когато се провалиха, Крисчън и аз поехме нашия ред.

— В какво точно се състоеше вашият „ред“?

— Не питай, госпожице Лейн! Този път просто се откажи! Беше единственото, което можехме да направим и което можеше да подейства. Не стана. Вече няма значение.

Зарязах темата. Щях да узная повече подробности от Крисчън, отколкото някога би ми дал Баронс, и планирах да го видя възможно най-скоро. Той беше важна част от бъдещите ми планове.

Сякаш прочел мислите ми, Баронс каза:

— Крисчън го няма.

Обърнах се рязко.

— Как така го няма?

— Липсва. Изчезна, когато светът на Фае измести Бан Дрохид — белите камъни, където Келтърови изпълняват ритуала. Той беше в кръга, когато се случи.

— Е, къде е отишъл? — настоях, гледайки ту Баронс, ту В’лане.

— Ако знаехме, нямаше да липсва — каза Баронс сухо.

— Невъзможно е да се каже — отговори В’лане, — въпреки че търсихме. Кралицата ми е дълбоко разстроена, че изгуби един от друидите си Келтър в такова критично време. Неговите чичовци също го търсят.

— Изчезнал е преди два месеца? — бях ужасена. Къде беше младият, секси шотландец? Дано не е в света на Фае, мислех си, превърнат в При-я! Той имаше точно такъв изключително добър външен вид, какъвто се нравеше на Фае. Мразех следващия въпрос. — Знаем ли, дали е жив? Някой от вас има ли някакъв загадъчен начин да определи това?

Те поклатиха глави.

Въздъхнах тежко и разтрих очи. По дяволите! Бях срещнала Крисчън след пристигането си в Дъблин и той беше единственият мъж, на когото всъщност вярвах (е, поне повече отколкото на всеки друг), а сега него го нямаше. Отказах да приема, че е мъртъв. Това би означавало, сякаш се отказвам от него. Никога не бих се отказала от някой от моите хора.

Не само че го харесвах, нуждаех се от него. Той беше ходещ детектор на лъжата. Способността му да различава истина от измислица беше талант, който ме сърбеше да пусна в употреба. И исках да го изпитам точно върху особите, които стояха в същата тази стая. Присвих очи. Колко удобно и за двамата, че беше изчезнал.

Тревожех се за Крисчън. Бях разочарована, че съм изгубила възможността да изтръгна някои отговори.

Но не бях изгубила всичките си възможности.

— Събирай си нещата! — каза Баронс. — Да тръгваме! Сега!

— МакКайла идва с мен — каза В’лане. — Ти не можеш да защитиш родителите и. Не можеш да Пресяваш. Тя няма да избере теб.

В стаята имаше достатъчно тестостерон за цяла армия мъже, а аз не бях имунизирана срещу него. Дори без обаяние, В’лане беше по-прелъстителен от кой да е жив човешки мъж. А Баронс… е, тялото ми си спомняше и се наслаждаваше на всеки момент. Това, че двамата едновременно усилиха излъчването си, ми докара затруднения с дишането.

Гледах ту единия, ту другия, обмисляйки възможностите си. Те ме наблюдаваха в мълчание и чакаха да направя избора си.

Пристъпих към Баронс.

Тъмният му поглед блесна триумфиращо. Усещах как прелива от самодоволство, почти толкова силно, колкото беше и сексуалният заряд, който хвърляше към мен.

— Мисли добре и бързо! — изсъска В’лане. — Не би било мъдро да ме отхвърлиш, МакКайла.

Аз мислех добре и бързо.

Сключих ръка под лакътя на Баронс. Не би могъл и да изглежда по-доволен дори да го бях погледнала с огромни очи и да му бях казала, че той е моят свят.

Стиснах ръка, забих нокти в плътта му и задържах.

Очите му се присвиха, после пробляснаха, а после вече не го виждах изобщо, защото притисках, притисках, притисках ожесточено, мушках се с ярост надълбоко в ума му с моя специален талант на шийте зрящ, който се беше събудил напълно в леглото му.

Исках отговори. Исках да знам защо има толкова много неприязън между тези двамата. Исках да знам на кого да вярвам, да знам не толкова кой беше по-добрият мъж, а поне малко по-малко лошият.

Притисках, търсейки пролука, която можех да използвам, и внезапно бях…

В света на Фае!

Това трябваше да е. Пейзажът беше неописуемо тучен, цветовете — твърде богати, ярки, толкова наситени с багри, сякаш имаха тъкан. Това ми напомни първия плаж, на който ме беше завел В’лане преди месеци, където бях играла волейбол с Алина, когато ми беше направил подаръка да я видя отново, макар и само в илюзия. Но това не беше плаж. Това беше дворът на Фае!

Ярко оцветени копринени дивани бяха пръснати около някакъв подиум. По дърветата растяха листа и цветове в неразбираеми краски и измерения. Вятърът миришеше на жасмин, на сандалово дърво и на други аромати, както си представях, че мирише раят, ако такова място съществува изобщо.

Исках да се огледам. Исках да видя кралицата на нейния подиум, но не можех да обърна моя/нашия поглед към нея, защото аз бях пътник в неговата глава и бях…

В тялото на Баронс.

Бях силен.

Бях студен.

Бях могъщ, а те просто не знаеха колко могъщ бях.

Те не ме разпознаха, глупаците.

Бях опасност.

Бях всичко, от което трябваше да се страхуват, но бяха живели толкова дълго, че бяха забравили страха. Щях да ги науча.

Щях да им напомня.

Бях с Фае принцеса, заровен дълбоко в нея. Тя пулсираше около мен. Тя беше енергия, тя беше празна, тя беше секс, който поглъщаше. Ноктите й бяха на раменете ми, впиваха се. Бях повече удоволствие, отколкото някой от нейните принцове някога можеше да бъде. Аз бях пълен. Аз бях неуморим. Затова ме беше потърсила. Слухът се беше разнесъл, както бях искал, и отегчена, преситена, тя беше дошла за мен, както знаех, че ще направи.

Бях прекарал месеци в двора, в нейното легло. Гледах, опознавах и изучавах двора на Сийли. Търсех отговори. Търсех скапаната, проклета Книга.

Но сега бях отегчен и бях научил всичко, което можех да разбера от тях, защото те бяха глупаци, които пиеха отново и отново от мистичен котел, за да забравят. Сякаш забвението премахваше греха.

Исках да си спомнят.

Те не можеха.

Но можех да ги накарам да си спомнят страха.

В’лане ме гледаше, както ме гледаше от мига, в който бях взел неговата принцеса, и чакаше да бъде отново негова, сигурен, че ще бъде. Все пак, те бяха безсмъртни. Те бяха богове. Бяха непобедими. Той чакаше момента, в който вече нямаше да бъда защитената й играчка, за да може да ме унищожи.

МАХАЙ СЕ ОТ ГЛАВАТА МИ!

Забих нокти в ръката на Бароне и извиках.

Той се бореше с мен. Съпротивляваше се. Беше ме изблъскал от тялото на принцесата, беше ме изхвърлил, търкаляйки се от спомена за двора на Фае.

Бях на ръба на ума му, замаяна от неочакваното изхвърляне.

Стегнах се, изковах се в снаряд от чиста воля и стрелях обратно към блокадата, която беше вдигнал. НЕ СЪМ СВЪРШИЛА ОЩЕ!

Рикоширах в гладка черна стена и разбрах веднага, че беше непробиваема. Той беше по-силен от мен. Не можех да мина през нея. Щях да се забивам до смърт в нея, ако опитах.

Но не бях готова да призная поражението си. Впрегнах скоростта на този рикошет като бумеранг, направих последни настройки в курса и обърнах встрани.

Каквото и да имаше зад тази стена, щеше да остане скрито, но аз можех да получа нещо друго. Знаех, че мога.

И внезапно отново бях там, стоях…

В двора на Фае, гледах надолу към принцесата…

Баронс тръшна стена пред мен. Но не достатъчно бързо.

Аз профучах през нея.

Той тръшна още една стена, но не я укрепи достатъчно бързо. Съборих я.

Кучката беше мъртва.

Той тръшна още една стена. Твърде малка, твърде късно.

Аз я пръснах на парчета.

Всички Фае в двора на кралицата пищяха, бягаха от страх за живота си, защото немислимото се беше случило.

Един от техния вид беше спрял да съществува.

Една от техните беше убита.

От мен/Баронс/нас.

Задушавах се, пръсках слюнка, опитвах се отчаяно да дишам и осъзнах с ужас, че не лицето Баронс/Мак се задушаваше. Беше моето тяло.

Отдръпнах се, отскубнах се, препънах се назад, откъснах се от ума на Баронс. Не беше лесно да се разплетем.

Ръката му беше на гърлото ми.

Моята — на неговото.

— Какво, мамка му? — избухна В’лане. Беше най-човешкото изречение, което някога го бях чувала да изрича. Той ни беше наблюдавал, но нямаше представа какво се беше случило.

Нашата битка беше скрита.

С Баронс се взряхме един в друг.

Пуснахме гърлата си едновременно.

Аз отстъпих назад.

Той не. Но пък и не бях очаквала да го направи.

— Наистина можеш да убиеш В’лане! — възкликнах. — Затова не те оставя да го приближиш. Можеш да го убиеш. Как?

Баронс не каза нищо. Никога не го бях виждала толкова неподвижен, мълчалив.

Завъртях се към В’лане.

— Как? — настоях. Треперех. Баронс можеше да убие Фае. Нищо чудно, че Сенките го оставяха на мира. — Той разполагаше ли с копието или меча? — но знаех в костите си, че не беше нито едно от тези оръжия. Стената, която беше хвърлил, беше скрила отговора. Каквото и оръжие да беше използвал, не беше от тези, които знаех.

В’лане не каза нищо.

— Какво има той срещу теб? — извиках вбесена.

— Решавай, госпожице Лейн! — каза Баронс зад мен.

— Избирай! — съгласи се В’лане.

— Вървете в ада и двамата! Нов свят. Нови правила. Нова аз. Не ми се обаждайте! Аз ще ви повикам.

— За да ме повикаш, ще ти трябва отново моето име — каза В’лане.

— За да може да ме предаде отново, когато ми трябва?

— То се провали само през краткия период, когато цялата магия беше спряла. В такъв момент е невъзможно да се поддържа. Даррок няма да опита отново. Той няма нужда да го прави. Постигна целта си.

— Ще си помисля — казах. И щях. Всички оръжия. Добре.

Нещо изтрака на пода до краката ми. Беше мобилен телефон.

Не се обърнах.

— За какво е това? Няма кули, не помниш ли? — подиграх се.

— Работи — каза Баронс. Той направи тежка пауза, за да подчертае своя последен удар. — Винаги е работил.

Спрях да дишам. Това, което казваше той, не беше възможно. Завъртях се, загледах се в очите му.

— Електричеството беше спряло! Обаждането ми до Дани беше прекъснато. Така и не възстановиха обхвата! — знаех. Бях проверявала цяла нощ.

Той се придвижи към мен толкова бързо, че не го видях да приближава и нямах възможност да реагирам. Тялото му беше притиснато към моето, устните му бяха върху ухото ми.

Облегнах се на него и вдишах. Не можах да се спра.

Той прошепна:

— Маловерница. Не за АУ.

Това беше номерът, който беше настроил на телефона ми и който значеше Ако умираш.

— Но ти дори не опита.

Езикът му докосна ухото ми. После той изчезна.