Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (21)

Деветнайсет

МакКайла!

Бяхме на една пряка от книжарницата, когато гласът на В’лане се изплъзна от мрака — оркестрова вариация на еротичен сън. Фае имат изключителни гласове, мелодични и богати. Нотите вибрират под кожата ти, гладки и чувствени по върховете на нервните ти окончания. Ако Песента на Сътворението е песен, не съм сигурна, че човек би могъл да оцелее, ако я чуе.

Преди имах това, което смятах за нормален сексуален нагон. Но някои от приятелите ми бяха повече от обсебени от секса. Предполагам мислеха, че той би могъл да запълни празнината от безцелността, от която мнозина от моето поколение са засегнати, докато се опитваме да намерим мястото си в света.

Но докато бях При-я, се бях променила, бях добила ненаситно съзнание за всичко сексуално. Или може би сексът с Баронс го беше направил. Не знам. Знам само, че сега съм много по-възприемчива за еротичните нюанси, отколкото бях. Шепотът на Сийли принца беше като погалване по цялото тяло и аз му се насладих за миг, преди да се отърся от него.

— В’лане! — възкликна Дани.

Той се засмя и ако не бях имунизирана срещу обаянието на Секс-до-смърт-Фае, щях да съм сериозно загазила. Той беше включил прелъстяването, красивото златно Фае излъчваше чиста сексуална жега. Започвах да мисля, че е просто част от природата му, че той просто не може да направи нищо, както някои мъже не могат да спрат да излъчват тестостерон. Мисля, че някои от мъжките и от двата вида просто имат повече.

Дани не беше имунизирана. Очите й блестяха трескаво, кожата й беше зачервена, устните й разтворени. В този миг зърнах в каква жена ще се превърне.

— Престани, В’лане! Остави я на мира!

— Не вярвам тя да го иска. Кой по-добре би я събудил за формата и естеството на Ерос? Да поставя летвата, така да се каже.

— Ъ-хъ — каза Дани пресипнало. — Бих искала това.

— Не ми пука в какво вярваш ти или какво желае тя, но ти няма да поставяш летвата! Тя ще има нормален живот — поне толкова близо до нормалното, колкото можех да го постигна. — Дани, влизай в книжарницата! Ще дойда след няколко минути.

— Но аз не искам да…

— Сега! — казах.

Тя ме изгледа кръвнишки.

— Обзалагам се, че Баронс е там — подмамих я. На В’лане казах: — Заглуши се, за да може да се отърси от влиянието ти!

Той вдигна и спусна едното си рамо.

Дани въздъхна тихо, сякаш внезапно освободена от някакво вътрешно напрежение, от което не беше напълно доволна, после премести погледа си от В’лане към книжарницата и обратно, сякаш се опитваше да направи избора си между бананов сплит и карамелена мелба.

— Добре — каза после и изчезна. На вратата хвърли безочлива усмивка през рамо и каза: — Не бързай, Мак! Аз и Баронс имаме много да си говорим.

Потиснах да не се изсмея, спомняйки си моите собствени тийнейджърски увлечения. Те бяха истински кошмар от непохватност и нервно напрежение, от чувство на стеснение. Бях твърде тромава на приказки и обсебена от нужди. Вярвах, че Баронс сръчно ще отклони богоговението и. Само с мен той беше константен задник.

Гледах я, докато не влезе вътре в безопасност и вратата не се затвори зад нея. Нямаше признаци, че Мрачната зона, която някога беше съседна на КДБ, все още съществува, но не се доверявах на тези изпълнени със сенки улици зад книжарницата.

Погледнах отново към В’лане. Той ме изучаваше напрегнато.

— Била си се. Добре ли си, МакКайла?

— Добре съм — рефлексите ми бяха динамит тази вечер. Бях получила няколко смазващи удара, но бях успявала да се гмурна или да се дръпна назад в последния миг и да минимализирам ефекта всеки път. Дори не се чувствах натъртена навсякъде. Без порязвания. Без контузии. Чувствах се фантастично. Обичах тази по-лъскава, по-силна аз.

Прожекторите на върха на КДБ блеснаха. Улицата внезапно стана ослепително ярка. Не се съмнявах, че Баронс всеки момент ще излезе навън.

В’лане хвърли на книжарницата поглед, красиво имитиращ отвращение, после ръцете му се оказаха около мен и изчезнахме. Появихме се отново високо в тъмното нощно небе. Той държеше ръката ми.

Направих ужасната грешка да погледна за кратко надолу. Рязко вдигнах погледа си обратно. Стоях върху нищо. Под краката ми имаше черен въздух.

Защо не падах?

Веднага щом си го помислих, започнах да падам. Хвърлих се към В’лане, обвих ръце и крака около него и се прилепих, сякаш от това зависеше животът ми.

Ръцете му ме прегърнаха мигновено.

— Трябваше да направя това много отдавна, МакКайла — измърка той. — Отпусни се! Няма да позволя да паднеш. Погледни надолу!

— Това е твърдо „не“! — нямах представа колко високо бяхме, но беше студено. Стиснах очи. — Просто висим в небето? Носим се? — това ме ужаси страхотно. Съвсем сигурна съм, че сме създадени с крака, защото се предполага да вървим по повърхността на планетата. Ключовата дума тук е повърхност. Не над нея, не под нея.

— По-безопасно ли би се чувствала в едно от онези превозни средства, които често падат?

— Не толкова често.

— За да се сложи край на един смъртен живот е нужно само едно такова падане, но въпреки това вие поемате риска. Хората са нерационални и глупави.

— Този нерационален и глупав човек иска стъпалата си на земята.

— Имам подарък за теб, МакКайла. Аз… как беше думата… — той замлъкна и, стресната, аз осъзнах, че имаше закачлива нотка в гласа му. — А, намерих я! — каза той безгрижно. — Трудих се. Аз работих, за да ти дам този подарък. Не съм го направил, като просто съм размахал вълшебната си пръчка.

Той ме дразнеше. Не бях сигурна какво ме разстройва повече — да вися високо в нощното небе или да слушам как В’лане ме дразни. ЛГ твърдеше, че животът му сред хората го е променил. Дали и В’лане се беше променил?

— Това е най-добрият начин да представя своя подарък.

— Погледнах надолу, когато се озовахме тук. Много тъмно място. Мисля, че видях звезди.

— Звездите са над нас. Погледни отново! — тонът му даваше ясно да се разбере, че ще висим там цяла нощ, ако не направя това, което беше казал.

Въздъхнах, отворих очи, хвърлих бърз, паникьосан поглед надолу и отново стиснах очи. После осъзнах какво бях видяла току-що и очите ми отново се отвориха. Бяхме на няколкостотин метра над земята и градските светлини проблясваха далеч под нас.

Градски светлини! Бяхме над ярка аура, която би могла да бъде само районът на някой главен град.

— Мислех, че електричеството е спряло навсякъде! — възкликнах.

— Работих с други Сийли, за да бъде възстановено — каза той с гордост.

— Къде сме?

— Под нас е твоята Атланта. На брега са светлините на Атланта. — Той посочи. — Там е Ашфорд. Казах ти, че ще пазя родителите ти. Когато с минути Баронс ме изпревари по въпроса за спасяването ти, аз обърнах усилията си към спасяването на тези, които имат най-голямо значение за теб. Баронс все още не е посветил и една своя мисъл на тях. Мрачните зони, които погълнаха градовете най-близо до дома ти, заплашвайки да се разпрострат, бяха премахнати. Електричеството е възстановено. Дори сега хората се учат как да се защитават. Моят подарък за теб е твоята Джоржия.

— Можеш ли да го направиш за целия свят?

— Голяма част от силата ни произлиза от способността ни да манипулираме измеренията отвъд вашето, но тъканта на човешкото измерение е… гъста, плътна. Законите на вашата физика не са толкова… подчиними, колкото са нашите. Тази поправка изискваше много време, съдействие с други Ънсийли и с много хора.

В речта на В’лане това се превеждаше като „не“. Беше направил това за мен и нямаше да направи повече.

— Родителите ти са в безопасност. Би ли искала да ги видиш?

Преглътнах внезапно появилата се в гърлото ми буца. Мама и татко бяха там, долу. Една от тези блещукащи светлини под мен, едва на едно Пресяване. Винаги са били на едно Пресяване, но в Дъблин, с шест хиляди и петстотин километра между нас, някак беше по-лесно да блокирам този факт в ума си, за да не бъда изкушена. За да не нараня или разтревожа мама и татко, или пък да разкрия съществуването им на враговете си, ги бях натъпкала в заключената си кутия, заедно с другите забранени мисли. Това ли беше направила и Алина с нас?

Задържах дъха си. Не трябваше. Знаех го.

— Заведи ме до улицата до „Тухларната“! — казах. — Оттам ще вървя.

Бях тук и не можех да устоя. Исках да видя отново света си. Исках да вървя по улиците на родния си град, обградени с дъбове и магнолии. Исках да стоя пред къщата си и да погледна към прозореца на спалнята ми. Исках да видя дали мога да намеря из тези улици някаква следа от момичето, което някога бях, или то е било погълнато напълно от мрачен Фае сън. Не смеех да рискувам да бъда забелязана, затова трябваше да се придържам към сенките, но напоследък бях станала добра в това.

Леко докоснах земята, ботушите ми тупнаха на паважа.

„Тухларната“ беше там — с големия си паркинг, сгушена между две старинни сгради. Светлините бяха включени отвън и отвътре. Нищо не се беше променило. Забързах по пътеката и се взрях през един прозорец.

О, колко грешах! Всичко се беше променило. Полицаите, пожарникарите, кметът и около стотина от жителите на Ашфорд бяха вътре и нямаше нужда да чупя стъклото, за да знам, че обсъждат стратегия. Стените бяха паднали и целият свят вече го знаеше. Ако бяха останали национални вестници, заглавията щяха да са посветени единствено на това. Фае бяха видими и тук бяха съсредоточени усилията на обикновените хора от моя град да се защитят. Исках да вляза и да помогна. Да ги обуча. Да взема оръжия и да ги защитя.

— Мястото и целта ти не са тук, МакКайла.

Насилих се да се обърна, да се стопя като крадец в нощта.

Беше топло за януари в Ашфорд, но това не беше толкова необичайно. Бях прекарвала Коледи в ледени бури. Бях прекарвала и Коледи по тениска и шорти. Тази вечер беше за дънки и тениска.

Докато вървях, вдишвах дълбоко. Нищо не цъфтеше по това време на годината, но се кълна, че дълбокият Юг винаги мирише на магнолии, диви азалии, сладък чай и пържено пиле. След месец из целия град щяха да нацъфтят теменуги (Ашфорд беше луд по теменуги), последвани от нарциси и лалета.

Бях у дома. Усмихнах се.

Беше в безопасност!

Без Сенки, без Ънсийли, навсякъде грееха светлини.

Завъртях се доволно по средата на улицата.

Колко ми беше липсвал моят свят! Колко изгубена се бях чувствала толкова далеч!

Всичко изглеждаше съвсем същото. Имах чувството, че никога не бях заминавала. Сякаш след няколко преки щях да намеря мама, татко и Алина да играят скрабъл, да ме чакат да се прибера у дома от вечерен курс или от работа, за да се присъединя към тях (и да ми наритат петунията, защото Алина и татко знаеха думи, които всеки разумен човек би се съгласил, че не би трябвало изобщо да са думи, като „комат“ и „дранголник“ — наистина, кой знае думи като тези?). Щяхме да се смеем и аз щях да се тревожа за това какъв тоалет да облека утре; да си легна да спя, без нищо да тревожи ума ми повече от това дали моята петиция до О.Р.1^[1] да върнат в производство любимия ми оттенък е била прочетена. (Беше прочетена и ми бяха изпратили красив сертификат в розово и златно, удостояващ ме с титлата почетен сътрудник на О.Р.1., който бях окачила с голяма гордост до моята тоалетка, където си правех косата и грима. О, тези проби и ограничения на защитената младост!).

Ето я къщата на Брукс, горди бели южняшки колони на върха на голяма кръгла алея. Ето го мястото на Дженингс с романтичните си кулички и прозорци с решетки. Вървях по улиците и се опивах от гледката. Винаги съм мислела, че Ашфорд има богата история, но градът беше всъщност много млад (само на няколко века) в сравнение с хилядолетния Дъблин.

И вече бях пред моята къща, стоях на улицата и ми се гадеше от очакването.

Не бях виждала мама от втори август — това беше денят, в който заминах за Дъблин. За последно зърнах татко на двайсет и осми август, когато го бях оставила на летището в Дъблин и го бях пратила у дома. Беше долетял, за да ме намери, решен да ме върне в Ашфорд със себе си. Но Баронс беше използвал Гласа върху него, беше му наложил принуда да не се тревожи за мен, беше поставил Бог знае какви команди в главата на татко, за да го накара да замине и да не се връща. Мразех Баронс и същевременно му бях благодарна, че го беше направил. Джак Лейн е човек с изключително силна воля. Никога не би заминал без мен, а аз никога нямаше да успея да го опазя.

Движех се тихо по пътеката. На няколко метра от входната врата пред мен се появи огледало, окачено във въздуха. Потреперих, сякаш някой беше минал през гроба ми. Огледалата вече не са прости неща за мен. От вечерта, когато се бях взирала в Среброто, което Бароне държи в кабинета си в КДБ и бях наблюдавала изкривените мрачни създания да се движат в него, беше объркващо да гледам отражението си, сякаш всички огледала са заподозрени и нещо мрачно и ужасяващо би могло да се материализира всеки момент зад рамото ми.

— В случай че обмисляш да бъдеш видяна — предупреди В’лане, появявайки се зад рамото ми.

Погледнах се.

В мига, в който бях зърнала къщата ни, се бях върнала назад в ума си при закръгленото, красиво момиче, което беше изтичало по пътеката към таксито преди толкова много месеци; дългата руса коса се развяваше, късата бяла пола разкриваше съвършени златни крака (кога за последно се бях бръснала?), педантичен маникюр и педикюр, лак, всичко е в тон — чанта и обувки, бижута.

Взирах се в себе си сега.

Бях дива жена, облечена от глава до пети в черна кожа. Имаше гадна зелена слуз в къдриците ми с цвят на нощ. Бях изцапана с гнусно смърдящи телесни течности на Ънсийли. Ноктите ми бяха изпочупени до живеца и носех черна кожена раница, пълна с лампи и амуниции, също и очукан велосипеден шлем и полуавтоматично оръжие. Той имаше право.

— Накарай го да се махне! — казах сковано.

Огледалото изчезна.

Мястото ми не беше тук. Нищо добро не би могло да излезе от присъствието ми. Със сигурност можех да накарам В’лане да ме направи с обаяние красива и чиста и да се отбия, но какво щях да кажа? Какво можех да се надявам да постигна? И нямаше ли с всяка минута, която останех тук, потенциално да привличам нежелано внимание към моите родители?

След всичко, което бях преживяла, след всичко, което бях видяла, все още не можех да се върна у дома.

Имаше цял един свят в беда. Мама и татко бяха в безопасност. Почувствах внезапен прилив на благодарност към В’лане и се обърнах към него.

— Благодаря ти! — казах. — За мен означава много, че си ги защитил.

Той се усмихна и мисля, че това беше първата истинска усмивка, която виждах на лицето му. Беше заслепяваща.

— Пак заповядай, МакКайла! Ще вървим ли? — той протегна ръка.

Щях да я поема, трябваше да я поема, но точно тогава чух гласове.

Килнах глава и се заслушах. Сърцето ми се сви. Бяха мама и татко.

Бяха на покритата веранда, която гледаше към басейна в задната част на къщата. Гъстите храсти от двете страни осигуряваха уединение от съседите ни.

Можех да се притисна в клоните на бодливата зеленика и, скрита от погледа им, да ги зърна. Бях зажадняла да ги зърна.

Свалих МакОреола, пуснах раницата и оръжието.

— След минутка — прошепнах. — Ти стой тук! Ще се върна.

— Смятам това за неразумно.

— Не решаваш ти. Назад!

Плъзнах се в сенките до дома ми.

— Повтаряме това отново и отново, Рейни — казваше татко.

Вмъкнах се тихо в храстите и се загледах жадно.

Мама и тате седяха на бели плетени столове на верандата. Мама сърбаше вино, а татко държеше чаша с бърбън. Надявах се да не пие твърде много. Имаше един лош момент, след като умря Алина, когато си беше пийвал твърде често и това ме правеше неспокойна. Татко не беше пияч, той беше човек на действието. Но убийството на Алина беше изпържило всички ни. Поглъщах алчно образа на мама. Очите й бяха ясни, лицето й беше с нежни линии и красиво както винаги. Сърцето ми се изду от емоции. Копнеех да я докосна, да ги прегърна и двамата. Татко изглеждаше силен и красив както обикновено, но в косата му имаше повече сребро, отколкото помнех.

— Наясно съм, че там, навън, е опасно — каза мама. — Но не мога да търпя тази неизвестност! Ако само знаех със сигурност, че е жива.

— Баронс каза, че е. Ти беше тук, когато той се обади.

Баронс се беше обадил на родителите ми? Кога? Защо работеше телефонът му? Проклятие, исках неговия мобилен оператор!

— Не вярвам на този човек ни най-малко.

„Нито пък аз, мамо. А аз спах с него.“ Лицето ми пламна. Секс и мамо са две понятия, които никак не си пасват в главата ми, намирайки се там по едно и също време.

— Трябва да отидем в Дъблин, Джак.

Тихо изпратих хиляда „не“ в посока на мама.

Татко въздъхна.

— Опитах се да се върна. Помниш ли?

Примигнах. Беше ли? Кога? Какво се беше случило?

Тогава мама се нахвърли.

— Точно това мисля и аз, Джак. Ти вярваш, че този мъж те е хипнотизирал, че е поставил блокади в ума ти, които са те спрели да я върнеш у дома, принудили са те да си тръгнеш и някак си не ти позволяват да се върнеш там. Ти дори не можа да се качиш на самолета, толкова лошо ти стана, но в момента, когато напусна летището, се беше оправил. Три пъти се опита да тръгнеш. Но все пак вярваш на думите му, че дъщеря ни е добре?

Някой можеше да ме нокаутира с перо. Татко знаеше, че Баронс му е направил нещо като вуду, и наистина смяташе, че е възможно? Татко не вярваше във вуду неща. Точно той ме беше възпитал в крайно отхвърляне на всички паранормални явления. А сега той и майка ми спокойно си сърбаха питиетата и обсъждаха такива неща?

— Не можем да отидем там. Чу какво казаха разузнавачите на полицай Дийтън. Реалността на Фае се е омешала с нашата. Няколкото самолета, които отлетяха, или се разбиха в пламъци, или изчезнаха.

— Ами частен самолет?

— Какво бихме постигнали, ако умрем, докато се опитваме да стигнем до нея?

— Трябва да направим нещо, Джак! Трябва да знам, че е жива. Не, трябва ми повече от това. Ние трябва да й кажем. Трябваше да й го кажеш тогава, докато беше там, когато имаше възможност.

Да ми кажат какво? Притиснах се по-плътно в шубраците, цялата в слух.

Татко разтри очи. По изражението на лицето му можех да разбера, че с мама често са водили този разговор напоследък.

— Обещахме никога да не говорим за това.

Разочарована, едва не ударих храстите. Да говорят за какво?

— Дадохме и друго обещание, което нарушихме — каза мама многозначително. — И това на първо място ни вкара в тази ситуация.

— Какво би искала да й кажа, Рейни?

— Истината.

„Хайде, тате, изплюй я!“

— Каква е истината? Истината за един човек за другиго е…

— Не ми се прави на адвокат, Джак! Аз не съм жури, а това не е встъпителната ти реч — каза мама сухо.

Той отвори уста и я затвори, изглеждаше смутен. След малко каза:

— За Мак беше достатъчно голям проблем да се справи със смъртта на Алина. Нямаше начин да й кажа за някаква си откачена ирландка и за дори още по-откаченото пророчество. Бебчето ни се бореше с депресията от месеци. Имаше си достатъчно грижи.

Пророчество? Мама и татко знаеха за пророчеството? Всички, освен мен ли знаеха за проклетото нещо?

— Онова, което чу преди всички тези години, когато отиде да търсиш медицинското досие на Алина, вече не изглежда толкова откачено, нали? — каза мама.

Татко отпи глътка от бърбъна. Издиша и сякаш се сви.

— Боже, Рейни, минаха петнайсет години. Напълно нормално.

— Тя говореше за феи. Кой не би помислил, че е луда?

Не съм сигурна, че татко изобщо я чу. Той надигна чашата и глътна остатъка.

— Аз пуснах Алина да направи единственото, което обещах на хората от осиновителната агенция никога да не позволявам на никоя от тях — каза той грубо.

— Ние й позволихме да го направи — каза рязко мама. — Спри да обвиняваш себе си! Аз също й позволих да замине за Ирландия.

— Ти не искаше. Аз настоях.

— Ние двамата взехме решението. Винаги взимаме заедно решенията за значими неща.

— Е, това беше едно от решенията, за които ти нямаше да ми помогнеш. Когато бях в Дъблин с Мак, ти все още не говореше с мен. Дори не можех да те накарам да вдигнеш телефона.

— Съжалявам! — каза мама след дълга пауза. — Скръбта… — гласът й се стопи, а стомахът ми се върза на възел. В очите й отново се беше появил онзи поглед, който късаше сърцето ми всеки ден, преди да избягам в Дъблин.

Татко погледна твърдо към мама, променяйки се пред очите ми. Видях как се отърсва от емоциите си и се стяга заради нея. Става нейният мъж. Нейната скала. Усмихнах се. Толкова много го обичах! Преди беше измъкнал мама, ритаща и пищяща от скръб, и знаех, че мога да съм спокойна, че той никога нямаше да позволи мъката да му я открадне отново. Без значение какво щеше да се случи с мен.

Той стана и се надвеси над нея.

— Какво искаш да й бях казал, Рейни? — попита татко високо, спирайки я да избяга вътре в себе си. — „Бебче, съжалявам да ти го кажа, но според някакво древно пророчество има нещо сбъркано в теб и ти ще обречеш на гибел целия свят“? — той изсумтя, после се засмя. — Смей се с мен, Рейни! Хайде! — той я издърпа на крака. — Не и нашето момиче. Никакъв шанс. Ти знаеш, че е глупост.

Задавих се. С ръка на устата се олюлях назад и едва не паднах. Имаше нещо сбъркано в мен? Щях да обрека на гибел целия свят?

— Майка им се е отказала от тях, защото го е вярвала — тормозеше се мама.

— Това твърдеше лудата дама — каза татко спокойно. — Тя нямаше и грам доказателство. Разпитах я щателно. Никога не беше виждала предполагаемото „пророчество“ и не можеше да ме упъти към този, който знаеше за такова. За Бога, Рейни, това е страна, която вярва в леприкони, дъги и гърнета със злато! Може ли да приключа с изложението си?

— Но има феи, Джак — настоя мама. — Лудата дама беше права за това. Те са тук, сега, в нашия свят, и го разрушават.

— Косвена улика. Едно точно предсказание не прави точно цялото пророчество.

— Тя каза, че едно от момичетата ни ще умре младо, а на другото ще му се иска да е мъртво.

— Едва не загубихме Алина, когато беше на осем, помниш ли? Но не умря. Това е млада. Само защото умря на двайсет и нещо, не значи, че всичко останало, което тази жена каза, е вярно и определено не значи, че у Мак има нещо нередно. Мисля, че много по-вероятно е Фае да обрекат нашия свят на гибел, отколкото който и да е човек. Освен това не вярвам в съдбата, нито пък ти. Вярвам в свободната воля. Това, което тя има сега, са всичките съвети, които й давах, и всичката мъдрост и любов, с които ти я обгръщаше. И вярвам, че е достатъчно. Познавам дъщеря ни. Тя е толкова добра, колкото е възможно.

Той се пресегна за ръката й и я притегли в обятията си.

— Скъпа, тя е жива. Знам, че е жива. Усещам го в сърцето си. Разбрах, когато Алина умря. И знам, че Мак не е.

— Казваш го само за да ме накараш да се почувствам по-добре.

Той й се усмихна леко.

— Действа ли?

— Ах, ти!

— Обичам те, Рейни! Едва не изгубих и теб, когато изгубихме Алина — той я целуна. — Няма да те изгубя сега! Може би има начин да се свържем отново с Бароне.

— Само ако знаех със сигурност — каза мама.

Той пак я целуна, а после тя започна да го целува и аз се почувствах странно засрамена, защото родителите ми на практика се натискаха.

Но все пак беше утешително да ги гледам. Те се имаха един друг и между тях съществуваше любов, която би устояла на всичко. С Алина винаги интуитивно бяхме усещали, без да се засягаме поради някакво криворазбрано чувство, че нашите родители ни обожаваха и биха направили всичко за нас, но се обичаха един другиго повече. Колкото до мен, точно така трябваше да бъде. Децата растат, продължават напред и намират своята любов. Празното гнездо не би следвало да оставя родителите скърбящи. Би трябвало да ги оставя готови и развълнувани да продължат да изживяват собственото си приключение, което, разбира се, би включвало много посещения на деца и внуци.

Хвърлих последен поглед и отидох при В’лане.

Той тръгна редом с мен в мълчание. Предложи ми ръката си, но аз поклатих глава.

Вдигнах нещата си, отидох до пощенската кутия и измъкнах албума със снимки на ЛГ от раницата си. Порових няколко минути, докато намеря идеалната снимка на Алина, застанала пред сводестия вход на колежа „Тринити“. Тя се усмихваше, в смеха й устата й беше отворена. Аз също се усмихнах.

Обърнах снимката и надрасках на гърба:

Била е щастлива.

Обичам ви, мамо и татко!

Ще се върна у дома веднага щом мога.

Мак.