Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (8)

Шест

Бях бясна.

Имах толкова много оплаквания, че не знаех откъде да започна.

Бях вбесена да вървя. Или по-скоро, вбесена да седя, оплетена в пурпурни чаршафи, които миришеха така, сякаш някой е провел сексмаратон.

Този някой бях аз.

И това ме правеше още по-бясна.

Точно когато мислиш, че животът е станал толкова скапан, че повече няма накъде, той става още по-скапан. Леле, Мак не получава правото да избира с кого да прави секс. Сбогом срещи, флиртове, създаване на онзи специален момент! Чукат ме до загуба на съзнание, а после, когато съм паднала толкова ниско, колкото е възможно, ме чукат, докато си върна разсъдъка. Въпреки че и след милион години не бих признала такова нещо на този мъж, който без съмнение се чувстваше неописуемо самодоволен, че само със силата на сексуалността си ме е спасил от безмозъчното състояние, до което множество Ънсийли Секс-до-смърт-Фае трябваше да ме доведат с ритници и писъци.

Ако познавах достатъчно добре Джерико Баронс, той най-вероятно вървеше и се чувстваше така, сякаш неговият член е най-огромното, най-великолепното, най-съвършеното и най-важното нещо под слънцето.

Което… трепнах… бегло си спомнях да съм му казвала веднъж или два пъти. Е… може би няколко пъти.

Ръмжейки, дръпнах чаршафите върху гърдите си. Животното, което бях напоследък, не беше ме напуснало. То все още беше в мен и щеше да бъде винаги. Бях доволна. Приветствах неговата дива природа. Розовата Мак имаше нужда от добра доза диващина. Светът навън беше див.

Бях хладно доволна, че съм жива, доволна, че съм преживяла още един ден, без значение какви методи бяха използвани за постигането на тази цел. Също така кипях, бясна на всички, които бях срещнала, и на всичко, което ми се беше случило от момента, в който напуснах Ашфорд, Джорджия.

Нищо не беше станало така, както бе планирано. Нито едно нещо. Убиецът на сестра ми трябваше да е човек — чудовище, което щях да изправя пред правосъдието или чрез ирландската Гарда, или със собствени методи. Не се предвиждаше да бъда впримчена в смъртоносна война между човешката раса и свръхестествена, свръхсексапилна, безсмъртна и предимно невидима раса като нещо малко повече от оръжие, което да бъде използвано от този, който успееше да открие как да ме манипулира най-ефективно. А това беше едва началото на многото, многото неща, които бяха тръгнали зле.

Като говорим за манипулативни копелета…

Какъв беше смисълът Баронс да направи татуировка на тила ми, ако не беше способен да я използва, за да ме намери, когато най-много ми трябваше помощ? Какъв беше смисълът В’лане да поставя името си на езика ми, ако в критичния момент нямаше да мога да го повикам? Не бяха ли Баронс и В’лане най-могъщите, най-опасните, най-ярките играчи от всички? Точно затова се бях съюзила с тях!

Но и двамата ме предадоха, когато най-много се нуждаех от тях. Бях разчитала на тях. Бях вярвала, че Баронс може да ме намери. Бях вярвала, че В’лане мигновено ще се появи, когато го призова. Бях вярвала, че инспектор Джейни може да ми помогне за определени проблеми. Тези тримата бяха степента на моята диверсификация^[1].

И кой ме беше спасил?

Дани. Тринайсетгодишно хлапе. Момиче.

Тя беше връхлетяла, беше ме изскубнала право от ръцете на ЛГ и ме беше отвела в безопасност.

Не, не в безопасност. Не съвсем.

Беше ме отнесла при Роуина, която ме бе заключила в килия и ме беше оставила сама, ужасно сама.

Да умра?

Имаше спомени от пленяването ми от ЛГ и от ранното ми затваряне в манастира, които не бяха достъпни. Те бяха в мен. Можех да ги усетя — дълбоки, мрачни, засекретени в ум, който е бил възприемчив, но неразбиращ. Не бяха точно спомени, защото спомените се подреждат от ум, който функционира, а моят не функционираше по време на тези травмиращи часове. Това бяха по-скоро отпечатъци. Снимки — щракнати, но неразбрани. Подслушани разговори. Видени неща. Ще падне работа, за да ги измъкна от мръсотията в дъното на съзнанието си.

Но ще го направя.

ЛГ не беше очаквал да избягам.

Роуина не беше очаквала да живея.

— Изненада! — измърках. — Успях.

Отметнах чаршафа и скочих от леглото. Усещах тялото си добре. Беше по-гладко и по-силно, отколкото го помнех. Протегнах се и погледнах надолу, после примигнах, възхищавайки се от себе си.

Нямаше я мекотата, освен на гърдите и дупето. Прасци, бедра, ръце, стомах — всички те бяха усилени, с оформени гладки мускули. Свих бицепс. Имах такъв! Дълги нокти се забиха в дланите ми. Проучих ги. На Сауин бяха изрязани до кожа.

Точно колко дълго съм правила секс с Джерико Баронс? Колко време е отнело да се извае тяло, каквото беше моето, и да придобие (Дивата аз беше доволна да отбележи) тази много по-полезна нова физическа форма? Какво сме правили? Постоянни сексуални гимнастики ли?

Изключих тази мисъл. Имах твърде много спомени, които далеч не бяха мъгливи, а те събуждаха неописуемо противоречиви емоции.

Например: благодаря, че ме спаси, Баронс… твърде жалко, че ще трябва да те убия за това, че си правил подобни неща с мен и си ме видял такава.

Правила съм секс с Джерико Баронс.

Не просто секс. Невероятно груб, крайно интимен, напълно лишен от задръжки секс.

Бях правила всичко, което една жена може да прави с мъж. Бях боготворила всеки сантиметър от тялото му. А той ми беше позволил.

О, не, много повече от това. Той ентусиазирано беше участвал. Беше ме подстрекавал. Заедно с мен се беше гмурнал право в моята животинска лудост, беше отвърнал на всяко мое движение в тази мрачна, похотлива пещера, в която живеех.

Обърнах се да огледам голямото легло с копринените чаршафи. Беше точно типа легло, в което очаквах да спи Баронс. Орнаменти в стил Краля Слънце, с четири колони, застлано с коприна и кадифе, чувствено мъжко леговище.

На колоните имаше обшити с кожа белезници. Оплетох се в този спомен за минута, преди да успея да се освободя.

Дишах плитко, а ръцете ми бяха свити в юмруци.

— О, да, ще трябва да те убия, Баронс — казах хладно. Донякъде, защото за наи-миниатюрната част от мига, докато гледах тези белезници, си представих как се качвам обратно в леглото и се преструвам, че още не съм излекувана.

А мислех, че взаимодействието с Баронс беше трудно преди. От деня, в които се срещнахме, поддържахме внимателно стена от не-интимност между нас и рядко се подхлъзвахме. Аз бях госпожица Лейн. Той беше Баронс. Тази стена беше превърната в пепел, без някой да ме попита. Бързо бяхме превъртели напред лентата от „официални и раздразнителни през повечето време“ до „да видим Мак гола — тяло и душа“, и то без грам напредък във вид на връзка по пътя. Баронс ме беше видял в най-лошата ми форма, в момент, в който съм била най-уязвима. В същото време той е притежавал пълен контрол. И след всичко това аз не бях научила и едно проклето нещо за него.

Бяхме толкова близки, колкото две човешки същества (е, ако пренебрегнем факта, че той не е такова) биха могли да бъдат. Сега, като добавка към съмненията, че е заредил Кълбото Д’жай със смъртоносни Сенки, преди да ми го отстъпи, за да го дам на шийте зрящите, и че е саботирал ритуала на МакКелтърови на Хелоуин, защото иска стените между световете на Фае и на хора да паднат, аз знаех, че убиването го възбужда. Не бях забравила този просветляващ дребен детайл, който бях открила, докато ровех из черепа му. Той хвърляше нова жестока светлина върху момента, когато го видях да излиза от Ънсийли огледалото, носейки осакатеното, много мъртво тяло на млада жена.

Беше ли я убил просто за забавление?

Интуицията ми не го допускаше.

За съжаление, не бях сигурна колко струва интуицията ми, когато става въпрос за него. Ако бях научила едно нещо за Баронс, то беше, че да размишлявам относно него, е толкова безполезно, колкото да танцувам степ върху подвижни пясъци, без да виждам твърда земя наблизо.

Като стана дума за твърда земя…

Огледах се. Бях под нея. Мога да усетя с костите си кога съм под земята. Мразя да съм там. Мразя затворените пространства без прозорци. Все пак за известно време това място под земята беше моето пристанище в свирепата буря.

Какво беше станало с Дъблин, докато бях При-я и пълзях по пътя си обратно към здравия разум? Какво беше станало със света?

Как беше в Ашфорд? Бяха ли мама и тате добре? Някой беше ли взел Книгата? Какво ставаше навън с всички тези Ънсийли, които бяха на свобода? Беше ли добре Авийл — кралицата на Сийли, или Ънсийли се бяха добрали и до нея на Хелоуин? Тя беше единствената надежда, че Ънсийли някога биха могли да бъдат затворени отново. Трябваше ми жива. Къде беше В’лане? Защо не беше дошъл за мен? Беше ли мъртъв? За миг изпитах чиста паника. Може би все пак се беше опитал да ме спаси и това беше един от обърканите отпечатъци, а ЛГ беше взел копието ми и…

Пръстите ми се сключиха около празнината. О, Боже, къде беше копието ми? Древното Копие на Съдбата беше едно от двете единствени оръжия, за които се знаеше, че са способни да убият безсмъртните Фае. Спомних си как го хвърлих. Спомних си как изсъска и вдигна пара в основата на съда със светена вода.

Къде беше отишло после?

Възможно ли беше да лежи още там, в църквата? Можеше ли да имам такъв късмет?

Трябваше да си го върна.

След като си го върнех, можех да работя и по други въпроси. Като например да разбера как Ънсийли принцовете бяха успели да го обърнат срещу мен в критичния момент. Верни на Фае принципа, че Ънсийли не могат да докосват никоя от Сийли светините и обратното, те не бяха способни физически да го вземат от мен, но бяха успели да ме заставят да го обърна срещу себе си, бяха ме принудили да избирам между това да се намушкам с него или да го хвърля, като така се оставях напълно зависима от тяхната милост.

Не само че трябваше да си върна копието, трябваше да се науча как да го контролирам.

После щях да убия всяко Ънсийли, върху което можех да поставя Нулиращите си ръце. Щях да избия всички по пътя си чак до върха на командната верига, без да спирам, докато не сваля всички Ънсийли принцове, ЛГ и може би дори самия Ънсийли крал. И всички Сийли също, с изключение на тези, които ми бяха нужни, за да възстановят реда в нашия свят. Беше ми писнало от ужасяващи, нечовешки красиви, склонни да убиват нашественици. Земята поначало е наша и въпреки че В’лане изглежда не признаваше този факт, това беше единственото важно нещо за мен. Те бяха лешояди, които са повредили своя собствен свят толкова лошо, че е трябвало да си намерят друг, а сега правеха същото и с нашия. Те бяха едни арогантни безсмъртни, които бяха създали безсмъртно извращение — Ънсийли двора, мрачното огледало на тяхната раса — и бяха изгубили контрол над тях на нашата планета. И кой плащаше най-високата цена за всички техни грешки?

Аз. Ето кой.

Щях да стана по-корава, по-умна, по-бърза, по-силна и да прекарам остатъка от живота си, убивайки Фае, ако това беше нужно, за да върна моя свят в състоянието, в което беше.

Може в момента да нямах копието, но бях жива и бях… различна. Нещо безвъзвратно се беше променило в мен. Усещах го.

Не бях съвсем сигурна какво беше то. Но ми харесваше.

Претършувах стаята, преди да я напусна, в търсене на оръжия. Нямаше никакви.

Освен набързо сглобения душ в единия ъгъл, помещението беше изпълнено с мои принадлежности, които държах в книжарницата.

Където и да бяхме сега, в усилията си да възстанови паметта ми Баронс доста се беше потрудил да пресъздаде света на красивата в розово Мак. Беше облепил стените със снимки на родителите ми, на Алина и на нас двете как играем волейбол с приятели на плажа у дома. Шофьорската ми книжка беше закачена на абажура до снимката на мама. Дрехите ми бяха окачени из цялата стая, не просто дрехи, а тоалети, допълнени с подходящи чанти и обувки. Розови лакове във всички нюанси, някога произвеждани от О.Р.1., бяха подредени върху един рафт. Модни списания покриваха пода, заедно с едни други, които наистина се надявах да не бяхме гледали заедно с него. Свещи с аромат на праскова и сметана (любимите на Алина) покриваха всяка повърхност. В стаята имаше десетки лампи и светеща коледна елха.

Раницата ми не се виждаше никъде, но Баронс очевидно беше разчитал да си върна разума, защото имаше една нова — кожена, натъпкана с батерии, светодиодни лампи и един Мак-Ореол. Беше използвал черен шлем, за да го направи. Всички лампи бяха черни, освен две. Предполагам, е решил, че ще надживея розовото, ако оцелея. Все още харесвах розово. Винаги щях да харесвам розово. Но в мен вече нямаше нищо розово. Може да се бях върнала, но сега бях черна Мак.

Нямаше нищо полезно тук. Взех бърз душ — миришех на Джерико Бароне от главата до петите, облякох се, закопчах МакОреола на главата си, включих светлините му и се отправих към вратата.

Бях заключена вътре.

Отне ми по-малко от минута да избия вратата с ритници. Вече не просто имах мускули, имах друг полезен инструмент в новата си черна кутия с инструменти — ярост.

Баронс изглежда планира всичко. Искам да съм като него.

Бях в мазе.

Намерих пушките в сандъци, складирани до оглушително шумните генератори, които захранваха стаята, в която бях живяла, до това, което приличаше на запас с гориво за една година.

Имаше десетки сандъци с пушки и два пъти по толкова сандъци с амуниции. Изглеждаше ми малко рисковано да се държат толкова много боеприпаси до толкова много гориво, но коя бях аз, за да съдя? Просто бях доволна, че всичко беше там. Седнах на един сандък, проучих различните оръжия и накрая се спрях на едно полуавтоматично, с по-късо дуло от останалите. Приличаше на „Узи“ с няколко малки разлики.

Преди адът да се изсипе на Хелоуин, бях проучвала в интернет огнестрелните оръжия и се бях мъчила да накарам Баронс с безкрайните му връзки да ми купи едно. Това, което избрах, беше ЛОС — лично оръжие за самоотбрана. Идеално за жена с моя ръст. Лесноуправляемо, силно ефективно, твърде незаконно. Можех да стрелям с него дори от легнало положение. Възнамерявах да се упражнявам да стрелям от всяка възможна позиция. Със стрелба може да не се убива Фае, но бях готова да се обзаложа, че ще забави непресяващите.

Натъпках пачки с патрони в раницата, навсякъде, където се събираха, после напълних ботушите и джобовете на новото черно кожено яке, което беше точно моя размер и което бях намерила окачено на стол. Подразни ме, че Баронс беше взимал модни решения вместо мен, но не достатъчно, за да изглупея. Това яке ми трябваше. Бях съвсем сигурна, че в Дъблин е зима, а късния октомври вече беше студено.

Изгубих много време да търся копието си в мазето, защото познавах Баронс достатъчно добре, за да съм наясно, че би го реквизирал, ако му е било възможно. Когато не го намерих, изключих възможността да е още в църквата. Щеше да е проверил там. Което значеше, че някой друг беше прибрал копието и раницата ми. Трябваше да знам кой.

Открих два сандъка с протеинови закуски и се заредих с няколко. Както казах, Баронс планираше всичко.

Но не бях сигурна, че е планирал едно нещо.

Че неговият ОС детектор (този, за който беше хвърлил толкова усилия да върне към разума, за да може да ме използва още веднъж да търся безценните му Предмети на силата) нямаше да се навърта наоколо.

— Благодаря — казах на празната къща, — но аз поемам оттук!

Освен това, доколкото го познавах, вероятно беше подобрил дамгата на тила ми, докато съм спала почти в безсъзнание след някой от етапите на сексмаратона ни. Или пък е сложил нова, подобрена версия, някъде другаде върху мен. Не се съмнявах, че Баронс би могъл да ме намери по един или друг начин. Той не беше от типа — какъвто и да бе той, който някоя жена би могла да разкара, ако той самият няма намерение да се разкара.

Вървях из тихата къща, която беше натъпкана с мебели, покрити с прашни чаршафи, и пристъпих навън през предната врата. Къщата беше построена върху възвишение с добра гледка към квартала. Бях прекарала толкова време да шофирам из Дъблин в търсене на Шинсар Дъб, че доста добре познавах града. Бях в северните предградия. Зората изпъстри хоризонта и първите лъчи на слънцето се спуснаха косо над морето от сиви покриви.

Усмихнах се.

Беше началото на чисто нов ден.