Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (4)

Две

Дани: Четвърти ноември

Нека съм сигурна, че съм те разбрала правилно — казва Роуина стегнато.

Обърната е с гръб към мен, дребната й фигура е настръхнала от яд. Понякога Ро изглежда древна. Друг път е дяволски пъргава. Гръбнакът й е изправен, сякаш е глътнала бастун, отстрани ръцете й са свити в юмруци. Дългата й бяла коса е сплетена на плитка и като корона обгръща главата й. Облечена е в официалната роба на Велика повелителка, украсена със символа на нашия орден — безформената изумрудена детелина, — която носи, откакто целият ад се изсипа тук. Изненадана съм, че се забави толкова дълго с поредното мъмрене, но беше заета с други неща.

Тя ми отне меча. На бюрото й е. Острието блести алабастрово като светлина, открадната от рая (моята светлина), отразявайки блясъка на десетките лампи, подредени в кабинета така, че да осветяват всяко кътче.

Когато Кълбото изригна в навечерието на Вси Светии и освободи Сенките, бяхме толкова изненадани, че хлъзгавите гадове успяха да свалят петдесет и четири от нас, преди да включим достатъчно лампи и фенерчета, за да се защитим. Доколкото знаем, те не могат да бъдат убити. Мечът ми не може да ги докосне. Светлината е временно отлагане на присъдата, само ги вкарва по-дълбоко в каквито могат да намерят тъмни процепи. Манастирът ни беше изложен на риск, но няма да отстъпим и сантиметър. Сенките няма да отнемат дома ни и да го превърнат в Мрачна зона. Една по една ще ги гоним и ще ги изхвърляме навън.

Вчера имаше една в ботуша на Сорка. Клер видя как стана. Каза, че Сорка просто е изчезнала в обувката си, а дрехите са се свлекли около нея. Когато изхвърлихме през предната врата ботуша навън на слънцето, изпаднаха подобна на хартия обвивка, бижута и две пломби, последвани от Сянка, която се пръсна на милиарди парченца. Никой от нас вече не обува обувка, преди да я разтърси здраво и да светне с фенерче навътре в нея. Аз често нося сандали, въпреки че е студено.

Какъв начин да си отидеш! Смърт в обувка. Хиля се. Имам черно чувство за хумор. Опитайте да живеете моя живот и да видим какъв цвят ще бъде вашето!

Взирам се в меча си. Пръстите ми се свиват в празното. Имам чувството, че ще умра, ако съм далеч от него.

Завихрена в бялата си роба, Роуина се завърта и ме пробожда с поглед, остър като ледена кирка. Размърдвам се неудобно. Може да се присмивам на Роуина, да я наричам Ро и да дрънкам колко съм яка, но (не правете грешка!) трябва да стъпвате предпазливо край тази стара жена.

— Била си близо до Лорд Господар и трима Ънсийли принцове и дори не си извадила меча си?

— Не можех — казвам отбранително. — Трябваше да взема Мак. Иначе щях да рискувам да я убият по време на боя.

— Коя част от „жива или мъртва“ не можах да ти обясня?

Е, очевидно „мъртвата“ част, но не го казвам.

— Тя може да проследи Книгата. Защо всички забравят това?

— Вече не! Знаела си го в мига, в който си я видяла. Предателка, а сега При-я. Тя не ни е от полза. Неспособна е да мисли или да говори, тя дори не може да се храни сама! Ще умре след няколко дни, ако изкара и толкова. А ти си била там и си отхвърлила единствената възможност, която някога сме имали, да убиеш нашия враг, плюс трима Ънсийли принцове, и то само за да спасиш живота на едно безполезно момиче! За каква се мислиш, че взимаш такива решения от името на всички нас?

Мак може да е При-я, но не е предател. Няма да го повярвам. Не казвам нищо.

— Махни се от погледа ми! — крещи тя. — Махай се! Махай се! Или аз ще те изхвърля — гласът й се извисява и тя замахва с ръка към вратата. — Мислиш, че знаеш кое е най-доброто? Тогава тръгвай! Опитай сама, неблагодарно дете! Сякаш не съм направила за теб всичко, което една майка би направила, че и още даже! Напусни! Виж колко дълго ще оцелееш без мен там, навън!

Стоически отказвам да погледна меча си. Няма да се предавам. Ро хваща всичко. Но ако е сериозна, мога да я изпреваря до меча си и ще го направя.

Поглеждам към нея, излъчвайки разкаяние и нужда. Изпълвам с тях очите си чак до ръба. Карам долната си устна да потрепва.

Взираме се една в друга.

Когато всички мускули на лицето ми започват да пищят от усърдието да поддържат такова тъпо, жалко изражение, погледът й омеква. Тя вдишва дълбоко, издишва. Затваря очи, въздъхва.

— Дани, о, Дани! — гука тя и отваря очи. — Кога ще се научиш? Когато умреш ли? Правя го единствено от най-добри чувства. Не ми ли вярваш?

Имам огромни съмнения. Означава да приема казаното от нея без въпроси. Направих го веднъж.

— Съжалявам, Роуина! — гласът ми е съзвучен на думите. Навеждам глава. Искам си меча.

— Виждам, че имаш чувства към тази, тази…

— Мак — подсказвам, преди да я е нарекла по начин, който наистина би ме вбесил.

— Но, кълна се, никога няма да разбера защо — тя прави тежка пауза и знам, че е мой ред да започна да оправдавам съществуването си.

Изричам всичко, което иска да чуе. Аз съм самотна, казвам. Мак беше мила с мен. Съжалявам, че съм била толкова глупава. Наистина се опитвам да съм тази, която искаш да бъда, казвам й. Следващия път ще се справя по-добре.

Ро ме освобождава, но задържа меча ми. Примирявам се. Засега. Знам къде е и ако не ми го върне скоро, ще намеря нещо, което трябва да бъде убито.

Междувременно имам много работа. Тъй като съм супербърза, те ме пращат да префуча през цялата област — да събирам лампи, крушки, батерии и цял списък с провизии. Откачените неща, които видяхме в Дъблин, още не са започнали да се случват тук. Все още имаме електричество. Дори да нямахме, разполагаме с резервен генератор отзад. Манастирът ни е напълно самостоятелен. Имаме собствено електричество, храна, вода. Всичко.

Дотук не съм забелязала дори едно Ънсийли. Предполагам, че предпочитат града. Там има повече храна. Кат смята, че няма да тръгнат по провинцията, докато не се натъпчат с гражданите, така че би трябвало да сме в безопасност известно време, ако не броим шебаните Сенки. Между другото проверявам и Мак. Продължавам да се опитвам да я накарам да яде. Ро държи ключа за килията й. Не знам защо трябва да я заключва, след като е поставила всички тези защити около Мак, а и изглежда, че тя не може да върви. Ако скоро не вкарам в нея храна, ще реквизирам този ключ. Мога да я придумам да допълзи до решетките, но не и да я накарам да яде през тях.

Много искам да знам едно: къде е В’лане, мамка му? Защо не е дошъл за Мак? Защо не попречи на Ънсийли принцовете да я изнасилят? Викам го, докато се стрелкам из страната, но дори да ме чува, той явно не би отговорил на мен. Явно не и на Мак.

А Баронс? Какъв е неговият проблем? Не я ли иска жива? Защо всички я изоставиха, когато има най-голяма нужда от тях?

Мъже!

Пич, скапани са!

Хвърлям доставките в трапезарията. Лепило, лампи, батерии, скоби. Никой не ме поглежда. Шийте зрящи на всяка маса, правят още шлемове — като онзи якия, който Мак носеше в нощта, когато се бихме заедно. След като я грабнах от принцовете, Кат и другите влезли, ритали задници, пипнали копието и раницата на Мак и намерили розовия шлем вътре.

Сега са подредени в производствена линия, която поддържам снабдена, само че става трудно да намеря щракащи лампи. Може да се наложи да отида в Дъблин, въпреки че Ро казва да не нападам магазините там.

След като мнозина от нас работят като велосипедни куриери за корпорация „Бързи пощи“ (това е лицето на международната коалиция на шийте зрящите, с офиси из целия свят), повечето вече имаме шлемове. Само трябва да бъдат модифицирани. Заради Сенките в манастира всеки иска пръв да се добере до следващия направен шлем. Казах им, че Мак го е кръстила МакОреол, но Ро забрани да го наричаме така, сякаш я вбеси самата мисъл, че Мак го е измислила.

Влетявам в кухнята, дърпам вратата на хладилника толкова рязко, че се поврежда и трябва да я оправям, после заставам пред него и тъпча устата си с храна. Не знам какво ям, не ми пука. Треперя. Трябва да ям постоянно. Суперскоростта ме пресушава. Търся високо съдържание на мазнини и захар. Масло, сметана, сурови яйца — всичко заминава бързо. Портокалов сок. Сладолед. Торта. Държа джобовете си натъпкани с шоколад и не излизам никъде без чантичка на кръста. Изгълтвам две коли и най-после спирам да треперя.

Взех от магазина няколко протеинови напитки за Мак. Тревожа се, че може да се задави с твърда храна, ако се съпротивлява. Този път ще яде. Точка.

Каси казва, че Ро прави обиколки. Време е за онзи ключ.

Не плача. Не помня някога да съм плакала. Не плаках, когато мама беше убита. Но ако някога заплача, ще е докато гледам към Мак. Виждате ли, ние с нея бихме умрели една за друга. И когато я гледам в този вид, имам чувството, че нещо в мен умира. Влача крака на път за килията и, което за мен означава да вървя като Джо. Сдъвквам още няколко шоколада.

Тя не понася дрехи. Разкъсва ги, сякаш прогарят кожата и. Пич, искам да изглеждам като нея, когато порасна. Щом я донесох тук, Ро я взе и я заключи долу в една от старите килии, които ползвали някога. Каменни стени. Каменен под. Палет. Кофа за отпадъци. Тя няма такива, защото нито яде, нито пие, но все пак това е принцип. Тя не е животно, дори да се държи като такова. Тя нищо не може да направи. Има затворнически решетки вместо врата.

Ро каза, че е за доброто на Мак. Каза, че Ловците ще я проследят, а принцовете ще Пресеят и ще я върнат на Лорд Господар, ако не я скрием под земята и не я обградим със защити. Прекарахме по-голямата част от деня, в който я донесох, рисувайки символи из целия манастир, а членовете на Убежището гледаха над раменете ни и ни казваха какво да правим. Имаха рисунки. Ро ги намери в книга в една от Забранените библиотеки. Беше супер яко! Трябваше да смесим боята с кръв. Знам, защото Ро поиска от моята. Не желаеше да казвам на другите момичета. Знам много неща, които другите момичета не знаят. Стените на килията на Мак са покрити със защити отвътре и отвън.

Подминавам Лиз в коридора на път към стълбите. Тя носи МакОреол и блести като малко слънце.

— Как е тя? — питам.

Лиз свива рамене.

— Нямам представа. Не е мой ред да я проверявам, а няма да сляза там долу, освен ако не съм на смяна.

Когато подминавам Барб и Джо, не питам. Повечето шийте зрящи изпитват същото като Лиз. Те не искат Мак тук и никой не поема никакви рискове. Долу няма електричество. Като в Средновековието. В конуси на стената горят факли. Схващате картинката.

Щях да съм притеснена за Мак, ако не бях хвърлила около петдесет лампи в килията и и ако не следях батериите.

— Не знам защо си правиш труда — казва Джо през рамо. — Тя е заредила Кълбото. Флиртуваше със Сийли принц. Търсеше си го. Фае и хора не се смесват. Това е целият смисъл на нашия орден — държим расите разделени. Тя получи това, което търсеше.

Кръвта ми кипва. Мислех, че съм при вратата на път да сляза долу, но съм притиснала Джо до стената и само челните лампи на нашите МакОреоли делят носовете ни.

Отново този поглед. Уплашена е от мен.

— Трябва да си уплашена от мен — казвам хладно. — Защото ако нещо се случи с Мак, ти ще бъдеш първата, за която ще дойда.

Тя ме изблъсква. Силно.

— Роуина ще ти вземе красивия меч. Без меча ти не си толкова корава, Даниел.

Тя шегуваше ли се с мен?

— Името ми е Дани — мразя това глезено име. Блъскам я обратно до стената. Не мога да повярвам, мамка му, но тя ме изблъсква отново. Все още е уплашена, но в погледа й вече има и предизвикателство.

— Ти може да си по-силна и по-бърза, хлапе, но нашите, ако са заедно, могат да ти сритат задника, а започва да ни се иска. Когато се грижиш за предател, започваш да изглеждаш като такъв.

Поглеждам към Барб, която свива рамене, сякаш казва: „Съжалявам, но съм съгласна.“

Банда идиотки! Изхвърчам, без да погледна назад. Няма да губя времето и дъха си за тях. Мак се нуждае от мен.

Забелязвам първия признак, че нещо не е наред, когато отварям вратата към стълбите надолу и установявам, че е тъмно. Стоя там глупаво около секунда. Няма начин всички факли да са изгорели наведнъж. Не усещам Фае, а дори най-слабата шийте зряща сред нас има достатъчен обхват, за да покрие целия манастир.

Това, че наоколо няма Фае, значи, че някоя от нас е угасила факлите. Значи, че някоя от нас иска достатъчно силно Мак мъртва, за да се опита да я убие. И очаква да й се размине. Удрям лампите, минавам в режим суперскорост и бинго! — при килията й съм.

По-лошо е, отколкото мислех.

Когато свалихме кофите с боя долу, така и не качихме обратно неизползваните и сега някой беше излял черна боя навсякъде по пода и беше наплискал стените на килията й отвън, заличавайки защитите.

Побутвам със сандал. Мокра е, прясна.

Мръщя се. Нещо не се връзва. Угасените факли — да, Сенките биха могли да слязат тук, долу. Със заличените защити биха могли дори да влязат в килията, ако нямаше петдесет блестящи светлини вътре, но има. Какъв е смисълът? Защо да опитваш половинчато убийство?

— Ах, мамка му! — казвам, щом ми просветва. Който и да е, той не очаква Сенките. А нещо по-голямо и по-лошо, което не се бои от светлината.

Няма начин! Няма начин да имаме толкова голям предател зад стените си!

Обмислям доказателството. Мозъкът казва: „Има начин, Дани. Размисли!“

Не искам да я оставям сама, но не мога да я пазя без оръжие! Все още не усещам Фае. Трябват ми четиридесет и пет секунди, макс. Трябва да рискувам.

Стопкадър!

Много е яко да се движиш бързо. Възможно най-близо е до това да си невидим. Хората казват, че усещат повей на вятъра, който на практика отвява косите им. Все още проучвам границите. Най-много ми харесва да тичам навън, защото има по-малко неща, в които да се забия. Натъртвания — това съм аз.

Опитвам се да кажа, че хората дори не ме виждат. Така че е абсолютно изключено да ме докоснат, когато съм в стопкадър!

Почти мога да видя какво става около мен, също така чувам по малко, но долавям предимно мъгла от движение и шум.

Шумът, който ми подсказва, че нещо не е наред, миг преди да изляза от кожата си от страх, е звукът на мъжки гласове. Ядосани. Яростни. В манастира не се допускат мъже.

Никога. Без изключения. Нощта, когато Мак доведе В’лане тук, всички едва не умряхме.

Но ето ги тук. Мъже, запътили се към мен. Много. Изстрели! Мамка му! Що за идиот носи пушка в такава война? Кого биха убили пушките? О, Боже, уф! Нас! Защо? Право отпред, идва по-бързо от очакваното…

ИЗБЕГНИ! ИЗБЕГНИ! ИЗБЕГНИ!

Призовавам всеки грам скорост и сръчност, които имам, защото нещо много странно се случва. Нещо е в пространството с мен, а аз се опитвам безуспешно да го избегна. Съвсем внезапно съм изскубната от въздуха за лактите и съм притисната неподвижна на пода толкова силно, че зъбите ми тракат.

Изскубната.

Аз.

Грабната направо от суперпрофучаваща скорост. Принудена да спра.

Не мога да го понеса.

Цвърча.

— Дани? — казва мъж.

Зяпвам. Мак никога не ми е казвала как изглежда той. Не мога да повярвам, че Мак никога не ми е казвала как изглежда той. Не мога да спра да зяпам.

— Баронс? — дишам. Трябва да е той. Не може да е никой друг. Това е, с което тя живее всеки ден? Как понася това? Как изобщо му казва „не“ за нещо? Откъде знае той коя съм? Мак ли му е казала за мен? Надявам се да му е обяснила колко съм страхотна! Толкова съм засрамена, че бих могла да умра. Аз цвърчах пред него. Като мишка. Той заема твърде много пространство. И ме издърпа в средата на полета!

Изправям се обратно, наполовина стопкадър скорост. Имам чувството, че той ми позволява. Това дразни, много.

Поглеждам зад него и едва не изцвърчавам отново.

Осем мъже са се подредили във формата на V зад него, въоръжени от глава до пети, окичени с амуниции, носещи неща, които приличат на „Узи“. Големи мъже. Неколцина повече напомнят животни, отколкото хора. Един от тях изглежда като самата Смърт — с бяла коса, бледа кожа и горещи тъмни очи, които преценяват неспокойно, непрестанно. Фиксират се върху мен. Свивам се. Всички те се движат гладко и странно. Излъчват арогантност като Фае, но не са Фае. Шийте зрящи са се размазали до стените, опитват се да не привличат вниманието върху себе си. Няма мъртви, доколкото виждам. Мисля, че изстрелите, които чух, са били предупредителни, изстреляни във въздуха. Надявам се. Енергията, която се излива от тези пичове, е свирепа. Каквото и да има Баронс (не мога да напипам какво е, но по скалата за сурова сила е извън шебаната графика), те също го имат. Да гледам как този отряд мъже се промъква по коридора на манастира, кара дори мен да искам да се махна от пътя им.

Един от мъжете е хванал Ро с ръка, опирайки нож в гърлото и.

Трябва да профуча и да я спася. Тя е нашата Велика повелителка. Тя е най-големият ни приоритет. Въпросът е, че не съм сигурна дали мога да мина покрай Бароне.

— Махайте се от манастира! — крещи тя.

— Къде е Мак? — пита Баронс тихо и кара погледът ми да се върне обратно към него. „Тихо“ в неговия случай е като скалпел, поставен над югуларната вена. — Кучката наранила ли я е?

Ако погледът можеше да убива! Някой ден някой ще гледа някого така заради мен. Нямам намерение да му казвам, че Ро щеше да я остави да умре.

— Не. Тя е добре — разяснявам малко. — Е, имам предвид, че е толкова добре, колкото беше, когато се озова тук.

Той ме поглежда и отново пита:

— Къде?

Студеният факт за угасените факли и боядисаните защити тъкмо е намерил път до мозъка ми. Не мога да опазя Мак сама. Дори аз трябва да спя понякога. Като се изключи навечерието на Вси Светии, Баронс я беше държал в безопасност.

Все пак… няма начин нещо човешко да ме е издърпало от въздуха така. Какво е той? Не знам доколко му се доверява Мак.

— Обещай ми, че няма да нараниш Ро! — казвам. — Нуждаем се от нея.

Нещо диво се движи дълбоко в очите му.

— Ще реша, когато видя Мак.

Внезапно и аз се усещам дива.

— Е, къде беше ти, мамка му, когато тя се нуждаеше от теб? — ръмжа. — Аз бях там.

Без повече думи излизам на стопкадър.

Само на две неща се доверявам сред тези стени — на себе си и на меча си. Ако инстинктите ми са верни, каквито винаги са, Баронс не е единственото нещо, което се е отправило към Мак точно сега.

Ще изпреваря всички.

Оставям онова студено място на шийте зрящ в главата ми да ме погълне. Превръщам се в мощ, сила, скорост, свобода. Вратата на кабинета на Ро се пръсва на трески.

Мечът е мой.

После съм в килията на Мак и стоя над нея. Тя се търкаля към мен, сякаш усеща топлината на тялото ми. Притиска се към крака ми. Трие се в мен. Издава звуци. Преструвам се, че няма нищо шантаво. Тя не може да се контролира сега. Не гледам право в нея. Не съм поглеждала, откакто я измъкнах. Не знам много за секса, но разбирам, че това, което се случва с нея, не е начинът да науча. Правих малко проучване. То ме разтревожи. Няма дори един случай човек, обърнат в При-я, който да се е върнал. Нито един. Те са безмозъчни животни, които правят каквото им се каже, докато умрат. А това бяха случаите на хора, обърнати от Сийли. Никога не е имало случай на обърнат от Ънсийли, а Мак беше цапардосана от трима от най-могъщите. Но в куража на Мак има злоба. Тя ще издрапа обратно някак. Трябва. Нуждаем се от нея.

Пресява се Фае!

Искамнуждаясесексумирам ме връхлита. Колебанието — това не съм аз! Забивам меча си в корема му. То поглежда надолу. Нещото е слисано, невярващо. Взираме се един в друг. Непоносимо съвършенство. Бузите ми са мокри като последния път, когато погледнах принц, и няма нужда да ги бърша, за да разбера, че това е кръв. Ако само да го гледам, кара очите ми да кървят, как е оцеляла Мак въпреки докосването на три от тях? Как е понесла да правят Бог знае какво с нея? Дори смъртно ранено, то ме кара да падна на колене. Искам да му позволя да прави всичко, което пожелае, с мен. Искам да му се подчинявам. Искам да го наричам Господар. Ро казва, че те са еквивалентът на Четиримата конници на Апокалипсиса. Та кой е нанизан на меча ми? Смърт, Мор, Глад или Война? Пич, какво убийство! Бих се потупала по рамото, ако всичките ми сили не отиваха да се удържа да не извадя меча от него и да го обърна към себе си. То се занася с мен. Опитва се да ме отнесе с него. В шарените му очи блести нещо, което съм съвсем сигурна, че е предсмъртният му опит да ме изпепели. После и двамата падаме на колене. То е мъртво, а аз съм толкова шебано засрамена, понеже мисля, че току-що получих първия си оргазъм, убивайки Ънсийли принц. Това е сбъркано. Мразя го. Мразя това, което ме накара да изпитвам сега. Не трябваше да бъде така.

После Баронс е в килията.

После друг Ънсийли принц Пресява зад мен. Нещото е толкова могъщо, че сетивата ми на шийте зрящ го улавят, преди да се материализира. Завъртам се, мушвам, но не усещам треската от убийството му, защото копелето поглежда веднъж зад мен и изчезва.

Разбирам. Не съм тъпа. То се уплаши повече от Баронс, отколкото от мен и от меча ми.

Завъртам се, за да съм с лице към него, да настоявам за отговори, защото няма да му позволя да вземе Мак, докато не ми обясни някои неща, но то ме поглежда в очите и ме кара да замълча.

„Браво, Дани!“ — казва погледът му. „Ти не си хлапе“ — казват очите му. „Ти си воин, и то скапано добър при това“. Погледът му ме поема, претегля ме и ме отразява обратно към мен самата, а в блестящото черно огледало на очите му аз съм една адска жена. Баронс ме вижда. Той наистина ме вижда!

Когато вдига Мак и се обръща, аз преглъщам една замечтана въздишка.

Един ден ще отдам девствеността си на Баронс.