Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (32)

Трийсет

Добре е, че дойде — подигра се Лорд Господар. — Хубава шапка!

Влизането в Среброто беше като да се притискам към лепкава мембрана. Повърхността се накъдри, когато я докоснах. Когато се опитах да стъпя вътре, се съпротиви. Притиснах по-силно. Костваше ми значително усилие да накарам ботуша си да пробие сребристата кожа. Напъхах се вътре до бедрото.

Огледалото продължаваше да ме притиска обратно с гъвкава еластичност.

За миг стоях наполовина във всеки от световете, лицето ми през огледалото, тилът ми в къщата, единият крак в Среброто, другият навън. Точно когато мислех, че ще ме изхвърли с плющенето на гигантски ластик, то поддаде, засмука ме вътре, топло и неприятно влажно, и препъваща се ме изхвърли от другата страна.

Бях очаквала да се озова в дневната, но бях в нещо като тунел от влажна розова мембрана. Дневната беше по-далеч, отколкото бе изглеждало в огледалото. Имаше около дванайсет метра между мен и родителите ми. Баронс грешеше. ЛГ беше по-умел със Сребрата, отколкото той мислеше. Не само че беше успял да струпа Сребра, тунелът изобщо не беше видим през огледалото. Казано с тенис терминология, този сет беше за ЛГ. Но нямаше начин да спечели мача.

— Сякаш имах избор.

Избърсах лице с ръкав, изтривайки тънък слой миризлива, хлъзгава плацента. Капеше от моя МакОреол. Бях обмисляла да го махна, преди да вляза в огледалото (за хората е малко трудно да те приемат сериозно, когато носиш такъв), но сега се радвах, че не бях. Нищо чудно, че всички избягваха Сребрата.

Ти имаше голям избор — казваха очите на баща ми яростно. — Но направи грешния.

Очите на майка ми казваха много повече от това. Започна с това, което представляваше разрошената ми черна коса, висяща изпод „шапката“ ми, едва не побесня заради тесните кожени панталони, които носех, мина за кратко и язвително през накълцаните ми нокти и докато стигне до автоматичното оръжие, което продължаваше да се свлича от рамото ми и да удря бедрото ми, трябваше да я изключа.

Пристъпих напред.

— Не толкова бързо! — каза Лорд Господар. — Покажи ми камъните!

Прехвърлих пушката в другата си ръка, свалих раницата от рамото си, отворих я, порових за черната торбичка и я вдигнах.

— Извади ги! Покажи ми ги!

— Баронс не мислеше, че е добра идея.

— Казах ти да не намесваш Баронс и не ми пука какво мисли той.

— Ти ми каза да не го водя. Трябваше да го намеся. Той е този, у когото бяха камъните. Някога опитвал ли си се да откраднеш нещо от Баронс?

Изражението на лицето му казваше, че е.

— Ако той се набърка, те умират.

— Чух съобщението силно и ясно още първия път. Няма да се набърка.

Трябваше да приближа. Трябваше да съм между ЛГ и пазачите му и моите родители, когато Баронс и хората му пристигнеха. Трябваше да съм на разстояние, удобно за намушкване. Баронс планираше да пренастрои неговото Сребро, за да го свърже с дестинацията, където беше ЛГ, но беше казал, че ще отнеме време в зависимост от мястото. „Бави! — беше заповядал. — Щом получа снимката, ще се постарая да го свържа с другия край. Хората ми ще дойдат след теб веднага щом го направя.“

— Постави долу копието, пушката, пистолета от гърба ти, джобното ножче от ръкава и ножовете от ботушите ти. Изритай ги настрани!

Откъде знаеше той къде бяха всичките ми оръжия?

Майка ми не би могла да изглежда по-шокирана дори да беше открила, че спя с половината футболен отбор на гимназията и че пуша крек^[1] между тъчдауните.

Отправих й най-успокоителния си поглед. Тя трепна. Очевидно това, което аз смятах за успокоително, напоследък излизаше малко… диво, предполагам.

— Бяха тежки няколко месеца, мамо — рекох отбранително. — Ще ти обясня всичко после. Пусни родителите ми! — казах на ЛГ. — Ще съдействам напълно. Имаш думата ми.

— Не искам думата ти. Имам последните ти живи роднини. С такава кратка продължителност на живота, хората са дълбоко загрижени за подобни неща. Алина ми каза, че родителите й са умрели в автомобилна катастрофа, когато била на петнайсет. Още една лъжа. Кара те да се чудиш, нали? Никога не бих си помислил да ги търся, ако ти не ме беше довела тук.

Как го бях довела до тук? Как ме беше проследил до Ашфорд? Можеше ли да проследи В’лане? Дали В’лане беше двуличник? Работещ с Лорд Господар?

— Те не са ми роднини — казах студено. — Моите роднини са мъртви. Когато уби Алина, ти изтри последния от моя род, освен мен — надявах се да изкарам значимостта на родителите ми за мен да изглежда по-малка, отколкото е. Винаги ставаше така във филмите. — Осиновени сме.

Зърнах за миг изражението на мама, въпреки че знаех, че не трябва. В очите й проблясваха непролети сълзи. Супер! Тя не одобряваше нищо във вида ми, а сега бях наранила и чувствата й. Справях се блестящо.

Лорд Господар не каза дума. Просто отиде до тате и го удари в лицето с юмрук. Главата му отхвръкна назад и от носа му шурна кръв. Той разтърси замаян глава, а погледът му казваше: „Махай се оттук, бебче!“

— Добре! — извиках. — Излъгах. Остави го на мира!

Лорд Господар се обърна отново към мен.

— Смъртността е съвършената слабост. Тя оформя цялото ви съществуване. Всеки ваш дъх. Чудно ли е, че Фае винаги са били богове за вашия вид?

— Не и за мен.

— Пусни оръжията си!

Оставих автоматичното да се плъзне на земята, измъкнах пистолета от панталоните си, пуснах джобното ножче от ръкава на якето и измъкнах по един нож от всеки ботуш.

— Копието!

Погледнах го. Ако се опитах да метна копието през дванайсетте метра, които ни разделяха, щеше ли да има някаква полза? Дори да го улучех право в сърцето, той беше отчасти човек и нямаше да умре веднага. Нямах съмнение, че поне един от родителите ми щеше да е мъртъв секунди след като го хвърлех, ако не и двамата.

„Бави!“ — беше казал Баронс.

Издърпах копието изпод палтото си. Щом го оголих, то започна да пука и да пуска бели искри във въздуха. Блесна с почти заслепяваща светлина, сякаш привличаше сила от света на Фае около себе си.

Не можех да накарам ръката си да го пусне. Пръстите ми не искаха да се отворят.

— Пусни го сега! — той се обърна към майка ми и сви юмрук.

Изръмжах, докато хвърлях копието. То се удари в стената на гладкия розов тунел. Подобният на плът канал потрепера, сякаш от болка.

— Остави. Я. На. Мира! — изскърцах със зъби.

— Изритай оръжията настрани и ми покажи камъните!

— Сериозно, Баронс каза да не го правя.

— Сега!

Въздъхнах, извадих камъните от торбичката и разгънах кадифения плат, в който бяха увити.

Реакцията беше мигновена и яростна. Тунелът се сгърчи, стенейки дълбоко във влажните си стени, подът потрепери под мен. Камъните блеснаха със синьо-черна светлина. Стените се свиха и се разшириха, сякаш се мъчеха да ме изхвърлят. Внезапно бях ослепена от гибелна светлина, глуха за всичко, освен за фученето на вятър и вода. Стиснах здраво очи срещу ослепителния блясък. Нямаше за какво да се хвана. Сграбчих камъните, опитвайки се да ги покрия, и едва не изгубих кадифения плат на вятъра. Раницата се удари в пищялите ми и после беше откъсната от ръцете ми.

Завих с вятъра, виках родителите си, Баронс, по дяволите, дори Лорд Господар! Имах чувството, че ме разпъват в десет различни посоки. Палтото беше откъснато от раменете ми, разпрано от суровия вятър. Опитах се да натъпча камъните обратно в торбичката.

Внезапно всичко утихна.

— Казах ти — изръмжах, стискайки очи, докато чаках пламъкът в ретините ми да угасне. — Баронс беше против. Но ти послуша ли? Не. — Нямаше отговор. — Ехо? — казах предпазливо. Все още никакъв отговор.

Отворих очи.

Розовият като мембрана канал беше изчезнал.

Стоях в зала от най-чисто злато.

Златни стени, златни подове. Килнах глава назад. Злато, което се простираше, докъдето ти око види. Ако имаше таван, беше отвъд моя взор. Извисяващи се внушителни златни стени към… никъде.

Бях сама.

Без Лорд Господар. Без пазачи. Без родители.

Погледнах надолу с надеждата да открия пушката, ножовете и раницата.

Нямаше нищо, освен гладък, безкраен златен под.

Хвърлих поглед към стените, търсейки отчаяно копието си.

Никъде не проблясваше алабастър.

Всъщност, осъзнах аз, докато се въртях бавно в кръг, нямаше нищо по тези златни стени, освен стотици, не, хиляди, не… загледах се втренчено. Те се простираха извън моя взор. Милиарди огледала.

Опитвайки да попия, аз вкусих от безкрайността. Бях миниатюрна точка върху линейното изображение на времето, което се протягаше безкрайно в двете посоки, предоставяйки ми крайна и абсолютна нелогичност.

— О, мамка му, мамка му, мамка му!

Знаех къде съм.

В Залата на всички дни.