Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (13)

Единайсет

Изглеждаше, сякаш беше минал цял живот, откакто твърдо говорещият едър инспектор, стоящ пред мен, ме беше взел, беше ме завлякъл в управлението на Гарда и ме беше разпитвал за убийството на своя колега и зет инспектор Патрик О’Дъфи. Сигурно беше минал поне половин живот, откакто отворих очите му за нахлулите в Дъблин Ънсийли, като вмъкнах парчета от тяхната безсмъртна плът в неговите апетитни сандвичи в онзи следобед, когато го бях поканила на чай в книжарницата.

После го бях завела на туристическа обиколка и го бях принудила да се изправи пред това, което се случваше в града му. По този начин си бях осигурила помощта му за проследяването на Книгата и го бях разкарала от гърба си. След това бяхме говорили само когато той можеше да ми каже нещо за местонахождението на Книгата, и то много рядко, до деня, в който ме прибра от улицата отново и ме шокира, като поиска да му направя от моя специален „чай“ още веднъж. Не бях го предвидила. Бях очаквала да затвори очите и ума си за онова, което е невъзможно да се обясни, както правят повечето хора. Беше ме изненадал.

Изгледах го замислено. Когато хората му спряха между откосите, казах:

— Още ли ядеш Ънсийли? — или просто преследваше тези, които можеше да види?

Дани издаде задавен звук.

— Да яде Ънсийли? Да ги яде? Да не се ебавате с мен? Те са лепкави и някои от тях пускат зелени неща, а и имат… като… пълни с гной неща в тях. Ъгх! Просто шебано, ъгх! — тя изплези език и разтърси глава ожесточено. — Ъгх! — избухна тя отново.

Свих рамене.

— Дълга история. Ще ти кажа после.

— Необходимият минимум. Недей! — тя издаде звук, имитиращ повръщане.

— Свиква се — рече й Джейни. На мен каза: — Ям, откакто те помолих да ме нахраниш.

— Не се върна за още.

— И да завися от теб? А ако не беше наоколо, когато ми трябваше? — Той изсумтя. — Никога не го оставям да отшуми, защото няма да съм способен да ги виждам, за да ги убия и да получа още. Порочен кръг. Жена ми ми ги приготвя за закуска всеки ден. Сега, след като толкова много от тях се показват, не е проблем, както беше преди. Хората ми ги ядат. Жената ги дава на децата в сандвичите. Огън!

Мъжете възобновиха стрелбата. Яростни писъци изпълниха нощното небе.

Шумът беше оглушителен. Когато най-после спря, се сопнах:

— Какво правите? Не можете да ги убиете. Само ги вбесявате.

Усещах техния гняв — мрачен, дълбок, древен. Усещах и нещо повече — коварно търпение, родено от вечността, от невъзмутимата сигурност, че ще надживеят тази неприятност на улиците под тях, посмяла да ги сполети. Ние бяхме нищо. Бяхме вече прах, смърт, която чакаше да се случи. Те бяха оскърбени, че имаме безочието дори да гледаме към тях, без да сме паднали на колене, да ги боготворим, да им се молим за разрешението да дишаме.

Преди няколко месеца научих, че телепатията с Ловците върви в двете посоки, поне за мен. Те могат да влязат в главата ми, но и аз мога да влизам в техните. А на тях това никак не им харесва. Дори сега усещах как двамата се пресягат към мен и се опитват да решат какво съм, какво ме прави… различна. Предполагам, че не бях толкова прочута сред Ънсийли, колкото очаквах, след като ме отвлякоха ЛГ и неговите Ънсийли принцове.

— Добре — каза Джейни. — Защото те вбесяват мен. Те са в моя град и аз няма да търпя това. Мислят, че ще им позволя да кръжат над улиците ми? Да ни шпионират? Да проследяват оцелелите ни? Ние им показваме други, нали? Няма да вземат повече нито един от моите!

Той обърна гръб на групата си от около петдесет униформени мъже с шлемове и издаде тиха команда. Четирима се отделиха, преместиха се по-нататък по улицата и започнаха да настройват голямо оръдие върху триножник. Повечето от хората му бяха въоръжени с остаряло полуавтоматично оръжие, няколко бяха с автомати — единствените, които изглежда имаха някакво въздействие върху Ловците. Когато Джейни извика отново „Огън!“, те вдигнаха оръжията си в синхрон и изстреляха куршуми към две от най-страховитите Ънсийли.

Усмивка разтегли устните ми.

Джейни умишлено провокираше Ловците.

Вбесяваше ги, защото те го вбесяваха.

Усмивката ми се разшири.

Когато неохотно бях нахранила този мъж с Ънсийли, не бях предвидила този момент. Беше идеално. Колко правилно! Нуждаехме се от него тук, на улиците, да се грижи оцелелите да продължават да оцеляват. Този мъж никога нямаше да спре да служи на града и на хората му, въпреки че заплатата му беше спряна преди месеци. Той беше полицай-защитник до мозъка на костите си.

Доволна от щастливото съвпадение, аз се засмях.

Джейни ме погледна рязко и за миг мрачното му изражение беше разкрасено от усмивка. Сигурно е прочел възхищение в очите ми, защото той каза:

— Това правим, госпожице Лейн. Ние сме Гарда.

— Гарда да се шиба! — извика един от мъжете му. — Ние сме Бранителите! Нова сила за един нов свят!

— Вярно! — извикаха и други.

Кимнах одобрително. Бранителите. Хареса ми.

— Радвам се да те видя, Джейни — промърморих. — Особено така.

Какво неочаквано предимство! Ловците вече се пресягаха към мен по-настойчиво. Пратих им единственото необходимо съобщение и нямах нужда да използвам и грам телепатия, за да го направя.

Вдигнах копието си и го разклатих заплашително. То проблясна алабастрово в светлината на моя МакОреол. Следвайки примера ми, Дани вдигна меча си във въздуха.

Ловците изсъскаха и се дръпнаха назад с такава внезапна ярост, че вихърът, породен от плясъка на огромните им тъмни крила, засмука боклука от улицата във въздуха и вдигна капаците на кофите за боклук. Парчета отпадъци ужилиха лицето и ръцете ми. Капаците издрънчаха в тухлените сгради, отскачайки от стена на стена.

„Ще те преследваме до края на времето, шийте зрящ. Ще изкореним рода ти.“

Бях съвсем сигурна, че вече се е случвало, с изключение на мен, но не можех да отговоря, дори да исках. Бях на колене, стиснала главата си. Беше странна поза, носейки Мак-Ореол и държейки копие.

Бяха ме изненадали.

Тези Ловци не бяха просто по-големи. Бяха и нещо друго. Не бяха ли всички еднакви? Когато кралят Ънсийли е извършил експериментите си и е създал мрачната си раса, беше ли направил вариации по темите? Имаше ли индивиди от една и съща каста, по-смъртоносни и по-могъщи от другите? Копелетата почти бяха сцепили черепа ми с тяхната закана. Не бях подготвена за това. От този момент нататък трябваше да възприемам всяко Фае, което срещна, като открита възможност, непредвидимо във всяко отношение, освен най-базовото. Това ме ядоса. Един нож трябва да бъде нож. Как се предполагаше да живея в свят, където един нож може да бъде граната? Нямаше да правя никакви предположения. Никога. Щях да очаквам неочакваното.

Видимо можеше да съм на колене, но отвътре не бях. Потърсих тъмната пещера, където доскоро бях животно. „Опитайте, шибаняци!“ — запратих по тях.

Те изпищяха отново. Чух в писъка им болка и се усмихнах.

Капаците на кофите за боклук издрънчаха върху настилката. Отломки се посипаха по главата и раменете ми. Нощта утихна. Ловците си бяха отишли.

Вдигнах глава, гледайки двата крилати силуета да прелитат покрай луната. Беше зловеща гледка. Още по-зловещо — луната беше обагрена в пурпурно по краищата като с кървав ореол.

Дали съпоставянето на световете на Фае и на хора ги променяше? Дали измеренията кървяха заедно, променяйки се едно друго? Как щеше да изглежда светът ни след няколко месеца? След няколко години?

Изправих се и видях Джейни да се взира в копието ми.

— Това ли са оръжията, за които говореше, когато пихме чай? — каза той. — Тези, които могат да убиват Фае? — наклоних глава. Не ми харесваше начинът, по който се взираше. — Никога не сме се опитвали да свалим някой от тези дяволи дракони.

— Ловци — казах му. Имаше ирония в това, а и беше подходящо, че е избрал да тормози своя Фае еквивалент. — Те налагат законите на Фае. Въпреки че са Ънсийли, работят за двата двора, в зависимост от това кой плаща по-добре.

Видях проблясък на забавление в тъмните му очи, после той изчезна и Джейни вече се взираше вторачено в копието ми.

Пръстите ми се стегнаха около него.

— Знаем, че не можем да ги затворим като другите, които залавяме. Твърде големи са. Но с това копие бихме могли да ги убием, където паднат.

— Да ги затворите? Затваряте Ънсийли? Как?

— Отне ни малко време да разберем. Когато отвори очите ми за това, което се случва, аз пък отворих съзнанието си за старите легенди. Ние, ирландците, сме затънали в тях. Непрекъснато се натъквах на приказки, в които се разказваше, че Древните не могат да понасят желязо. Реших, че ако върколаците мразят сребро, а вампирите мразят светена вода и чесън, а тези неща не могат да ги наранят, може би желязото може да нарани Фае.

— Получава ли се?

— До някаква степен. Изглежда се бърка със силите им. Достатъчно желязо може да хване и да задържи някои от тях, където са. Колкото по-чисто е желязото, толкова по-добре. Стоманата няма такъв положителен ефект — той си свали прилепналия шлем от главата си и ми показа вътрешността му. — Подплатяваме ги с желязо. Изгубихме няколко добри мъже, преди да научим какво могат да правят така наречените ти Ловци.

— Желязото пречи на настъплението на Ловците да проникват в главите ви? — щях да променя моя МакОреол в мига, в който попадна на желязо.

— Не напълно. Заглушава го, прави го търпимо. Всички чухме това, което и ти. Само че не толкова болезнено. Но сме свикнали да се опитват да се ебават с нас. Носим желязо навсякъде. По вратовете си, в джобовете. От това са направени куршумите ни.

— Шебано перфектно! — възкликна Дани. — Мак, трябва ни желязо.

Джейни погледна към копието ми, после — към меча на Дани.

— Знаете ли колко голямо добро бихме могли да направим с едно от вашите оръжия? — той огледа лицето ми. — Не е като да искаме да ви оставим невъоръжени. Двете бихте могли да си делите меча.

— Не! — сопнахме се двете с Дани едновременно. Аз се напрегнах. Нямаше нужда да поглеждам към Дани, за да знам, че е на ръба на суперскоростта, с която да ни измъкне на мига оттам.

— Госпожице Лейн, всички сме заедно в това.

— Не чак толкова заедно.

— Вижте ни! Залавяме стотици Фае седмично. Заключваме тези, които не могат да правят номера с изчезването. Ето това е смъртоносен ход — рече той горчиво.

— Наричат го Пресяване — каза му Дани.

Той изруга.

— Е, тези Пресяващи се връщат и убиват хората ми. Или се прокрадват зад нас, или ни проследяват, сякаш си играят с нас. Ще се замислят два пъти, ако знаят, че имаме начин да ги убиваме. Имате две оръжия, с които може да го постигнем. Не бих казал, че това е честно.

— Кое, мамка му, е честно, Джейни? Честно ли е, че бях въвлечена в това?

— Всички бяхме въвлечени в това — изръмжа той.

„Туш!“ — помислих си.

— Можем да измислим нещо — предложих. — Ние ще ги убиваме вместо вас — колкото повече мъртви Фае, толкова по-щастлива щях да бъда.

— Някои от тях пак ще се измъкват. Освен ако не казваш, че ще ловувате зад нас. Че ще бъдете там, за да заковете гадовете в момента, в който ги свалим.

— Аз не мога. Търся нещо друго, а без него изобщо нищо няма да свърши.

Очите му се присвиха.

— Това да не е Книгата, която ти помагах да проследиш?

— Ако не я намеря, Джейни, никога няма да можем да ги изгоним от нашия свят, а се боя, че колкото по-дълго стените останат паднали, толкова повече ще се оплеска всичко. Може би безвъзвратно.

Той ме премери студено. Накрая каза:

— Трябва да направим замяна. Да искам услуга за услуга. Но не съм такъв. Повече съм загрижен за оцеляването на хората, отколкото за отмъщението. Можеш да си извлечеш поука. Твоята Книга е още в Дъблин.

— Не е моята Книга — изсъсках. Когато я нарече така, ледени тръпки смразиха гръбнака ми. Сякаш някак си тя беше моя. Или искаше да бъде. Или имах някакво предчувствие за нещата, които щяха да дойдат. Отхвърлих тази мисъл. Значи Шинсар Дъб все още се забелязваше в Дъблин. Това обясняваше защо има толкова много Фае тук. Всички ние я търсехме. Не бих и помислила, че ще е толкова трудна за намиране. Бяха минали месеци, откакто стените паднаха. Тя не искаше ли да бъде намерена от Ънсийли? Не бяха ли сродни? Какво търсеше в този град? Светът беше огромен, с безброй страни и възможности за разрушение и хаос. Беше останала в Дъблин. Защо?

— Хвана един от хората ми преди няколко седмици, докато се прибирал у дома при семейството си. Искаш ли да знаеш какво направи тогава, госпожице Лейн? След като си намери превоз до дома му, към жена му, към децата му и към майка му?

Задържах главата си напълно неподвижна и не казах нищо. Нямаше да питам. Знаех какво става, когато Книгата превземе човек. Бях видяла толкова много касапници през последните няколко месеца, че в главата ми вече нямаше място за повече кървави картини.

— Съжалявам! — казах, но знаех, че не е достатъчно. Разбирах защо иска една от Светините. На негово място дори бих могла да изтъкна доста силни аргументи. Една по-добра, по-нежна Мак щеше да е загрижена. Един по-мил мой вариант би споделил.

Но аз не бях мила и нямаше да споделя.

— Жалко е, че няма повече оръжия на разположение — казах му напълно откровено, но това не промени нищо. Имах достатъчно грижи и разработени планове, които бяха поне толкова добри, ако не и подобри от тези на Джейни. Наистина смятах, че можем да измислим нещо. Можехме да се отбиваме веднъж седмично там, където той и хората му държаха Фае, и да убиваме всички вместо него.

— Бих предпочел да не свършва така — каза той тихо и разряза въздуха с жест. Хората му ни обградиха.

Дани застана до мен, рамо до рамо. Представих си, че за тях изглеждаме като две млади момичета, които се сгушват едно в друго, уплашени от толкова въоръжени хора.

— Аз също — казах също толкова тихо. — Никога не се опитвай да вземеш от мен, Джейни! Никога не прави тази грешка! Това, което е мое, е мое. Наистина не знаеш в какво се забъркваш.

— Не искам да се забърквам с теб изобщо, госпожице Лейн. Просто разчитам да работим в екип.

— Аз вече имам мой си екип, Джейни — погледнах към Дани и кимнах.

Лицето й светна и тя се ухили.

— Прибери лактите, Мак!

Оставих ги щръкнали навън, за да натъртят добре няколко ребра. Отвърна ми задоволителен хор от пъшкане, чух оръжия да дрънчат по паважа. Дори не ни видяха как заминаваме.

— Трябва ни желязо, Мак — каза Дани, когато вече вървяхме по улицата с нормална скорост. Бяхме оставили за секунди голям отрязък от града зад себе си. Начинът й на превоз, колкото и да ми се гадеше от него, струваше злато.

Кимнах разсеяно, все още премисляйки срещата с Джейни. Съжалявах, че трябваше да свърши враждебно. Исках всички фронтове в битката за планетата ни да бъдат обединени, без процепи, през които да може да се промъкне някое Фае.

— Трябва ни нещо повече от желязо — бях заета да правя списък наум, който да запиша в дневника си по-късно. Между гимназията и колежа татко настоя да изкарам курс по планиране. Каза ми, че ще ми помогне да получа контрол над живота си. Отвърнах му, че аз имам контрол над живота си: слънце, приятели, мода, брак някой ден. „Това не е достатъчно за теб, бебче“ — беше заявил той.

Аз спорих, но той ме подкупи. Записах се на курса и позволих на татко да похарчи цяло състояние за календар с покрити с розови цветя страници. Драсках по тях, докато се отегчих, а след това запратих тефтера на рафта.

Каква разглезена пикла съм била!

Един от основните принципи според този курс беше, че много успешните лидери си водят дневник сутрин и вечер, за да останат силно фокусирани върху целите си. Аз щях да бъда много успешен лидер.

— Аз нямам оръжие, Мак. Трябва ми оръжие — Дани се беше обърнала с лице към мен и вървеше назад, подскачайки от крак на крак, хиляда вата хиперенергия. Нагъваше десертче. Бях изненадана, че кестенявата й коса не пращеше от статичното електричество при дивото триене в паважа.

Засмях се.

— Всички оръжия са добри оръжия, нали?

— Не са ли?

Да я гледам беше като да наблюдавам как топче за пинг-понг скача напред-назад: пинг-пинг, пинг-пинг. Харесваше ми как мисли.

— Имам план.

— Каза, че ще ги накараш да ни приемат обратно в манастира. Това част от него ли е?

— Можеш да се обзаложиш — погледнах я несигурно. — Точно колко супер е твоят суперслух? Ако има някой наистина тих наоколо, можеш ли да го чуеш, преди да се спънем в него?

Очите й се присвиха.

— Колко тих?

— Много.

Тя ме изгледа подозрително.

— Говорим за тих като Джерико Бароне?

Намръщих се.

— Откъде знаеш колко е тих той?

— Видях го в деня, когато те измъкна. И деветимата бяха еднакви. Излъчваха това, което той излъчва.

Отворих уста. Затворих я. Опитах се да обгърна с ума си това, което тя току-що каза. После:

— Деветима? — казах. — Осем други мъже като Баронс? Точно като него?

— Е, те не бяха мултиплицирани или нещо такова, но да. Той имаше осем други… каквито и да са те, със себе си. Големи мъже. Гадни задници. Голяма демонстрация на сила, която може да те разбие. Ро никога нямаше да те пусне — тя подскачаше от крак на крак толкова бързо, че ми ставаше трудно да я фокусирам.

— Това не го помня! Как така не съм ги видяла? Знам, че аз бях… не бях на себе си, но…

— Той не допусна никой от тях близо до теб. Като че дори не искаше да те виждат. Никой от тях не беше човек, това е факт.

Въздъхнах рязко.

— Откъде знаеш? Как?

Лицето й беше твърде замъглено, за да видя, но долових намръщването в гласа й.

— Той ме сграбчи насред суперскорост. Сякаш изобщо не беше усилие за него. Нищо човешко не може да го направи.

— Баронс е успял да те спре? — казах невярващо.

— Сграбчи ме във въздуха.

— На първо място, как може дори да се движи достатъчно бързо, за да стигне до теб? — възкликнах. Имаше ли нещо, което този мъж не би могъл да направи? Повечето от плановете ми разчитаха силно на суперскоростта на Дани.

— Точно к’вото помислих.

Опитах се да я фокусирам, но не можах. Докарваше ми главоболие.

— Би ли забавила? — казах изнервено. — Невъзможно ми е да те видя.

— Съжалявам! — възкликна петното от дълго черно кожено палто, светлини на МакОреол и блестящ меч. — Случва се, когато съм развълнувана или разтревожена. Вбесява ме, че може да го прави. Чакай! — тя отново беше видима и разкъсваше опаковката на още един десерт.

— Значи има осем други като Баронс — опитах се да увия ума си около този факт. Къде са били през цялото време? Какво бяха те?

Какво беше той? Друга каста Ънсийли, за която никой не знаеше?

— Абсолютно ли си сигурна? Не е възможно да са нормални хора?

— Няма начин. Движеха се странно. Много по-странно от Баронс, сякаш той е най-цивилизованият от групата. Беше зловещо. Не усетих Фае, но със сигурност не усетих и нищо човешко в тях. А очите на някои бяха много шантави. Никой не искаше да ги приближи. Шийте зрящите стояха прилепени към стените и се опитваха да бъдат колкото може по-далеч от тях. Един от тях беше опрял нож в гърлото на Ро. Носеха узита, нахлуха там и не търпяха нищо от никого. Можеше да се каже, че щяха да се превърнат в Смъртта, ако някой мигнеше накриво. Момичетата не можеха да спрат да говорят за това. Бяха ядосани, но… е, бяха и малко очаровани. Трябваше да видиш как гледаха тези пичове. Как изглеждаше Баронс. Пич — каза тя почтително, после погледна към мен разтревожено. — Имам предвид, човече, трябваше да ги видиш. Не ме наричай Даниел, мразя това име!

Имаше осем други… същества… като Баронс. Трудно можех да се справя с едно. Кои и какво бяха те? От всички неща, които научих днес, това ме разтърси най-много. Бях го смятала за аномалия. Единствен по рода си. Не беше. Трябваше да очаквам неочакваното.

Осем други като него. Най-малко осем други, поправих се. Кой знае? Може би е довел със себе си само ограничен брой. Може би имаше още десетки. И никога не ми беше казвал за тях. Нито дума.

Каквито и задръжки да имах относно плана, по който работех, откакто срещнахме Джейни, те изчезнаха.

— Права си, Дани — казах. — Трябва ти оръжие. Всъщност, трябват ни много оръжия. А аз знам точно къде да ги намерим.