Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (15)

Тринайсет

Седях на ръба на дивана и разтривах очите си. Имах огромна нужда от сън, но хранех малко илюзии, че ще мога да поспя.

След срещата си с В’лане и Баронс бях твърде изнервена, а манастирът скоро щеше да започне да се буди и щях да имам цял нов набор от предизвикателства, пред които да се изправя.

Погалих блестящата красота на копието си.

Верен на себе си, В’лане го беше върнал, когато настоях той да си тръгне. След като се успокоих с утешаващата му тежест, го затъкнах обратно на мястото му.

Отворих старата си раница и се зарових в дневника си. Изненадах се, че го намерих. Допусках, че някой би го конфискувал. Реших, че е съвсем вероятно и Баронс, и Роуина да са го чели.

Потърках релефната кожена подвързия, благодарна да го видя отново, сякаш беше стар приятел. Откакто Алина беше убита, бях запълнила три тефтера с размишления, планове и чувства. В началото бях започнала да водя дневника като израз на почит към нея, като начин да се свържа с паметта и.

После осъзнах, че мога да изливам скръбта си върху страниците, вместо да тревожа родителите си с проблемите си. Накрая бях открила това, с което по-голямата ми сестра беше наясно от началото — че дневникът беше неоценим инструмент за подреждане на мисли, за тяхното разясняване и пречистване, както и за планиране на бъдещи действия.

Боже, колко ми липсваше! Какво не бих дала, за да седя и да говоря отново с нея! Да я прегърна и да й кажа, че я обичам. След смъртта и бях осъзнала колко малко пъти и бях казвала какво означава за мен. Винаги бях приемала, че знае, че ще имаме десетилетия заедно — да планираме сватбите си, да организираме бебешки партита, да пращаме заедно децата си на училище, да правим снимки на баловете им. Един цял живот сестринство. Окопитих се. Нямаше време за емоции. Когато всичко това свършеше, щях да се потопя в скръб. Щях да накарам В’лане да ми я върне отново в света на Фае. Щях да си подаря мехлема на илюзията. Когато всичко това свършеше, щях да го заслужавам.

Обърнах нова страница и започнах да записвам всичко, което бях научила напоследък. Ако нещо се случеше с мен, исках да оставя възможно най-подробни записки след себе си на следващия идиот, който щеше да се опита да направи нещо по въпроса за кашата, в която бяхме всички.

Мога да преминавам през защити. През всички? Или само през определени?

Имунизирана съм за обаянието на Фае. Трябва да го изпробвам върху друго Фае, освен върху В’лане.

Баронс може да убива Фае. Как? В’лане няма да ми каже. Защо?

Крисчън е изчезнал. Жив ли е?

Ритуалът на Келтърови се е провалил. Какво са се опитали да направят и какво е тръгнало зле? Трябва да науча повече за друидската магия. Възможно ли е да мога да правя и друидска магия? В’лане каза веднъж, че едва съм започнала да откривам какво съм. Също като Дани и аз трябва да изпробвам границите си.

Джейни предвожда цивилна армия, която е обучил да яде Ънсийли. Защитават Дъблин. Все още има хора в града. Къде? Трябва ли да се опитаме да ги изведем от града на по-безопасно място?

Желязото има някакъв ефект върху Фае. Какво прави и дали действа еднакво на всички касти? Колко ефективно е като оръжие?

Направих втора колонка на страницата — списък с неща за вършене:

Да сформирам отряд, който да разследва МПД!

Да сформирам отряд, който да събира желязо, за да правим оръжия и куршуми!

Да сформирам отряд, който да разбере как да правим оръжия и куршуми!

Да вляза в Забранените библиотеки! Да разбера:

Какво е Пророчеството на Убежището и кои са сегашните членове? Какво са петте?

Някой ми пращаше страници от дневника на Алина. От бележките й бях научила, че за да направи това, което сестра ми се беше опитвала да направи (допусках, че е да спре Книгата и да изгони Фае от нашия свят), тя беше узнала, че има Пророчество, познато на Убежището (което беше Висшият съвет на шийте зрящите), в което се казваше, че имаме нужда от три неща: Камъните, Книгата и петте.

Знаех какво представляваха Камъните — четири синкавочерни, покрити с руни камъка, които според Баронс можеха или да преведат части от Мрачната книга, или „да разкрият истинската й природа“. Бароне притежаваше два от тях. У В’лане беше третият или пък знаеше къде е. Нямах представа къде да намеря четвъртия.

Знаех и какво беше Книгата. Това беше лесно.

За съжаление, нямах представа какво бяха петте.

Надявах се Пророчеството да ми разясни нещата. Реших, че най-доброто място да търся пророчество относно шийте зрящите, бяха Забранените библиотеки на Роуина, ето защо бях толкова решена да се задържа в манастира. Не ми пукаше колко ще вбеся Роуина. Аз исках подкрепата на шийте зрящите.

Добавих една по-неотложна, по-лична цел към списъка си:

Да заведа Дани до Дъблин довечера и да се опитам да открия „Честър“ и Риодан!

На мобилния телефон, даден ми от Баронс, АНМСМ значеше: „Ако не можеш да се свържеш с мен“. Обадих се веднъж. Вдигна ми мъж на име Риодан и проведохме много тайнствен разговор, тип Баронс. Бях готова да заложа последния си чифт чисти бикини (а бяха опасно намалели), че Риодан беше един от осмината придружители на Баронс. И Баронс, и инспектор О’Дъфи бяха споменали, че са говорили с тайнствения Риодан на място, наречено „Честър“. От месеци имах намерение да го открия, но бях разсейвана от сполетелите ме криза след криза.

Нямах представа какво или къде беше „Честър“ и дали изобщо съществуваше сред останките на Дъблин. Но ако имаше възможност да открия един от осемте мъже, които бяха нахлули в манастира с Баронс, за да ме освободят, нямах намерение да я пропусна. Всеки, който познаваше Баронс, всеки, на когото Баронс се доверяваше да пази гърба му, беше някой, с когото исках да проведа хубав дълъг разговор лице в лице.

По въпроса за бикините:

Довечера да плячкосам магазин и да се снабдя с ново бельо!

Много. Не се виждах да пера. Това не беше нещо, за което щях да имам време в близкото бъдеще. Зарових ръка в косата си. Ноктите ми бяха дълги. Не бяха единственото, което беше пораснало. Бях видяла отражението на прическата си в един прозорец снощи. Подстрижката беше все още наред, но корените на косата ми бяха руси поне два сантиметра и половина и изглеждах като скункс.

Да плячкосам магазин за боя за коса и комплект за маникюр!

Планирах да грабна и още дрехи, докато бях там. Независимо дали трябваше да бъде така, или не, хората реагираха по-добре на приличния външен вид и той ги мотивираше за определено поведение. Един добре поддържан, привлекателен лидер беше много по-влиятелен отколкото един размъкнат.

Направих трета колона: дългосрочни важни цели, които се надявах да бъдат постигнати в скоро време, защото светът ни се променяше драстично бързо. Това бяха критичните. Те трябваше да се случат.

Да разбера как да задържа Шинсар Дъб!

Загризах върха на молива. После какво? По време на първата ми среща с В’лане той ми беше дал ясно да разбера, че според него има само една възможност, че има само още един, на когото Книгата може да се довери.

Да занеса Шинсар Дъб на Сийли кралицата, за да може тя да възстанови Песента на Сътворението, за да изгради отново стените и да затвори отново Ънсийли?

Тази част от плана ме тревожеше. Не беше в кръвта ми да се доверявам на Фае, но не бях залята от алтернативи. Можех да се побъркам от колебания какво да правя с Шинсар Дъб, след като я взема. Реших да се фокусирам върху една възможност. Да взема Книгата, а после да реша каква да е следващата стъпка.

Задрасках последния параграф и написах друг:

Да изритам шебаните им Фае задници от нашия свят!

Този ми хареса. Подчертах го три пъти.

„Маловерница… дори не се опита.“

Трепнах, затворих дневника, затворих и очите си. След като Баронс си беше тръгнал, се опитвах да не мисля за последния му коментар. През изминалите двайсет и четири часа, докато кръстосвах половин Ирландия, превъртах в ума си събитията от Хелоуин. Отдавах се на безполезни упражнения, измъчвах се във връзка с всички избори, които можех да съм направила онази нощ и които щяха да дадат различен резултат.

После Баронс си беше тръгнал и беше изстрелял истинския „убиец“ към мен: бях имала средство да се свържа с него през цялото време точно там, в раницата ми.

Отворих очи, извадих телефона и превъртях трите номера, които бяха вкарани в паметта, когато ми го беше дал. Натиснах първия — номера на Баронс. Знаех, че няма да звънне. Звънна и ме стресна.

Затворих бързо.

Моят позвъни.

Вдигнах, изръмжах на Бароне: „Само изпробвам“ и незабавно затворих. Как, за Бога, работеха тези мобилни телефони? Дали отново имаше връзка в определени райони?

Скрих номера си и набрах телефона на родителите си, за да не разберат, че съм аз, запазвайки си правото да затворя, ако вдигнат, защото не мога да се насиля да говоря. Не се свързах. Опитах с „Тухларната“, където бях барманка. Нямаше връзка. Опитах десетина други номера без успех. Очевидно Баронс имаше някакво специално обслужване.

Превъртях до АНМСМ и натиснах.

— Мак! — изръмжа мъжки глас.

— Само изпробвам — казах и затворих.

Превъртях до АУ.

Телефонът ми иззвъня. Беше АНМСМ. Вдигнах.

— На твое място не бих — каза Риодан.

— Не би какво?

— Да изпробвам третия.

Не си дадох труда да попитам откъде знае. Също като Баронс, той беше наясно с всяка моя мисъл.

— Защо не?

— Има причина да е записан „Ако умираш“.

— Каква е тя?

— За да го използваш, само ако умираш — каза той сухо.

Отново като с Баронс, можех вечно да се въртя в кръг с него.

— Ще се обадя, Риодан.

— Ти си по-добра от това, Мак.

— По-добра от какво? — попитах студено.

— Да нападаш, защото те боли. Той не е този, който те е наранил. Той е този, който те върна.

— Знаеш ли каква беше идеята му да ме върне? — сопнах се.

В гласа на Риодан долових усмивка.

— Аз бях доброволец за работата. Той изобщо не изглеждаше трогнат от предложението ми — усмивката изчезна. — Не се изгубвай в гнева, Мак! Той е бензин. Можеш да го изразходиш като гориво или можеш да го използваш, за да изпепелиш всичко, което обичаш, и да свършиш, застанала върху изпепеленото бойно поле, всички да са мъртви, включително и ти, само че тялото ти няма да има добрата воля да спре да диша.

Думите му отекнаха дълбоко. Бях стъпила върху тънка граница и го знаех. Но част от мен искаше да я премина. Искаше да изпепеля бойното поле. Само за да гледам как гори проклетото нещо.

— Остани фокусирана, Мак! Дръж погледа си върху наградата!

— Каква, по дяволите, е наградата?

— Ние работим заедно. Връщаме си нашия свят. Всички печелим.

— Какво си ти, Риодан?

Той се засмя.

— Какво сте вие, деветимата? — притиснах го. Той не каза нищо. — Ще се обадя — заплаших. — Доскоро! — не затворих.

Той спря да се смее.

— Аз лично ще те убия, Мак.

— Не, няма.

— Жено — каза той, а гласът му внезапно беше станал толкова твърд и студен, и древно звучащ, че фините косъмчета на тила ми настръхнаха чак до долу по гръбнака ми, — не знаеш нищо за мен. Мак, която би се обадила на АУ, когато не умира, не е Мак, която ще защитавам. Избирай внимателно! Избереш ли грешно, това ще бъде последният избор, който някога си правила.

— Не ме заплашвай! — дръпнах телефона от ухото си и го загледах невярващо.

Той беше затворил. На мен! Единствената, която можеше да проследи Книгата. Най-ценният играч на сезона. А аз дори не бях стигнала до там да го питам какво е „Честър“ и как да го намеря!

Косата ми се развя, вдигна се право нагоре във въздуха в плетеница около лицето ми. Чаршафи запляскаха по мебелите. Пламъците на огъня лумнаха, изпукаха, после почти угаснаха.

Дани застана пред мен, наливаше се с портокалов сок и тъпчеше устата си с кексчета.

— Имаме проб, Мак. Ро е при автобуса, както и половината манастир. Лайната удрят вентилатора здраво. Време е да вървим — измънка тя с пълна уста. Подуши въздуха, изглеждаше оклюмала. — Пич, и двамата са били тук? ’Що не се обади?

Ако Ро и половината манастир бяха при автобуса, „проб“ бяха проблеми. Бях изтощена. Бях изнервена. И толкова готова, колкото някога щях да бъда. Станах и пъхнах телефона в джоба си.

— Имаш суперслух. Защо не ги чу?

— Не толкова добър.

Присвих очи.

— Наистина ли можеш да подушиш, че са били тук? — какво ли не бих дала за нейните суперсетива!

Тя кимна.

— Ще дам девствеността си на един от тях някой ден — тя се напери. За миг останах потресена. Дори не можех да започна да пресмятам всички ужасяващи детайли в тази възможност.

— Налага се да поговорим — успях накрая. И добавих, подчертавайки: — Даниел! — палавата й усмивка угасна, а аз не можех да понеса това, затова рекох: — Не знам защо не го харесваш. Толкова красиво име е — знаех защо. Тя имаше само своята коравост.

— О! Съжалявам, че те пичосах! Човече! — тя протегна ръка.

— Не, благодаря, ще вървя!

Тя се изкикоти, все пак грабна ръката ми и изчезнахме.