Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (24)

Двайсет и две

ЛГ дойде да ме види вчера — казах, докато влизах през предната врата на „Книги и дреболии Бароне“. Външното осветление на красиво реставрираната сграда беше настроено на слаба степен и къпеше улицата и сводестия вход в мека кехлибарена светлина. Вътрешните светлини също бяха толкова слаби. Изглежда Баронс вече не смяташе Сенките за голяма заплаха.

Не можех да го видя, но знаех, че е там. Настроена съм да усещам дори най-слабия полъх от Джерико Баронс сега. Иска ми се да не бях. Това ме кара да си спомням времето, когато танцувахме, а той се смееше и аз нямах никакви грижи на света, освен да бъда… красив звяр. Да ям, да спя и да правя секс.

Ах, простичкият живот!

Напрегнах се. Имаше Обект на силата, или пък няколко, някъде из книжарницата. Беше някой много силен или група по-слаби. Усещах го в стомаха си. Можех да го почувствам като студен огън в мрачната яма на ума си. ОС вече не ме караха да ми се гади. Караха ме да се чувствам… жива.

— Каза, че ти си задникът, който го е научил на Гласа — продължих. — Странно как си забравил да го споменеш, когато се опитваше да учиш мен.

— Не забравям нищо, госпожице Лейн. Аз пропускам.

— И се измъкваш.

— Лъжа, мамя и крада — съгласи се той.

— Ако ти изнася.

— Имаш абсурдни приоритети — той пристъпи от сенките между библиотеките.

Огледах го от горе до долу. Бях виждала веднъж преди Джерико Баронс да носи дънки и тениска. Това е като W16 двигателя на „Бугати Вейрон“, с всичките хиляда и една конски сили, в тяло на „Мустанг Шелби ’65“. Висотата на усъвършенстваната мощ, облечена с нахални, наперени мускули. Ефектът е обезпокоителен.

Татуировките му бяха повече отколкото преди няколко дни. Когато последно го бях виждала да има гланц единствено от пот, ръцете му не бяха белязани. Сега имаха — от бицепса до китката — ръкави от заплетени рисунки в пурпурно и черно. Сребърна гривна блестеше на едната китка. Ботушите му бяха със сребърни вериги.

— Обедняваме, а? — рекох.

„Трябва ти да говориш“ — казваха тези тъмни очи, докато оглеждаха тоалета ми от черна кожа.

— Какво е абсурдното в моите приоритети? — измъкнах се. Не беше моя грижа какво мислеше той за облеклото ми. — Ти мразеше моите дъги, сега не харесваш кожата ми. Има ли нещо, което харесваш у мен?

— ЛГ, както го наричаш, прати принцовете си да те изнасилят, а вероятно сам те е изнасилил, а ти едва сега споменаваш, че той… какво? Отбил се е? Донесе ли цветя? И отговорът е кожата ти, госпожице Лейн.

Нямаше да призная последните му думи.

— Без цветя. Само кафе. Но не беше „Старбъкс“. Бих дала и кучешките си зъби за гранде лате от „Старбъкс“.

— Аз не бих предлагал кучешките си зъби толкова нехайно. Никога не знаеш кога може да ти потрябват. За жена, която наскоро е била жертва на групово изнасилване, определено изглеждаш преситена.

— О, моля те, Баронс! Какво още бих могла да изгубя?

— Никога не се чуди по въпроса!

— Защо го обучи? Осъзнаваш ли, че по невнимание, може би дори нарочно…

— Нито дума, госпожице Лейн!

— … може да си му помогнал да убие сестра ми?

— Опъваш.

— Така ли? Какво още го научи?

— Някои дребни друидски изкуства.

— В замяна на какво?

— Какво каза Даррок? Обеща ли отново да ти върне сестрата?

— Разбира се.

— А ти каза на изнасилвача си, че ще си помислиш?

— Той заяви, че ще се върне за мен след три дни. И че е по-добре да съм склонна.

— Но ти — каза тихо Баронс, пристъпвайки по-близо, — ах, скъпа госпожице Лейн, ти мислиш, че нямаш какво повече да губиш. Кога изтичат тези три дни?

— Ето това наистина ме вбесява. Не знам. Той беше досадно неясен.

Бароне ме погледна, после бледа усмивка накъдри устните му и за момент помислих, че може да се засмее.

— Какво нахалство! Заплашва те, а не е точен в заплахата.

— Точно това мисля и аз.

Бледата усмивка изчезна. Лицето му беше студено.

— Няма да се отдалечаваш повече от мен.

Въздъхнах.

— Бях съвсем сигурна, че ще кажеш това.

— Искаш ли отново да те вземе?

— Не.

— Тогава няма да бъдеш глупава. Няма да се хвърляш към опасността точно в най-неподходящия заради някаква привидно благородна кауза момент само за да бъдеш отвлечена от злодея — не заради някой твой недостатък, а защото е трябвало да свършиш благородното нещо. Все пак, не си ли заслужават някои неща да умреш за тях? — каза той сухо.

Килнах глава.

— Не знаех, че четеш любовни романи.

— Познавам хората.

— Ха! Най-после признаваш, че не си такъв.

— Не признавам нищо. Искаш истини от мен? Виж ме, когато ме гледаш!

— Защо размаза в тавана тортата, която ти бях взела за рождения ден?

— Ти се опитваше да празнуваш деня, в който съм роден. Ела, госпожице Лейн! Имам да ти покажа нещо.

Той се обърна и тръгна към задната част на магазина, без да погледне дали го следвам.

Последвах го. Голям ОС, право напред.

— Кого трябваше да убиеш, за да вземеш третия? — зяпнах. Три от камъните, необходими за да „разкрият истинската природа“ на Шинсар Дъб, блестяха на бюрото в кабинета му в злокобно синьо-черно.

Той ме погледна. „Наистина ли искаш да знаеш!“ — присмиваха се очите му.

— Задраскай този въпрос! — казах бързо. — В’лане притежава четвъртия, нали? — като стана дума, чудех се къде беше отишъл В’лане и защо. Какво беше станало с него в защитения коридор? Защо беше изсъскал срещу мен и какво му беше причинило болка? Бях очаквала да Пресее, скоро след като се беше случило, и или да обясни, или да ми е страшно разгневен.

Вярвам в това.

— Но не знаем къде е.

Все още не.

— Спри да говориш, без да говориш! Имаш уста, използвай я! — възмущавах се на скритата интимност в нашите безсловесни диалози.

— Използвах устата си преди няколко дни. Ти също.

— Спри да ми напомняш! — изръмжах.

— Мислех, че сме загърбили ненужните преструвки. Поправям се.

Приближих се до бюрото, едновременно привлечена и отблъсната от силата, която покритите с руни камъни излъчваха. Познах този, който бях откраднала от леговището на Малуш. Беше най-малкият от трите. Вторият беше двойно по-голям, третият — дори още по-голям. Имаха остро изсечени краища, сякаш бяха изрязани с голяма сила от някаква материя с неизмеримо по-различни химически съставки и общи закони, от каквото и да било в нашия свят. Подредени в близост един до друг, всеки от трите излъчваше нежен кристален звън с различна продължителност и тон. Звукът беше натрапчиво красив. И силно обезпокоителен. Като вятърни камбанки от ада.

— Ти каза, че ако и четирите се съберат, ще изпеят Песен на Сътворението. Истинската Песен? Или някоя по-малка. Има ли по-малки?

— Аз не знам.

Разшавах се. Това, че Баронс признаваше невежеството си, ме тревожеше толкова колкото звукът, идващ от камъните.

Пресегнах се да докосна един от тях. Когато ръката ми премина над него, блясъкът му пламна толкова ярко, че очите ме заболяха. Дръпнах ръката си назад.

— Интересно — промърмори Баронс. — Склонна ли си да експериментираш?

Погледнах го рязко.

— Искаш да се опиташ да притиснеш Книгата с трите — да я проучиш, да видиш как може да реагира и дали ще бъде разкрито нещо повече.

— Съгласна ли си?

Замислих се за момент, спомняйки си какво беше станало последния път, когато двамата с него бяхме преследвали Книгата.

Нещото беше сменило рязко курса и беше тръгнало право към нас. Беше хванало Баронс в своя плен. Беше избрало Баронс, не мен. Нищо нередно не се случи с мен. Аз бях добре. Бях същата Мак, която винаги съм била. Самият ми баща беше казал, че съм толкова добра, колкото е възможно. Всички знаеха колко мъдър е Джак Лейн.

— Добре — казах.

Той събра камъните и започна да ги опакова в кадифени парчета плат, а през това време аз се загледах в Ънсийли огледалото. То стоеше от месеци точно под носа ми в неговия кабинет, но нито веднъж не бях усетила присъствието му. А то беше част от огромна мрежа Ънсийли светини. Сега беше затворено, маскирано като напълно нормално огледало.

— Как действа? — попитах.

Той продължи да опакова камъните в мълчание.

— О, стига! — казах нетърпеливо. — Не е като да се опитвам да ровя в главата ти, за да разкрия някоя от скъпоценните ти тайни. Фае съсипват планетата ми и аз ще им изритам задниците от нея. Всичкото знание, както и оръжията, е нещо добро. Така че, плюй!

Той не вдигна поглед от това, което правеше, но виждах, че на устните му играе лека усмивка.

— Понякога мисля, че отказваш да споделяш неща само за да ме вбесяваш.

— Но ти никога не правиш нещо само за да ме вбесиш — каза той сухо.

— Не и когато засяга нещо, което може да е важно. Ами ако се озова някъде, без никакъв начин да се измъкна, освен Среброто? Дори няма да знам как да го използвам.

— Мислиш, че имаш куража да пристъпиш в едно от тези неща?

— Може да се изненадаш — казах студено.

— Не и ако правиш всичко, както се чукаш.

Нямаше да му позволя да ме обърка, като говори за това.

— Искам да се уча, Баронс. Научи ме! Ако знаех частица от това, което знаеш ти, шансовете ми за оцеляване биха били много по-големи.

— Може би тогава вече няма да искаш.

— Няма ли да съдействаш? — казах вбесена.

— Не знам тази дума — присмя ми се той с фалцет.

— Опитвам се да се въоръжа, за да мога да се бия така, както се чукам — сопнах се. — Но ти отказваш да помогнеш — мразех да ми се напомня за времето, когато бях При-я.

— Бях започнал да се чудя дали някога ще кажеш тази дума отново, госпожице Лейн. Имаше време, когато нямаше задръжки. „Чукай ме, Джерико Баронс!“, казваше ти. Сутрин, обед и вечер.

Има два вида словесен мед, които една южняшка жена може да вложи в думите си, когато й се прииска: този, който привлича мухи, топи сърцата на мъжете и стяга други техни части, или този, който кара мъжа да иска да се свие някъде и да умре. Прибегнах до втория.

— Не знаех, че е толкова лесно да те накарам да говориш, иначе щях да го кажа преди пет минути. Начукай си го, Джерико Баронс!

Той вдигна глава и се разсмя, зъбите му проблясваха на лицето му. Забих нокти в дланите си.

— Сребрата — каза той, когато спря да се смее — някога са наброявали десетки хиляди, но някои казват, че сега са безбройни. Нещата на Фае имат склонността да…

— Знам. Да приемат собствен живот. Да се променят и развиват по странни начини.

— Когато Сийли кралят ги направил…

— Ънсийли кралят — поправих го.

— Първо е бил Сийли. И спри да ме прекъсваш, ако искаш да продължа да говоря. Когато Сийли кралят ги направил, те изграждали нещо като мрежа от абсолютна точност и предвидимост. Било е невероятно изобретение. Били са първият начин на Фае за пътуване между измеренията. Влизането в едно от тях незабавно те поставяло в Залата на всички дни.

— Какво е Залата на всички дни?

— Залата е… ами, мисли за нея като за летище! Основната точка за пристигане и заминаване на цялата мрежа. Обградена е с огледала, които се свързват с огледала в други светове в безброй други измерения и времена. Някой може да стои в Залата, да проучва индивидуалните огледала и да избира между стотиците хиляди места, където да отиде. Била е версията на Фае за… квантова туристическа агенция.

— В’лане ми каза, че кралят първоначално създал Сребрата за своята наложница, а не за другите Фае. Поясни, че кралят ги създал, за да може тя да живее вътре в огледалата, никога да не остарява и да има други светове, които да изследва, докато той намери начин да я направи Фае като него — отново се зачудих какво беше станало с В’лане по-рано този следобед. Знаех, че не мога да разчитам на името му върху езика си, но се чувствах някак гола без него.

— Каза ли ти също, че когато кралицата усетила мощта на творението на краля да се проявява, тя настояла да разбере какво е направил и че за да успокои подозренията и, защото тя много мразела наложницата му, той трябвало да се престори, че е направил Сребрата като подарък за нея?

— В’лане каза, че кралят дал на кралицата само част от тях.

— За жалост е трябвало да даде на кралицата връзката, която съдържала Залата на всички дни. Наложницата му получила само малка част от това, което направил за нея, изолирано от останалото. За да компенсира това, той изградил за наложницата си фантастичния Бял палат, високо на един хълм — къща с безброй стаи, тераси и градини. Той направил тази част от Сребрата достъпна само през огледалата, окачени в личните му покои.

— Значи има две отделни части от Сребрата — това беше много за възприемане. — Едната е колекция от вероятно безброй огледала, които се свързват с други измерения, светове и времена от главното „летище“ в Залата на всички дни. Другата е по-малка, изолирана мрежа, където е живяла наложницата му. Предполагам, че след като тя умряла, тази част никога не е била използвана отново — унесох се в мисли аз. Сребрата бяха нещо очарователно. Не можех да си представя да мога да стъпя в някое огледало и моментално да бъда пренесена до някой друг свят или време.

— В’лане ти е казал много — Баронс звучеше ядосан.

— Той ми казва повече от теб. Това ме кара да се чудя на кого да вярвам.

— Мото, с което да живееш: Никога не се доверявай на фея! Той каза ли ти как е умряла наложницата на краля?

— Каза, че толкова е намразила това, в което се превърнал кралят, че го напуснала по единствения начин, по който можела. Като сложила край на живота си.

— Направи ли си труда да посочи, че всичко, което извършил кралят, е било за нея? Тя помислила ли е за това, преди да реши да се самоубие? Хрумвало ли и е, че понякога готовността да се обърнеш към мрака заради някой друг може да е просто шибана добродетел?

— Не изглежда да го е направил заради нея. Изглежда, сякаш се е тормозил, че тя ще умре, и е имал желание да направи всичко, за да я задържи.

— Перспектива, госпожице Лейн! Намери перспективата!

Лорд Господар беше казал същото.

— Мислиш, че наложницата е трябвало да е благодарна, задето любовникът й се е превърнал във вманиачен задник, и да затвори очи за ужасяващите резултати от експериментите му? Може би, ако вместо да прекарва цялото си време — а не говорехме ли за десетки хиляди години, — за да чака той да я направи безсмъртна, просто я беше обичал в смъртния живот, какъвто тя е имала, е щяла да бъде щастлива.

Баронс ме изгледа остро.

— Сребрата сега са каша — продължи той отсечено. — Няма нищо предвидимо в тях.

— Защото Крус ги е проклел. Кой точно е Крус? — продължавах да чувам името му, но това беше всичко. Дори не знаех дали е бил Сийли, или Ънсийли. И какво е било проклятието?

— Няма значение. Той е мъртъв — Баронс постави камъните в черна кожена торбичка, покрита с нежно блестящи руни, и я завърза с кожен шнур. Щом запечата торбичката, звъненето престана и камъните замлъкнаха. — Но проклятието му никога няма да умре. То е покварило Сребрата безвъзвратно. Това, което някога е била лесно управляема мрежа, сега е място на пълен хаос. Сега някои Сребра те отнасят до Залата, но други не. Светове и измерения са натрошени и нацепени с МПД. Някои от основните огледала се пръснали, други се появили на места, където никога не е трябвало да бъдат. Много от двупосочните Сребра в Залата сега са еднопосочни билети до пустеещи земи. Самите огледала се променили, излъчвайки илюзорни отражения. Залата на всички дни се сблъскала със света на наложницата, с части от света на Фае, а някои дори се разбили във Фантазия.

— Фантазия? — възкликнах. — Наистина ли има свят на Фае с такова име?

— Той не принадлежи на Фае. Фантазия е много по-стар свят и не принадлежи на никого. Там се развиват всички надежди, фантазии, илюзии и кошмари на съзнателните същества или пък сънищата им, в което предпочиташ да вярваш. За да усложни нещата още повече, проклятието на Крус създало разкъсвания в стените на затвора на Ънсийли и сега Сребрата се свързват и със затвора.

— Е, тогава защо Ънсийли не са избягали преди?

— Някои са. Но затвора на Ънсийли е толкова огромен, че едва няколко са открили процепите в стените, а Сребрата са толкова невъзможни за управление, че едва шепа са успели да намерят пътя си към твоя свят. Някой може да остане вътре, в мрежата на Сребрата завинаги. Те вече не са част от настоящето, а съдържат остатък от миналото. Някои казват, че са проекции на всички възможности, че наистина са станали Залата на всички дни, които някога са били и някога ще бъдат. Няма гаранции. Фае напълно ги избягват.

— Но не и ти. Не и ЛГ.

— Има начини — друидски изкуства, които могат да изолират части от Сребрата, ако бъдат използвани мъдро, позволявайки известна степен на контрол върху временния транспорт в рамките на ограничено пространство. В зависимост от Среброто, с което работиш, има известни… неудобства. Студът в някои от тях е трудно поносим.

Знаех го. Бях видяла Баронс да излиза от него, покрит с кристали заледена кръв. Бях усетила повея на смразяващ душата вятър.

— И защо уби жената, която изнасяше от Среброто? — гласът ми беше захарен памук по ръба на нож.

— Защото така исках — отговори той със същата захаросана лекота на тона. — Не очакваше това, нали, госпожице Лейн? Не просто получаваш отговор, а дори аз сам се обвинявам. Хайде! — каза той и в тъмния му поглед блесна внезапно нетърпение. — Нощта няма да трае вечно.

— Как изглежда затворът на Ънсийли? — исках да знам дали не е студеното място, на което отивам понякога в сънищата си. Ако беше така, как бих могла да знам за него?

— Умножи студа в моето Сребро по безкрайност!

— Но как изглежда?

— Няма слънце. Няма трева. Няма живот. Само скали и скали от лед. Студ. Мрак. Отчаяние. Въздухът вони на него. Има три цвята там — бяло, черно и синьо. Тъканта на мястото не притежава нужните химически съставки, за да съществува някой от другите цветове. Кожата ти би била бяла като избелели кости. Очите ти матовочерни. Устните ти сини. Нищо не расте. Има само глад, без храна. Похот, без задоволяване. Болка, без край. Там има чудовища, които нямат желание да напускат, защото са такива чудовища.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах, когато се отправихме навън, за да (допуснах) изберем някоя невероятна кола от невероятната колекция на Баронс.

— Достатъчно! Кажи ми, госпожице Лейн, ако можеше да се върнеш назад в деня, когато Алина заминаваше за Тринити, щеше ли да я спреш?

— Абсолютно — казах без колебание.

— Знаейки, че това би се разиграло, така или иначе? Книгата е била вече на свобода. Това е щяло да се случи, независимо дали тя е дошла в Дъблин. Просто различна вариация на същата разрушителна тема. Щеше ли да я задържиш в Ашфорд, за да я запазиш жива? Никога да не научите какво сте и най-вероятно да умрете в пълно невежество в ръцете на някое Фае?

— Няма ли трета възможност? — казах вбесено? — Какво има зад врата номер три? Никога ли не си гледал „Да сключим сделка“^[1]?

Той ме погледна.

Очевидно не.

— На какво ще се возим тази вечер? — попитах, докато се пресягах към бравата.