Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (6)

Четири

Аз съм жива. Аз съм толкова жива. Никога не съм била по-жива през целия си живот. Седя с кръстосани крака, гола, в плетеница от копринени чаршафи. Животът е чувствен банкет, а аз съм ненаситна. Лъщя от пот и задоволство. Но се нуждая от още. Любовникът ми е твърде далеч. Носи ми храна. Не знам защо настоява. Нямам нужда от нищо, освен от тялото му, от електрическото му докосване, от примитивните, интимни неща, които прави с мен. От ръцете му върху мен, от зъбите му, от езика му и особено от онова, което виси тежко между краката му. Понякога го целувам. Лижа го. После той, лъщящ от пот и от глад, се напряга в устата ми. Задържам надолу бедрата му и го дразня. Кара ме да се чувствам могъща и жива.

— Ти си най-красивият мъж, когото съм виждала — казвам му. — Перфектен си.

Той проронва задавен звук и мърмори, че може сериозно да премисли това в даден момент. Пренебрегвам казаното. Той изрича много озадачаващи неща. Пренебрегвам всички тях. Възхищавам се на свръхестествената грация на тялото му. Тъмен, силен, той върви леко и тихо като огромен звяр, мускулите му играят. Черни и пурпурни символи покриват голяма част от кожата му. Екзотично, възбуждащо. Той е огромен. Първия път почти не можах да го поема. Той ме изпълва, задоволява ме напълно. Но когато вече не е в мен, аз отново съм празна.

Заставам на четири крака и вирвам задница подканващо. Знам, че не може да устои на задника ми. Когато гледа към него, лицето му придобива странно изражение. Диво. Устата му се свива, очите му се втвърдяват. Понякога извръща поглед рязко встрани.

Но винаги поглежда пак.

Силно, бързо, жадно — като мен.

Вярвам, че е разкъсван от желание. Не разбирам това. Желанието е всичко. Между животни няма разум. Няма правилно и грешно.

Похотта е всичко. Удоволствието е начинът на живот при зверовете.

— Още! — казвам. — Върни се в леглото!

Отне ми известно време да науча езика на това прелестно нещо, но всъщност го усвоих бързо, въпреки че някои работи от него ми убягват. Той твърди, че поначало съм го знаела, но съм го забравила. Казва, че ми е отнело седмици, за да си го върна. Не знам какво са „седмици“. Той казва, че са начин да се отбелязва ходът на времето. Не ме е грижа за тези неща. Той често говори глупости. Пренебрегвам ги. Затварям устата му с моята. Или с гърдите си, или с други части. Действа всеки път.

Той ми хвърля поглед и за миг си мисля, че съм виждала този поглед и преди. Но знам, че не съм, защото не бих могла да забравя такова божествено създание.

— Яж! — ръмжи той.

— Не искам храна — ръмжа в отговор. Измори ме да ме кара да ям. Пресягам се към него. Аз съм силна. Тялото ми е сигурно. Но този красив звяр е по-силен от мен. Наслаждавам се на силата му, когато ме повдига върху себе си, когато ме държи надолу и ме изпълва, когато е зад мен и изтласква надълбоко. Той не познава ограничения. Аз задрямвам понякога, но него никога не съм го виждала да спи. Аз го искам непрестанно и той винаги е способен да ме задоволи. Той е неуморим.

— Искам още. Теб. Ела тук! Сега! — задникът ми отново се вирва. Нагоре.

Той се взира.

Проклина.

— Не, Мак — казва.

Не знам какво означава „Мак“.

Но знам какво означава „не“.

И не ми харесва.

Цупя се. Но цупенето бързо преминава в усмивка. Знам една тайна. За звяр със сила като неговата самоконтролът му по отношение на мен е слаб. Научих това за времето, което прекарахме заедно. Навлажнявам устни, поглеждам го, а той издава дълбоко в гърлото си онзи груб, ядосан звук, от който кръвта ми става гореща, гореща, гореща. Защото всеки път щом го издаде, знам, че ще ми даде каквото искам.

Той не може да ми устои. Това го притеснява. Той е странно животно.

Похотта е всичко, казвам му отново и отново. Опитвам се да го накарам да разбере.

— В живота има нещо повече от похот, Мак — казва той грубо отново и отново.

Ето, отново тази дума „Мак“. Толкова много думи не разбирам. Уморявам се да говоря. Изключвам го.

Той ми дава каквото искам. После ме принуждава да ям… скучно! Угаждам му. С пълен корем ставам сънлива. Оплитам тяло с неговото. Но когато го правя, похотта ме обзема отново и не мога да спя. Претъркулвам се върху него, яхвам го, гърдите ми се люлеят над лицето му. Очите му блясват и аз се усмихвам. Той ме притиска под себе си след гладко и грациозно претърколване, протяга ръцете ми над главата ми и се взира в очите ми. Аз притискам хълбоци нагоре. Той е твърд и готов. Винаги е твърд и готов.

— Не мърдай, Мак! По дяволите, няма ли да застанеш мирно?

— Но ти не си в мен — оплаквам се.

— И няма да бъда.

— Защо не? Ти ме искаш.

— Нуждаеш се от почивка.

— Почивка после.

Той затваря очи. На челюстта му един мускул трепти. Отваря очи. Те блестят като арктическа нощ.

— Аз се опитвам да ти помогна.

Аз се извивам към него.

— А аз се опитвам да ти помогна да ми помогнеш — обяснявам търпеливо. Моят звяр е глупав понякога. Той ръмжи и заравя лице във врата ми. Но не го целува или гризва. Изгрухтявам недоволството си.

Когато отново вдига глава, има маска на безчувственост, която не обещава още от това, което искам. Ръцете ми продължават да са в неговите. Удрям му една глава.

Той се смее и за момент мисля, че съм спечелила, но той спира и казва: „Спи!“ със странен глас, който сякаш отеква с много гласове. Гласът притиска черепа ми. Знам какво е това. Този звяр владее магия.

Аз също имам магия на едно място в главата си. Притискам се силно към него, защото искам това, което той има, а той няма да ми го даде. Ядосва ме това, че се съпротивлява, ето защо се притискам в него и се опитвам да го накарам да направи това, което аз искам. С моята магия търся слабост у него, за да я използвам срещу му така, както той се опитва да използва моята. Тогава нещо отстъпва и внезапно вече не съм сгушена насред удоволствието, породено от коприната под гърба ми и от мъжа пред мен, а…

Стоя в пустиня. Аз съм в тялото на любовника си, взирам се през неговите очи. Аз съм могъщ, аз съм огромен, аз съм силен. Дишаме задушния, горещ нощен въздух. Ние сме самотни, толкова самотни. Изпепеляващ вятър духа в пустинята, подкарва свирепа пясъчна буря, заслепява ни и ние виждаме само на няколко стъпки пред нас, запраща в незащитената ни кожа и в очите ни хиляди мънички зрънца като иглички. Но ние не помръдваме, за да се защитим. Ние приветстваме болката. Ние самите се превръщаме в болка без съпротива. Дишаме зърната пясък. Те горят дробовете ни. Други застават до нас, но въпреки това ние сме толкова самотни! Какво направихме? В какво се превърнахме? Стигнали ли са до нея? Тя знае ли? Ще ни осъди ли? Ще отвърне ли лице?

Тя е нашият свят. Нашата най-висока звезда, нашето най-ярко слънце, а сега ние сме тъмни като нощ. Винаги сме били тъмни, над и отвъд всеки закон, от нас са се страхували. Но тя все пак ни обичаше. Ще ни обича ли сега? Ние, които никога не сме познавали несигурност или страх, сега познаваме и двете и това е абсурдно, защото е в мига на нашата най-велика сила. Ние, които сме убивали без съвест, отнемали сме без съмнение, завладявали сме без колебание, сега се съмняваме във всичко. Погубени от едно действие. Могъщите, чиято крачка никога не се е колебала… сега се препъваме. Падаме на колене, отмятаме назад глави и докато дробовете ни се пълнят с пясък, ревем от оскърбление през напукани, горящи устни, обърнати към небесата, към тези присмиващи се, шибани небеса…

Някой ме разтърсва.

— Какво правиш? — той реве. Аз отново съм в легло, между коприна и мъж. Все още усещам съсухрящата жега на пустинята, а кожата ми изглежда грапава от пясъка. Той се взира в мен, лицето му е побеляло от ярост. И още. Този звяр, който не се смущава, е смутен.

— Коя е тя? — питам. Вече не съм в главата му. Беше трудно да стоя там. Той не ме искаше там. Той е много силен и ме изхвърли.

— Аз не знам как го направи, но никога повече няма да го правиш — ръмжи той и отново ме разтърсва. — Разбираш ли? — той оголва зъби. Това ме възбужда.

— Ти си предпочел нея пред всички останали. Защо? По-добре ли се чифтосваше?

В това няма смисъл. Аз съм красив звяр.

Той трябва да поставя мен над всички останали.

Аз съм тук. Сега. Нея я няма. Не знам как го знам, но нея я няма от много, много време. Много повече от неговите „седмици“.

— Дръж шибаната си мисъл настрани от главата ми!

Шибане. Разбирам тази дума.

— Да, моля!

— Спи! — заповядва с онзи странен, многоспектърен глас. — Сега!

Съпротивлявам се, но той продължава да го изрича отново и отново.

След време ми пее. Най-накрая взима мастило и рисува върху кожата ми. Правил го е преди. Това ме гъделичка… но е успокояващо.

Аз спя.

Сънувам студени места и крепости от черен лед. Сънувам бяло имение. Сънувам огледала, които са портали към сънища и входове към ада. Сънувам животни, които не могат да съществуват. Сънувам неща, които не мога да назова. Плача в сънищата си. Силни ръце ме обгръщат. Треперя в тях. Имам чувството, че умирам.

Има нещо в съня ми, което иска да умра. Или да спра да живея, доколкото разбирам.

Това ме ядосва. Няма да спра да съществувам! Няма да умра, независимо колко болка има. Дадох обещание на някого. Който е моята най-висока звезда, моето най-ярко слънце. Като когото искам да бъда. Чудя се кой е той.

Продължавам напред през студените мрачни сънища.

Мъж, облечен в червена роба, се пресяга към мен. Той е красив, прелъстителен и ми е много ядосан. Той ме вика, призовава ме. Има някаква власт над мен. Искам да отида при него. Трябва да отида при него. Аз му принадлежа. Той ме направи това, което съм. „Ще ти разкажа за тази, за която скърбиш — обещава той. — Ще ти разкажа за последните й дни. Ти копнееш да чуеш.“ Да, да! Въпреки че не знам за кого говори, отчаяно искам да чуя за нея. Дали е имала щастливи дни, дали се е усмихвала, била ли е смела, когато е дошъл краят? Той бързо ли е дошъл? Кажи ми, че е било бързо! Кажи ми, че не е имало болка! „Намери ми Книгата — казва той — и ще ти кажа всичко! Ще ти дам всичко. Повикай Звяра! Пусни го с мен!“ Не искам тази книга. Ужасена съм от нея. „Аз ще ти върна тази, за която скърбиш. Ще ти върна спомените за нея. И още.“

Мисля, че бих умряла, за да си върна тези спомени. Имаше дупка. Сега има дупка на мястото на дупката.

„Ти трябва да живееш, за да си върнеш тези спомени“ — ръмжи друг глас от разстояние. Усещам гъдел по кожата си и чувам припяване. То удавя гласа на мъжа в червената роба. Той е ярост в кървавочервено, стопяващо се в кръв, после се оттегля и засега по отношение на него аз съм в безопасност.

Аз съм като хвърчило в торнадо, но имам дълъг канап, в който кипи напрежение. Някъде някой държи другия край и въпреки че не може да ми спести тази буря, няма да ми позволи да се загубя, докато възвръщам силата си.

Това е достатъчно.

Ще оцелея.

Той ми пуска музика. Много ми харесва.

Намирам нещо друго, което да правя с тялото си и което да ми носи удоволствие. Той го нарича танцуване. Просва се на леглото, ръцете сгънати под главата, планина от тъмни мускули и татуировки върху червени копринени чаршафи. И ме гледа, докато танцувам в стаята. Погледът му е чувствен и горещ и знам, че танцът ми му доставя голямо удоволствие.

Ритъмът е подлудяващ, наситен. Текстът е много уместен, тъй като той наскоро ме научи, че мигът на удоволствието се нарича „оргазъм“ или „да свършиш“, а песента е кавър на песен на Брус Спрингстийн от някой на име Манфред Ман. Отново и отново се пее аз свърших за теб.

Смея се, докато му пея. Пускам я пак и пак. Той ме гледа. Аз се загубвам в ритъма. Главата назад, вратът извит. Когато поглеждам отново към него, той пее: „Момиче, дай ми време да покрия следите си!“

Смея се.

— Никога! — заявявам. Ако моят звяр мисли да ме напусне, ще го проследя. Той е мой. Казвам му го.

Очите му се присвиват. Той скача от леглото и вече е върху мен. Аз го развеселявам. Виждам го в лицето му, усещам го в тялото му. Той танцува с мен. Отново съм поразена колко силен, могъщ и сигурен в себе си е той. По скалата на хищниците от едно до десет аз бях примамила десятката. Това значи, че аз също съм десет. Горда съм.

Сексът ни е бурен. И двамата ще сме натъртени.

— Искам винаги да бъде така — казвам му.

Ноздрите му трепкат, обсидиановите му очи се присмиват.

— Опитай се да задържиш тази мисъл!

— Няма нужда да се опитвам. Никога няма да се чувствам различно.

— Ах, Мак — казва той и смехът му е мрачен и студен като мястото, което сънувам, — един ден ще се чудиш дали е възможно да ме мразиш повече.

Моят звяр обожава музиката. Има едно розово нещо, което нарича шушулка за очи^[1], въпреки че на мен не ми изглежда някога да е било шушулка за очи, и с него създава много звуци. Пуска песни отново и отново и ме гледа внимателно дори когато не танцувам.

Някои от песните ме ядосват и не ги харесвам. Опитвам се да го накарам да спре да ги пуска, но той държи шушулката за очи над главата ми и не мога да я достигна. Харесвам силни, секси песни като Pussy Liquor и Foxy, Foxym. Той обича да пуска весели, жизнерадостни песни, а на мен ми е повече от писнало от What a Wonderful World^[2] и Tubthumping. Той ме наблюдава, винаги ме наблюдава, когато ги пуска. Те имат глупави имена и аз ги мразя.

Понякога ми показва снимки. Мразя и тях. Те са на други хора, най-често на жена, която нарича Алина. Не знам защо са му нейни снимки, когато има мен! Когато я гледам, ми става горещо и студено едновременно. Боли ме да я гледам.

Понякога ми разказва истории. Любимата му е за една книга, която всъщност е чудовище, което може да унищожи света. Скучно!

Веднъж ми разказа история за Алина и обяви, че е умряла. Крещях по него и плаках, а не знам защо. Днес ми показа нещо ново. Снимки на мъж, когото нарича Джак Лейн. Накъсах ги и хвърлих парчетата по него.

Вече му простих, защото е в мен, а големите му ръце са на моята петуния (не знам откъде се появи тази дума!) и прави онези бавни, еротични тласъци толкова гладко и дълбоко, че ме кара да мъркам като огромна котка, и ме целува толкова силно, че не мога да дишам, а аз и не искам. Той е в моята душа и аз съм в неговата, ние сме в леглото, но сме в пустиня и аз не знам къде започва той и къде свършвам аз. Предполагам, че ако песните, снимките и историите, които дразнят, са неговата странна лудост, то това е малка цена за такова удоволствие.

Той свършва силно, тръпнейки. Аз не изоставам и подскачам с всеки негов трепет. Когато свършва, той издава дълбок гърлен звук, който е толкова суров, животински и сексуален, че ако просто ме погледне, издавайки този звук, може да избухна в оргазъм.

Той ме държи. Мирише хубаво. Задрямвам.

Той отново започва с глупавите си истории.

— Не ми пука — откъсвам глава от гърдите му. — Спри да ми говориш! — покривам устата му с ръка. Той я избутва.

— Трябва да ти пука, Мак.

— Толкова ми писна от този свят! Не познавам „Мак“. Не ми харесват снимките ти. Мразя историите ти!

— Мак е името ти. Ти си МакКайла Лейн. Мак накратко. Това е коя си. Ти си шийте зрящ. Това е какво си. Отгледана си от Джак и Рейни Лейн. Те са твоите родители и те обичат. Нуждаят се от теб много. Алина е твоя сестра. Била е убита.

— Спри да говориш! Няма да слушам — затискам ушите си с ръце.

Той ги маха.

— Обичаш розово.

— Ненавиждам розово! Обичам червено и черно!

Това са цветовете на кръвта и на смъртта. Цветовете от татуировките по красивото му тяло, които покриват краката, корема, гърдите му и се вият отстрани на врата му.

Той ме превърта под себе си и обгръща лицето ми с дланите си.

— Погледни ме! Кой съм аз?

Тук има нещо. Забравила съм. Не искам да си спомня.

— Ти си моят любовник.

— Невинаги съм бил това, Мак. Имаше време, когато дори не ме харесваше. Никога не си ми се доверявала.

Защо ми говори лъжи? Защо иска да съсипе това, което имаме? То е сега. То е съвършено. Няма студ, няма болка, няма смърт, няма предателство, няма ледени места, няма ужасяващи чудовища, които могат да откраднат волята ти и да те превърнат в нещо, което дори не можеш да разпознаеш и което те кара да се чувстваш засрамена, толкова засрамена! Има само удоволствие тук, безкрайно удоволствие.

— Доверявам ти се — казвам. — Ние сме еднакви.

Усмивката му е остра като нож.

— Не сме. Казвал съм ти го преди. Никога не прави тази грешка! Срещаме се в похотта. Но не сме еднакви. Никога няма да бъдем.

— Тревожиш се за неща, които нямат значение. И говориш твърде много.

— Ти ми взе торта за рождения ден. Беше розова. Аз я размазах в тавана.

Не знам „рождени дни“ или „торти“, затова не казвам нищо.

— Харесваш коли. Давам ти да караш моя вайпър.

Коли! Спомням си ги. Гладки, секси, бързи и мощни, все неща, които харесвам. Нещо ме дразни.

— Защо размаза тази „торта за рождения ден“ в тавана? — чакам отговора му и съм зашеметена от силното усещане за дежавю, сякаш съм чакала много отговори от моя звяр, а съм получила малко, ако изобщо съм получила някакви.

Той се взира в мен. Изглежда е стреснат, че съм задала такъв въпрос. Аз озадачих и себе си с него. Аз не задавам въпроси. Малко ме интересуват разговорите. Има само сега. Срещнах любовника си в деня, в който стана мой любовник. Какво ме интересуват неща, наречени торти и рождени дни? Но изглежда много искам отговора му и се чувствам странно празна, когато той не ми дава такъв.

— Аз съм Джерико Баронс. Кажи името ми!

Опитвам се да извърна лицето си, но ръцете му стискат като менгеме черепа ми и го държат неподвижен, пречейки ми да погледна встрани.

Затварям очи.

Той ме разтърсва.

— Кажи името ми!

— Не.

— Проклятие, няма ли да сътрудничиш?

— Не знам тази дума „сътрудничиш“.

— Очевидно — ръмжи той.

— Мисля, че си измисляш думи.

— Не си измислям думи.

— Измисляш си.

— Не.

— Да.

— Не.

Смея се.

— Жено, ти ме побъркваш — мърмори той.

Правим това често. Изпадаме в детински спорове. Той е упорит. Моят звяр.

— Отвори очи и кажи името ми!

Аз ги стискам още по-здраво.

— Членът ми ще се втвърди, ако кажеш името ми.

Очите ми се отварят.

— Джерико Баронс — произнасям сладко.

Той издава болезнен звук.

— По дяволите, жено, мисля, че част от мен иска да се запазиш такава.

Докосвам лицето му.

— Харесва ми каква съм. Харесва ми какъв си и ти. Когато ти… каква дума използва? Сътрудничиш.

— Кажи ми да те чукам!

Усмихвам се и се подчинявам. Върнахме се на територия, която ми е понятна.

— Не каза името ми. Изречи името ми, когато ми казваш да те чукам!

— Чукай ме, Джерико Баронс!

— От сега нататък ще ме наричаш Джерико Баронс всеки път, когато говориш с мен.

Странен звяр е. Но ми дава каквото искам. Предполагам, че няма да ме убие, ако правя същото.

И така, започваме ново съществуване. Аз го наричам Джерико Баронс, той ме нарича Мак.

Вече не сме животни. Имаме „имена“.

Сънувам неговата Алина и се будя с плач. Но в мен има нещо ново. Нещо студено и експлозивно зад сълзите.

Не знам как да го нарека, но ме кара да крача. Обикалям стаята като животно, каквото съм, удрям и чупя неща. Крещя, докато гърлото ми преграква.

Внезапно имам нови думи.

Ярост.

Гняв. Насилие.

Аз съм изтъкана от ярост, която някога е съществувала. Бих могла да опустоша земята с моята скръб и с моята лудост.

Искам нещо. Но не знам какво е.

Той ме гледа мълчалив.

Мисля, че трябва да е секс. Отивам при него. Той седи на ръба на леглото и ме придърпва да застана между краката му.

От удрянето на разни неща ръцете ме болят. Той ги целува.

— Отмъщение — казва тихо. — Те отнемат твърде много. Предаваш се и умираш или се научаваш да вземаш обратно. Отмъщение, Мак.

Килвам глава. Опитвам думата на езика си.

— Отмъщение.

Да. Това е, което искам.

Няма го, когато се събуждам, и преживявам лош момент, но после той е тук и е донесъл много кутии, някои от които миришат хубаво.

Вече не се съпротивлявам, когато ми предлага храна. Очаквам я. Храната е удоволствие. Понякога слагам неща върху тялото му и ги облизвам, а той ме гледа с тъмни очи и потръпва, докато свършва.

Той излиза и се връща с още кутии.

Седя на леглото, ям и го гледам.

Той отваря кутиите и започва да строи нещо. Странно е. Пуска музика от неговата шушулка за очи, която ме кара да се чувствам неудобно… млада и детински.

— Това е дърво, Мак. Ти и Алина сте правили всяка година. Не можах да намеря живо. Ние сме в Мрачна зона. Помниш ли Мрачните зони?

Клатя глава.

— Ти им даде име.

Клатя глава.

— Ами двайсет и пети декември? Знаеш ли какъв ден е?

Клатя глава.

— Днес е — подава ми книга. Има картинки на мъж в червени дрехи, на звезди, на люлки и на дървета с лъскави красиви неща по клоните.

Всичко ми изглежда доста глупаво.

Той ми подава първата от многото кутии. Там има красиви лъскави неща. Схващам смисъла. Извъртам очи. Стомахът ми е пълен и бих предпочела да правя секс.

Той отказва да се подчини. Препираме се. Той печели, защото има това, което искам, и може да го задържи.

Украсяваме дървото, докато звучат весели, идиотски песни.

Когато свършваме, той прави нещо, което кара милион малки ярки светлини да заблестят в червено, розово, зелено и синьо, и дъхът ми спира, сякаш някой ме е ритнал в стомаха.

Падам на колене.

Седя с кръстосани крака на пода и дълго време се взирам в дървото.

Имам още нови думи. Те идват бавно, но идват.

Коледа.

Подаръци.

Мама.

Тате.

Дом. Училище. „Тухларна“. Мобилен телефон. Басейн. Тринити. Дъблин.

Една дума ме тревожи повече от всички останали, взети заедно. Сестра.

Той ме кара да сложа „дрехи“. Мразя ги. Те са стегнати и дразнят кожата ми.

Свалям ги, хвърлям ги на пода и ги тъпча. Той ме облича отново в цветовете на дъгата, които са ярки и очите ме болят от тях. Харесвам черно. То е цветът на тайните и мълчанието. Харесвам червено. То е цветът на похотта и силата.

— Ти носиш черно и червено — ядосана съм. — Дори ги носиш върху кожата си — не знам защо той определя правилата и аз му го казвам.

— Аз съм различен, Мак. И аз определям правилата, защото съм по-голям и по-силен — той се смее. Има сила дори в този простичък звук. Всичко в него е сила. Възбужда ме. Кара ме да го искам непрекъснато. Дори когато е тъп и досаден.

— Не си толкова различен. Не искаш ли да бъда като теб?

Събличам стегнатата розова блуза през главата си. Гърдите ми се показват, подскачайки. Той се взира, после поглежда настрани.

Чакам да погледне обратно. Винаги поглежда обратно. Този път не.

— Не съм човек, който чака с нетърпение розови торти, не каза ли ти това? — ядосана съм. — Трябва да си щастлив, че искам черно.

Главата му се врътва рязко.

— Какво каза току-що, Мак? Кога ти казах това? Разкажи ми!

Не знам. Не разбирам какво казах току-що. Не помня такова време. Мръщя се. Главата ме боли. Мразя тези дрехи. Събличам полата, но оставям токчетата. Гола мога да дишам. Харесвам токчетата. Те ме карат да се чувствам висока и секси. Вървя към него, бедрата ми се полюшват. Тялото ми знае как да върви на такива обувки.

Той ме хваща за раменете и ме държи далеч от себе си. Не гледа тялото ми, само очите ми.

— Розови торти, Мак. Кажи ми за розовите торти!

— Не давам и миша петуния за розови торти! — крещя. Искам да погледне тялото ми. Объркана съм. Уплашена съм. — Дори не знам какво е миша петуния!

— На майка ти не й е харесвало ти и сестра ти да ругаете. „Петуния“ е думата, която сте казвали вместо „задник“, Мак.

— Не знам думата „сестра“ също! — лъжа. Мразя тази дума.

— О, да, знаеш я. Тя е била твоят свят. Била е убита. И тя би искала ти да се бориш за нея. Тя би искала да се върнеш. Върни се и се бори, Мак! По дяволите, бори се! Ако само се бориш, както се чукаш, щеше да си излязла от тази стая в деня, в който те внесох.

— Не искам да излизам от тази стая. Харесвам тази стая — ще му покажа какво е борба! Изстрелвам се към него с порой от юмруци, зъби и нокти.

Неефикасна съм. Той е корав като планина.

Той ми пречи да нараня него или себе си. Препъваме се и падаме на пода. Внезапно вече не съм ядосана.

Просвам се върху него. Вътре, в гърдите ми боли. Изритвам обувките си.

Отпускам глава в ямката, където рамото му се среща с врата. Неподвижни сме. Ръцете му са около мен, силни, сигурни, безопасни.

— Тя ми липсва — казвам. — Не знам как да живея без нея. Има дупка в мен, която нищо не запълва — има и нещо друго вътре в мен, освен тази дупка. Нещо толкова ужасно, че няма да гледам в него. Уморена съм. Не искам вече да чувствам. Никаква болка, никаква загуба, никакъв провал. Само цветовете черно и червено. Смърт, мълчание, похот, сила. Тези неща ми дават покой.

— Разбирам.

Отдръпвам се и поглеждам към него. Очите му са потънали в сенки. Познавам тези сенки. Той наистина разбира.

— Тогава защо ме притискаш?

— Защото, ако не намериш нещо, с което да запълниш тази дупка, Мак, някой друг ще го направи. А ако някой друг я запълни, ще те притежава. Завинаги. Никога няма да бъдеш себе си.

— Ти си объркващ мъж.

— Какво е това? — той се усмихва едва. — Сега съм мъж? Вече не съм звяр?

Само така го бях наричала досега. Моят любовник, моят звяр.

Но бях открила нова дума — „мъж“. Поглеждам го. Лицето му като че трепти и се променя. За миг той е ужасно познат, сякаш съм го познавала някъде преди тук и сега. Докосвам го. Проследявам бавно арогантните му, красиви черти. Той обръща лицето си в дланта ми, целува я. Виждам форми зад него. Книги и рафтове, витрини с дрънкулки.

Ахвам.

Ръката му болезнено притиска кръста ми.

— Какво? Какво видя?

— Ти. Книги. Много книги. Ти… аз… познавам те. Ти си… — гласът ми секва. Знак, скърцащ на вятъра. Кехлибарени аплици. Огнище. Дъжд. Вечен дъжд. Звънче, което пее. Харесвам звука. Поклащам глава. Няма такова място или време. Разтърсвам по-силно глава.

Той ме изненадва. Не ме притиска с думи, които не обичам да слушам. Не крещи по мен, нито ме нарича Мак, нито настоява да говоря още.

Всъщност, когато отварям уста да говоря отново, той ме целува силно.

Дълбоко в устата ми езикът му ме кара да замълча.

Целува ме, докато вече не мога да говоря и дори да дишам, докато вече не ме интересува дали ще дишам отново. Докато забравям, че за миг не е бил звяр, а мъж. Докато картините, които ме тревожат, стават на пепел от жегата на похотта ни и изчезват.

Той ме отнася до леглото и ме хвърля на него. Усещам гняв в тялото му, въпреки че не знам защо.

Изтягам голото си тяло върху гладката коприна, наслаждавам се на усещането, сигурна в това, което наближава. Което той ще направи. Което ще ме накара да изпитам.

Той се взира в мен.

— Как ме гледаш само! Мамка му! Разбирам защо го правят.

— Кой прави какво?

— Фае. Превръщат жените в При-я.

Не харесвам тези думи. Те ме ужасяват. Аз съм похот. Той е моят свят. Казвам му го.

Той се смее, а очите му проблясват като нощно небе, надупчено от милиони звезди.

— Какво съм аз, Мак? — той спуска гладкото си силно тяло върху моето, сплита пръсти с моите и протяга ръцете ми над главата ми.

— Ти си моят свят.

— И какво искаш от мен? Кажи името ми!

— Искам те вътре в мен, Джерико. Сега!

Сексът ни е див, сякаш се наказваме един друг. Усещам как нещо се променя. В мен. В него. В тази стая. Не ми харесва. Опитвам се да го спра с тялото си, да го изблъскам назад. Не гледам тази стая, в която съществуваме. Не оставям умът ми да се скита отвъд стените. Аз съм тук, през повечето време той също и това е достатъчно.

По-късно, когато се нося като балон в щастливото, волно място, което е сумрачното небе преди сънищата, го чувам да си поема дълбоко дъх, сякаш се кани да говори.

Изпуска го.

Ругае.

Поема отново дъх, но пак не казва нищо.

Грухти и удря възглавницата си. Раздвоен е този странен мъж, сякаш едновременно иска и не иска да говори.

Накрая казва стегнато:

— Какво носеше на абитуриентския си бал, Мак?

— Розова рокля — мърморя. — Тифани си купи същата. Напълно съсипа бала ми. Но моите обувки бяха „Бетси Джонсън“. Нейните бяха „Стюърт Уейзман“. Моите бяха по-хубави — смея се. Това е смехът на някого, когото не познавам — млад и безгрижен. Това е смехът на жена, която не познава болка, никога не я е познавала. Иска ми се да познавах тази жена.

Той докосва лицето ми.

Има нещо различно в докосването му. Сякаш се сбогува, а аз познавам момента на паника. Но небето на сънищата ми потъмнява и луната на съня изпълва хоризонта.

— Не ме напускай! — мятам се в чаршафите.

— Не те напускам, Мак.

Знам, че сънувам, защото сънищата са дом на абсурдите, а това, което той казва после, е отвъд всеки абсурд.

— Ти ме напускаш, Момиче-Дъга.