Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (9)

Седем

Защитите ме хвърлиха на задника ми в мига, в който се опитах да напусна собствеността.

— Ох! — отскочих като гумено топче от тухлена стена и се приземих на моравата. Или по-скоро на това, което беше останало от нея — пръст. Бях в Мрачна зона. Не зимата, а Сенките бяха лишили двора от живот. Майката природа оставя трева дори в най-суровите си моменти. Сенките не оставят нищо. Баронс сигурно ме е довел тук, след като вече са били завзели квартала. Какъв по-добър начин да скриеш оръжие от врага от този да го държиш дълбоко в неговата територия? Особено след като изглежда са постигнали мълчаливо съгласие да се оставят на мира.

Беше вече достатъчно светло за моя МакОреол, а и подозирах, че Сенките, опустошили този район, са се преместили към по-плодородна земя, затова го свалих, закачих го на раницата си и разтрих глава. Защитите почти бяха разцепили черепа ми. Кътниците ме боляха, усещах дори скалпа си натъртен. Не бях ги видяла. Присвих очи. Неясни сребърни руни блестяха на пътеката, която се бях опитала да пресека. Защитите са подли неща, често трудно се виждат, а тази сутрин тънкият слой скреж беше направил това двойно по-трудно. Но след като вече знаех къде са, можех да различа издайническото трептене на умелата работа на Баронс да изчезва на изток и на запад около къщата. Знаех, че е педантичен, но все пак обиколих периметъра в търсене на пролука.

Нямаше.

Реших, че това, че защитите ме бяха отблъснали толкова яростно, вероятно е аномалия. Баронс пазеше нещата отвън. Никога не беше пазил вътре, мен. Стъпих на леко заледената пътека, но на друго място.

Полетях отново назад, зъбите ми вибрираха, ушите ми звънтяха.

Седнах и изръмжах. Какво нахалство! Ако преди не бях решена да напусна, вече бях.

— Той пази също така и мен отвън, МакКайла. Инак щях да дойда за теб много отдавна.

Гласът на В’лане предшестваше появата му. В един миг гледах смръщено въздуха наоколо, в следващия — коленете на В’лане. Задържах погледа си там известно време. Една жена би се чувствала малко ужасена след това, което аз бях преживяла… не че аз се чувствах така, просто някоя друга жена би могла.

В’лане е Сийли, един от предполагаемите „добри“, ако някой от Фае би могъл да бъде наречен така, но все пак е Секс-до-смърт-Фае, също като господарите на убийствената похот, които наскоро ме бяха превърнали в най-низкия общ знаменател. Всички от кралските домове, независимо дали от светлия двор или от тъмния, могат да превръщат хората в При-я със секс. И също като своите по-тъмни, смъртоносни Ънсийли братя В’лане (когато е в естествения си блясък) е твърде красив, за да бъде гледан от човек директно. Аз не съм изключение. Мрачните принцове бяха накарали очите ми да кървят. В’лане също би могъл, ако иска.

От деня, в който го срещнах, използваше своя смъртоносен сексмагнетизъм върху мен в различни степени, но вече знаех точно колко „нежна“ е била неговата принуда, сравнена с това, което би могъл да направи в усилията си да ме накара да проследя Шинсар Дъб. Имахме продължителен спор каква форма да приема в мое присъствие. Той винаги пускаше твърде много сексуално обаяние, а аз винаги настоявах да го „заглуши“.

Вдигнах поглед към неизбежно съвършеното лице на Сийли принца, подготвяйки се за удара.

Нямаше такъв.

Той стоеше пред мен, а всяка частица от неговата смъртоносна дарба беше заглушена. За първи път, откакто го бях срещнала, бях способна да го гледам директно, да попивам неговото нечовешко, невероятно съвършенство, без да бъда засегната от него. В’лане изглеждаше толкова близо до представата за мъж, колкото би могъл. Носеше дънки, ботуши и свободна ленена риза, наполовина разкопчана. Очевидно не беше засегнат от мразовитото време или пък беше причината за него. Фае могат да повлияят на времето с настроението си. Красивото му мускулесто златно тяло не беше по-съвършено от това на кой да е обработен с фотошоп модел. Дългата му златна коса вече не блестеше с дузина прелъстителни, неземни отсенки. Безупречно симетричните му черти можеха да украсят всяка корица на списание. Единственият аспект от неговата Фае природа, който беше запазил, бяха онези бездънни, древни, шарени очи. Все още беше страхотна гледка — загорял, секси мъж с неземни, блестящи очи. Но аз нямах пристъп на диво желание да разкъсам дрехите си, не чувствах гъдела на похотта, нито дори най-слабото усещане за омекване на коленете.

И го беше направил без дори да се наложи да помоля.

Нямах намерение да му благодаря. Беше най-малкото, което можеше да направи, след това, което неговата раса ми беше причинила.

Той ме изучаваше, докато аз изучавах него. Очите му се свиха леко, после се разшириха незабележимо, което на човешко лице би изглеждало като съвсем малка промяна, но на Фае представляваше изражение на удивление. Учудих се защо. Защото оцелях? Шансовете ми наистина ли са били толкова малки?

— Наблюдавах тези защити и усетих смущението. Радвам се да те видя, МакКайла!

— Благодаря за спасението — казах студено. — Много мило да се появиш, когато имах нужда от теб. О, чакай! — казах и се засмях кратко. — Сега си спомням. Ти не се появи. Всъщност, името ти се разби и изгоря, когато се опитах да го използвам.

Ако не беше поставил името си на езика ми, онази нощ нямаше да съм толкова безстрашна. Бях подлъгана да изпадна в самозаблуда, че един Сийли принц ще бъде на мое разположение, стига да щракна с пръсти, за да Пресее и да ме изведе мигновено в безопасност. Това ме беше накарало да се чувствам непобедима в момент, в който това беше лоша идея. А когато той ми трябваше най-много, не бях успяла да го повикам. По-добре никога да не бях разчитала на него. Трябваше да държа Дани до себе си в онази нощ. Тя можеше да ме измъкне бързо в безопасност.

Той протегна ръце с дланите нагоре и наведе глава в жест на раболепие.

Изсумтях. Самодоволният Сийли принц скланяше глава пред мен?

— И хиляди извинения не могат да изкупят злото, което е било позволено да ти причинят братята ми. Отвращава ме това, че си била… — той замълча и наведе още по-ниско глава, сякаш не можеше да се принуди да продължи.

Беше напълно човешки жест.

Не му повярвах ни най-малко.

— Е? — вдигнах се от земята и изтупах новото си кожено палто. Какво е твоето извинение, че ме провали на Хелоуин? Бароне каза, че е бил заседнал в Шотландия. Всъщност, каза, че било „сложно“. Беше ли сложно, В’лане? — попитах сладникаво и прехвърлих оръжието си отзад през рамо. То се удари в раницата ми. Хареса ми солидната, успокояваща тежест на оръжието и боеприпасите ми.

Той трепна от тона на гласа ми, без да пропусне арсеника в захарта. Докато аз бях заета да съм При-я, В’лане очевидно беше разширявал спектъра си от човешки изражения. Но все пак тези изражения бяха различни от онова, първото. Бяха твърде надути за Фае. Шарените очи срещнаха моите.

— Извънредно.

Пъхнах палци в джобовете на дънките.

— Продължавай! — усмихнах се. Нищо, което би могъл да каже или да направи някога, нямаше да ме накара да се доверя отново на нещо толкова мистично, и по същество дефектно, като името на Фае, закрепено на езика ми. Но исках да видя докъде ще стигне, за да си върне моята благосклонност.

— Авийл е основният ми приоритет, МакКайла. Знаеш го. Без нея всичко останало е маловажно. Без нея стените никога няма да могат да бъдат съградени отново. Единствена тя е нашата надежда за възвръщането на Песента на Сътворението.

Фае бяха матриархални и само Сийли кралицата владее Песента на Сътворението. Знаех много малко за Песента, само това, че от нея са били изковани стените на затвора на Ънсийли преди стотици хиляди години. Грубо, преди шест хиляди години, когато била договорена Спогодбата между нашите раси, разделяща частите на планетата, Авийл използвала продължение на тези древни стени, за да раздели света на Фае от човешкия. За съжаление, намесата й отслабила стените на затвора и позволила на Даррок — Лорд Господар, да разруши всичките на Хелоуин.

И защо Авийл не ги е изпяла обратно?

Защото в типичния за Фае стил на скрити борби Ънсийли кралят убил отдавнашната Сийли кралица, преди тя да успее да предаде знанието си на следващата. Авийл, последната от дълга поредица кралици, господстващи с отслабени сили, нямала представа как да изпее Песента на Сътворението. Те имаха нужда от мен — изключителен ОС детектор, за да намерят единствената останала следа към пресъздаването на Песента — Шинсар Дъб, смъртоносна книга, която съдържа цялата черна магия на Ънсийли краля. Кралят бил близо до откриването на Песента, когато смъртната му наложница се самоубила, а той изоставил експериментите си, с които създал мрачната половина от расата на Фае.

— И само аз мога да намеря Книгата, която й е нужна, за да го направи — казах студено. — Та кой е заменим?

Очите му се свиха съвсем леко и той погледна встрани. Розовата Мак нямаше дори да забележи. Но аз вече не бях такава. Гръбнакът ми се опъна и аз го приближих — нос до нос на линията на защитата. Ако можех да се пресегна през нея и да го сграбча за гърлото, щях да го сторя.

— О, Боже! Ти всъщност си го обмислил и си решил, че аз съм заменима! Знаел си, че съм в беда и не си ми помогнал! — изръмжах. — Вярвал си, че ще оцелея. Или си решил, че ще бъда дори още по-лесна за ползване, ако съм При-я?

Очите му блеснаха.

— Не можех да бъда на две места едновременно. Бях принуден да избирам. Кралицата нямаше да преживее нощта. Беше наложително тя да оцелее.

— Кучи син! Знаел си, че те идват за мен.

— Не знаех.

— Лъжец!

— Когато научих какво са планирали, беше твърде късно, МакКайла. Въпреки силите ми не успях да провидя колко опасен е станал Даррок. Никой от нас не го предвиди. Вярвахме, че стените ще отслабнат още на Сауин, дори вярвахме, че още Ънсийли ще избягат, но не допускахме, че Даррок ще успее да срине стените напълно. Той не само постигна немислимото, а успя изцяло да блокира цялата Фае магия така, както унищожи вашите човешки енергийни системи. За известно време през онази нощ никой от нас не можеше да Пресява. Никой от нас не можеше да променя форма. Никой от нас не можеше да черпи от магията, която е наше рождено право. Бях принуден да отнеса кралицата си до ново скривалище на човешки — той изплю подигравателно думата — крака.

— Докато аз лежах на своя човешки задник, а твоите приказни — този път аз изплюх подигравателно думата — братя ме чукаха до пълно безумие и едва не ме убиха.

— Но не успяха, МакКайла. Но не успяха. Запомни го! Ти си достойна за кралица по право.

— Значи краят оправдава средствата? Така ли мислиш?

— А не е ли така?

— Аз изстрадах — скръцнах със зъби. — Ужасни, неописуеми неща.

— И все пак сега стоиш тук. Лице в лице с един Сийли принц. Това е впечатляващо за човек. Може би ставаш това, което трябва да бъдеш.

— Това, което не ме убива, ме прави по-силна ли? Това ли мислиш, че трябва да извлека от случилото се?

— Да! И се радвай!

— Нека ти кажа нещо! — хванах яката на ризата му. — Това, на което ще се радвам, е денят, в който последният от вас бъде мъртъв.

Той стана странно, напълно неподвижен.

Разтърсих го. Не помръдна.

Примигнах, тогава схванах. Беше вцепенен. Бях го Нулирала. Нулирането е рядък талант на шийте зрящ и според Роуина аз съм последният жив Нул. Мога да вцепеня Фае само с докосване на ръцете си. Мога да го включвам и изключвам по същия начин, по който Фае принцовете могат да контролират смъртоносния си еротизъм. Дори не бях помислила за Нулиране, но очевидно враждебността ми спрямо неговата раса по принцип беше се приела като намерение да Нулирам. След като вече се бе вцепенил, го ударих няколко пъти, изливайки яда си към всички Фае.

После се фокусирах върху центъра си на шийте зрящ и го принудих да се отпусне.

По съвършената му челюст един мускул заигра. О, да, беше подновил човешките си жестове.

— Не беше необходимо да ме удряш.

Опа! Бях забравила, че бяха просто вцепенени, когато ги Нулирам, но в съзнание. О, ами!

— Но със сигурност се почувствах добре.

— Браво, МакКайла! — каза той стегнато.

— За това, че те вцепених ли? Правила съм го и преди.

— Това не си — той погледна надолу към ръката ми.

Аз също погледнах натам. После надолу, към краката си.

Бях преминала линията на защитите. Бях я прекрачила, без дори да го осъзная. И не само това. Държах за яката Сийли принц и дори нямах спомен от възбуда. Независимо каква форма беше приемал В’лане преди, никога не бях стояла толкова близо до него, без да се боря с неустоимия импулс да правя секс с него точно тогава и точно там дори когато той беше заглушен толкова — според него, — колкото би могъл да бъде.

Облегнах се на него, притиснах се до съвършеното му Фае тяло. Той мигновено се прилепи към моите форми, плъзна ръце около мен, отпусна лице в косата ми. Беше твърд, готов.

Аз не усетих нищо.

Отдръпнах се и погледнах нагоре. Отново видях краткото свиване и разширяване на очите му. Удивление. Защо? Какво го беше удивило, когато ме видя? Че съм се възстановила от състоянието си на При-я? Или нещо повече — нещо буквално невъобразимо за него?

Повдигнах се на пръсти, дръпнах главата му надолу и го целунах. Отговорът му беше мигновен и съдържаше всяка частица от сто и четиридесет хиляди години сексуален опит… но нито грам от неуловимото, смъртоносно качество на Секс-до-смърт-Фае.

Избутах го и се вгледах в него. Усещах силна сексуална възбуда да се излъчва от него, но не повече отколкото от кой и да е мъж. Отново заигра мускул на челюстта му. Възможно ли беше да не се заглушава? Бях чувала, че ако поемеш определени отрови и не умреш, придобиваш имунитет. Бях ли изпила достатъчно отрова от Фае?

— Отзаглуши се! — настоях.

— Аз. Не. Съм. Заглушен.

Колко вбесен звучеше!

— Лъжеш! — можеше ли да е истина? Дали всичко, което бях преживяла, не ме беше имунизирало срещу сексуалната принуда на Фае?

— Не, МакКайла.

— Не ти вярвам — нямаше отново да бъда успокоена до глупост да вярвам в нещо, което не е истина, за да бъде използвано срещу мен.

— Аз също не бих повярвал. Никой човек не се е връщал, след като е направен При-я, и въпреки че се радвам за възстановяването ти от това, което ти беше причинено, не съм щастлив, че сега трябва да се състезавам за теб без обаяние, без величието на рожденото ми право. Те бяха Ънсийли, МакКайла, най-нечистите от нечистите, най-мрачните от моята раса, извращенията. Аз съм Сийли и ние сме неизмеримо различни. Надявах се някой ден, когато ми се довериш, да ми позволиш да споделя с теб екстаза да бъдеш с някого като мен. Без болка, МакКайла, и без цена. Сега това не може да се случи.

Нямаш представа колко прелестно можеше да бъде преживяването, а вече никога няма да разбереш.

— Глупости! — казах. Игри отвъд игрите. Това беше вече целият ми живот. Лъжеше ли ме само за да може да ме хване в засада, когато най-малко очаквам?

— Ти изстрада пълната, незаглушена сила на трима Ънсийли принцове. Те са били в теб. Невъзможно е да се предскаже всичко, което може да са ти причинили.

— Четирима — озъбих се. — И не ми напомняй къде бяха! Пределно съм наясно.

Очите му се свиха до малки цепки и блеснаха с нечовешки огън.

— Четирима? Имало е четирима? Кой беше четвъртият? Баронс? Кажи ми!

Трепнах. Тази мисъл не ми беше хрумнала. Четвъртият, който беше останал скрит от мен, беше четвъртият Ънсийли принц. Нали? Четвъртият беше Фае. Нали? Всичките ми способности на шийте зрящ бяха напълно умъртвени от яденето на Ънсийли плът предишната нощ. Бях го направила заради увеличената сила на Фае, за да мога да избягам от бунтовете и да стигна до безопасно място. Честно казано, не можех да се закълна, че четвъртият беше Фае. Можех само да кажа, че беше силно сексуален.

Защо беше запазил лицето си скрито? Единственото, което бях видяла от него, беше кожа, мускул, татуировка.

Татуировка.

— Не би могъл да е Баронс. Той беше в Шотландия онази нощ.

Гневът на В’лане замрази въздуха. Температурата падна толкова рязко, че следващото вдишване прогори дробовете ми.

— Не през цялата нощ, МакКайла. Ритуалът на Келтърови за поддържане на стените между световете беше саботиран. Каменният кръг, в който се извършват свещените ритуали от деня, когато беше договорена Спогодбата между моята кралица и вашия човек Келтар, беше унищожен, изместен от свят на Фае. Баронс е видян за последно в полунощ на Сауин. Лесно би могъл да стигне до Дъблин преди изгрев.

Ох! Тогава защо не беше дошъл за мен незабавно? Защо не ме беше проследил по дамгата, която беше поставил на тила ми, и не ме беше спасил? Освен това, колко време му беше отнело да ме спаси от ада ми в манастира? Спомените ми от тези ранни дни бяха силно замъглени.

— Бароне не се мотае с Ънсийли или с ЛГ. Те не го харесват повече от теб.

— Нима? — шарените очи на В’лане се присмиваха.

— Напомни ми — казах с язвителна сладост — защо е така? — Никога не ми беше казвал и не мислех, че ще ми каже и сега. Но аз щях да открия по един или друг начин. Щях да открия всичко по един или друг начин.

Трябваше да обмисля това, което казваше В’лане. В моя непредсказуем, често необясним свят трябваше всичко да обмислям. Баронс не само имаше някакво споразумение със Сенките, той имаше огромно количество знания за невижданата от хора, защото винаги е била затворена, Ънсийли половина от расата на Фае. Той беше много по-стар, отколкото можеше да бъде човек, и наскоро го бях хванала да излиза от Среброто, което държеше в кабинета си в книжарницата, а в ръцете си носеше жена, която беше жестоко убита.

Каква евентуална причина можеше да има Баронс да ме превърне в При-я, а после да ме върне? Заради възможността да се направи на герой? За да се втурне и да спаси положението, надявайки се да си осигури сляпата ми вяра веднъж и завинаги? Не само че не беше станало, но защо просто не ме беше оставил При-я и не ме беше използвал? Можеше да спре по средата с усилията си да поправи разсъдъка ми, да ме остави в умствено увреденото, но все пак функционално състояние на При-я за неограничено време, а аз щях да върша всичко, което поиска, за да продължа да получавам секс. Щях да се влача из целия свят в търсене на Мрачната книга, роб на всяка негова заповед.

Но не го беше направил. Беше ме върнал. Беше ме освободил.

— Какво иска Баронс, МакКайла? — попита В’лане тихо.

Същото, което и В’лане, и всички останали, които бях срещала, откакто пристигнах в Дъблин. Шинсар Дъб. Но нито Баронс, нито аз можехме да я докоснем. Аз можех да я проследя, а той вярваше, че имам потенциала да сложа накрая ръка на нея с точното обучение.

Не вярвах Баронс да е бил четвъртият. Това не беше неговият начин. Но може ли да е било неговата идея за „точното обучение“? Докъде би стигнал Баронс, за да получи това, което искаше? Той беше наемник до мозъка на костите си, постоянно ме тласкаше, опитваше се да ме направи по-корава, по-силна. Опитваше се да ме превърне в каквато трябваше да бъда, за да правя това, което той искаше да правя.

Вече имах имунитет към Секс-до-смърт-Фае. Можех да минавам през защити. Бях по-могъща, което можеше да се постигне само като ме прекарат през нещо, което или щеше да ме убие, или да ме направи по-силна. Опитно поле — умри или се развий!

Беше твърде ужасно за мен да размишлявам върху това.

— Може би четвъртият си бил ти, В’лане. Откъде да знам, че не си?

Кожата ми се заскрежи. Когато потреперих, кристалчета лед паднаха в малка снежна буря на пътеката.

— Бях с моята кралица.

— Така казваш ти.

— Никога не бих те наранил.

— Постоянно ме манипулираш сексуално.

— Само в границите на приятното.

— Според кого?

Лицето му се стегна.

— Ти не разбираш моята раса. Сийли и Ънсийли не търпят съществуването на другите. Ние не се съгласуваме. Дори сега се бием, както преди толкова много време.

— Така казваш ти.

— Как мога да успокоя ума ти, МакКайла?

— Не можеш — не можех да се доверя на никого. Не можех да разчитам на нищо, освен на себе си. — Не знам кой е бил четвъртият онзи ден, но ще разбера. А когато разбера… — пресегнах се за утеха към оръжието си и се усмихнах студено. С оръжие на Фае или с човешко, щях да получа отмъщение.

— А, да, променила си се — очите на В’лане се свиха, изучавайки ме. — Възможно ли е? — промърмори той.

— Какво? — настоях. Не ми харесваше как ме гледа. Очарованието в очите на Фае никога не е на добро.

— Да ме видиш. Вярвам, че можеш — беше ли това неохотно уважение в гласа му? Той потрепна и внезапно стана нещо друго.

Бях видяла образ, подобен на този, който ми показа той, онази сутрин в църквата, когато тримата Ънсийли принцове ме бяха обградили, преминавайки от форма във форма. Мозъкът ми не беше способен да обработи видяното и бях предположила, че е сложно състояние на съществуване, което имаше повече измерения, отколкото човек би могъл да разбере.

За разлика от Ънсийли принцовете, В’лане не продължи да преминава от форма във форма. Той прие една статична. Поне мисля, че беше статична. Не беше промяна. Застой и промяна — така Фае определят всичко. Например, ако човек умре — или както те казват „спре да съществува“, техните представи изобщо не възприемат загубата на живот, просто възприемат „промяна“. Те са студени копелета.

Очите ми виждаха В’лане, но мозъкът ми не можеше да го определи. Измислили сме само думи, от които се нуждаем, а никога не сме виждали такова нещо. Енергия… но многоизмерна? Не разбирам нищо от измерения, само малкото, което научих в училище за пространство, време и материя. Умът ми се напъна да улови това, което беше пред очите ми… увеличи се… едва не се разцепи на две от опита да приравни образа с някоя относителна рамка, която разбирах. Не можех да намеря такава и колкото повече търсех и се провалях, толкова повече обезумявах, което на свой ред ме караше да продължа да търся, което пък на свой ред ме правеше още по-обезумяла. Това беше бързо ескалираща затворена верига. „Спри да се бориш! — казах си. — Спри да се опитваш да определиш и просто виж!“

Напрежението отслабна. Вгледах се.

— Ти ме разбираш в истинската ми форма. Смъртните не могат да го направят и да запазят ума си цял. Той се разчупва. Много добре, МакКайла. Не си ли струваше? Не би ли го направила отново?

Жлъч се надигна в гърлото ми. На цената на част от душата ми? Това ли мислеше той? Че ако ми беше дадена възможност за избор, аз щях да избера да премина през това, което стана на Сауин? Че щях да избера Дъблин да падне, стените да се срутят, всички Ънсийли да бъдат освободени, да бъда изнасилена и превърната в животно, което е трябвало да бъде спасено първо от Дани, после от Баронс?

— Никога нямаше да го избера! — не бях страдала само аз. Колко ли хора бяха избити в онази нощ и след това?

Той се беше върнал в човешката си форма.

— Нима? За такава сила? Имаш имунитет към мен — към един Фае принц. Непроницаема за сексуално обаяние. Можеш да се взираш в истинската ми форма, без умът ти да се разкъса. Можеш да преминаваш през защити. Чудя се какво още можеш да правиш сега. В какво създание се превръщаш.

— Не съм създание. Аз съм човек и се гордея с това.

— Ах, МакКайла, само глупак би те наричал все още човек — той изчезна, но гласът му се задържа. — Копието ти е в манастира… принцесо — смях затанцува из въздуха.

— Не съм и принцеса! — сопнах се, после се намръщих. — И откъде знаеш къде е копието ми?

— Баронс приближава — думите бяха почти недоловими поради ледения сутрешен вятър. Дъх от зноен топъл въздух — в рязък контраст с ледения ветровит ден — повя блузата ми и погали върховете на гърдите ми.

Дръпнах рязко палтото си и го закопчах.

— Стой далеч от дрехите ми, дори като топъл въздух, В’лане!

Още смях.

— Освен ако не искаш да се видиш с този, който те използва в най-слабата ти форма и може би дори те е направил слаба, върви на югоизток, МакКайла, и то бързо!

Картина от предишната нощ прелетя пред очите ми: аз, гола, яхнала лицето на Баронс.

Тръгнах.

Определени дати са заседнали в главата ми, отбелязали са се за постоянно там.

Пети юли: денят, в който Алина се беше обадила на мобилния ми телефон и беше оставила безумно съобщение, което чух едва седмици по-късно. Тя беше убита само няколко часа след като се беше обадила.

Четвърти август: следобедът, в който видях Мрачна зона за първи път и се озовах на предната врата на „Книги и дреболии Баронс“.

Двайсет и втори август: нощта, в която преживях първата си разцепваща черепа среща с Шинсар Дъб.

Трети октомври: денят, в който Баронс ме нахрани с Ънсийли, за да ме върне към живот, и аз изпитах опияняващия ефект от силата на мрачните Фае.

Трийсет и първи октомври: да, ами… достатъчно е казано. Бяха ненормални няколко месеца.

Днес нямах представа каква дата е, затова не можех да я запечатам в ума си все още, но знаех, че никога нямаше да забравя и най-малката подробност.

Целият Дъблин беше погълнат от Сенки, превърнат в пустош. Ако имаше други живи хора в града, освен мен, то те се криеха старателно.

Вървях с часове през зловещо тихи квартали. Нито един стрък трева не беше останал, нито храст или дърво. Знаех, че не бива да губя време, особено ако Баронс беше наблизо, но трябваше да го видя.

Събирах картини от града като тухли, подреждах ги и ги зазиждах в стена от решителност. Щях да доживея да видя това оскърбление към човечеството унищожено.

Малкото останали по щандовете вестници бяха с дата трийсет и първи октомври — последния ден, в който Дъблин беше функционирал. Градът беше паднал същата нощ и никога не се беше съвзел.

Витрини на магазини бяха разбити, прозорци счупени. Имаше стъкла навсякъде, изоставени коли, някои обърнати на една страна, други изгорени.

Най-лошата част бяха сухите обвивки (спрях да броя след време), носени от вятъра по улиците човешки останки, част от нас, която Сенките намират несмилаема.

Щеше ми се да заплача, но изглежда в тялото ми не бяха останали сълзи. Заобиколих книжарницата отдалеч. Нямаше да понеса, ако беше унищожена. Предпочитах да запазя предпоследната картина от нея в ума си — така, както изглеждаше следобеда на Хелоуин. Всичко на мястото си, чакаща ме да се върна, да отворя вратата, да вдигна пощата, да оправя списанията, които хората винаги разбъркваха, да запаля огън, да се сгуша на дивана с някоя хубава книга и да чакам първия за деня клиент.

Всяка улична лампа, покрай която минах, беше разбита, много бяха изтръгнати от циментовите си основи, усукани и захвърлени сякаш от беснеещи великани. Сенките нямаха физическа форма, затова допуснах, че друга каста Ънсийли вероятно го е направила, за да е сигурно, че ако някак успеем да поемем отново контрола върху мрежата и включим електричеството, няма да има лампи, които то да захранва.

Почти толкова зле, колкото обвивките (трепвах всеки път, щом настъпех някоя и тя изхрущяваше под краката ми), бяха купчините дрехи, мобилните телефони, бижутата, зъбните протези, имплантите и портфейлите. Всяко от тези неща беше свещена погребална могила в ума ми.

Но това не ме спря да взема няколко неща.

Отворено джобно ножче грабна студената сутрешна светлина и вниманието ми. Подозирах, че собственикът му се е опитвал да намушка ненамушкваемото, когато Сянката го е погълнала.

— Ще го използвам добре — казах на купчината черна кожа, увенчана с огърлица от метални черепи. — Обещавам! — сгънах ножчето и го пъхнах в ботуша си.

Следващият ми трофей беше парче жива Ънсийли плът, която намерих да шляпа по улицата. Нямах представа откъде беше дошла, как или защо, но със сигурност можеше да се окаже полезна. Поглъщането на Ънсийли плът не само правеше средния човек способен да вижда Фае като всеки шийте зрящ (включително по рождение невидимите Сенки), то също даваше суперсила и усилваше сетивата, способността да се упражняват черна магия и чудодейни целебни сили.

Използвах новото джобно ножче, за да нарежа парчето, после се отбих в един претършуван магазин, откъдето отмъкнах няколко бурканчета с детски храни, измих ги и фокус-мокус! — имах нов запас Ънсийли суши, ако ми потрябваше. Ако, разбира се, попаднех в достатъчно бедствена ситуация, за да: А) имам желание да пожертвам талантите си на шийте зрящ, които изглежда растяха със скокове; Б) отново да бъда уязвима към собственото си копие, което възнамерявах да си върна до края на деня, каквото и да станеше; В) да имам желание отново да сложа някаква част от каквото и да било Ънсийли в устата си. Бях получила повече, отколкото някога бях желала.

Потреперих. Интересно, изглежда бях излекувана от растящата си пристрастеност да ям Ънсийли плът. Огледах бурканчетата и гърчещото се съдържание в тях с погнуса.

Но все пак оръжията са оръжия, а всички оръжия са добри оръжия.

Скоро след това бях в леко очукан „Рейндж Роувър Спорт“. Изтърсих обвивките от него и нежно положих седалката, заедно с розово мече и блузка, на която пишеше „Аз □ тате“, под един безжизнен дъб.

Отправих се към манастира, като карах предимно встрани от пътя, защото голяма част от него беше задръстена от изоставени коли. Дъвчех протеинови закуски, докато карах, и периодично спирах на бензиностанции и супермаркети, за да зареждам багажника на роувъра с вода, храна, батерии, веднъж и с пластмасови туби с бензин, които вече бяха заредени и които взех със смесени чувства. Трябваха ми и бях благодарна. Но нямаше как да пропусна купчината протрити работни панталони, имплант за бедрена става, ирландски рибарски пуловер и ботуши до трите туби. Дали бащата беше излязъл твърде скоро преди мръкване за бензин, за да не спре семейният генератор? Дали още го чакаха някъде, свити в мрака?

Около час след като напуснах града, видях нещо много странно. Първоначално от разстояние го сбърках с много голям, нисколетящ, странен самолет. Но когато приближих, видях, че беше Ънсийли ловец, вкопчен в битка с някакво друго Фае, което никога не бях виждала. Двете същества удряха въздуха с масивните си крила и се разкъсваха едно друго със зъби и нокти.

Дали Ънсийли се биеха помежду си, или това беше Сийли, което се биеше с Ънсийли? Дали Ловците отново бяха пазители на законите на Фае, както са били преди цяла вечност?

Не знаех и не ми пукаше. Исках само да мина незабелязана под техния радар. Ловците ловуват шийте зрящи. Дали излъчвах предателска миризма? Беше късно да се връщам назад, трябваше да продължа напред, затова задържах дъх и промърморих молитва до всяко божество, за което можех да се сетя, тези Фае да са твърде заети с боя си, за да погледнат надолу.

Някой от езическите богове трябва да ме е чул, защото преминах под тях без инциденти. Бях задържала дъх и гледах, докато битката се стопи до размера на карфица в огледалото за задно виждане. Поех жадно въздух и се престорих, че ръцете ми не треперят.

— Давам кралство за копие — измърморих.

На около трийсет минути от манастира ме сполетя нова изненада. Пръстта отстъпи място на зимна трева. По някаква причина Сенките бяха спрели тук.

Вероятно това беше най-далечната точка, до която бяха стигнали и се бяха натъпкали в някоя тъмна тръба или бяха пропълзели под някое паднало дърво за през деня, където нетърпеливо очакваха нощта, за да започнат отново да прояждат пътя си към манастира. Може би почвата в тази част на страната не беше добра на вкус, тъй като беше подправена от живелите на нея толкова много векове шийте зрящи. Може би Роуина и нейната весела банда бяха направили нещо, за да спрат напредъка на Сенките. Кой знае? Просто се радвах да видя нещо друго, освен пръст.

Следващата изненада дойде толкова бързо, че нямах възможност да реагирам.

В един момент карах успоредно на път, толкова тесен, че само някой голям шегаджия би го нарекъл път с две платна, беше ветровит ирландски ден, а в следващия бях…

Под троен балдахин от тучна тропическа дъждовна гора, карах по повърхността на тъмно, гладко като стъкло блато, хвърлях пръски пяна след себе си и нямах представа как се беше случило това, или по-важното — защо не потъвах. Познавам колите. Всякакви видове. Те са моята страст. „Рейндж Роувър Спорт“ има базово тегло от приблизително два тона и половина. Трябваше да съм потънала като камък. Погледнах през прозореца. Нищо — освен още вода, под зловещо оцветената повърхност.

Примигнах. Какво беше станало току-що? Гигантски дървета ме обграждаха, от дънерите им изникваха неща, които приличаха на ярки орхидеи, кръстосани с октоподи. Птици с размера на моя роувър крачеха около дърветата, кожести крила бяха свити на гърбовете им. От време на време мушкаха водата с клюновете си, отмятаха глави и преглъщаха. Имаха много големи, много остри клюнове.

— В’лане? — казах невярващо. Но това не миришеше на В’лане. Той залагаше на „съблазнително“, когато ме Пресяваше. Не на „обезпокоително“ и „потенциално смъртоносно“, въпреки че тези фрази определено изскачаха в ума ми, когато той беше наоколо.

Все пак Пресяването изглеждаше единственото възможно обяснение за рязката смяна на обкръжението ми.

Едно колибри се плъзна покрай мен. Беше с размера на малък слон. Дългата му заострена човка беше съразмерна. В моя свят (не че много хора го знаят — те погрешно охкат и ахкат при вида на сладките, нежни малки птички, пиещи подсладена вода) колибрите са месоядни. Те приемат захаросаната вода, която им предлагаме само за да се заредят за лова на месо.

Аз бях месо.

Натиснах педала на газта до край. Занасяше ми по водата, избягвах дървета, птици, лози. Не погледнах назад да видя дали нещо ме гони. Просто карах.

Внезапно отново бях в Ирландия на около четири метра от един дънер.

Напомпах спирачките, плъзнах се по мъртвата трева и спрях твърде близо до кората. Останах седнала за момент, дишайки тежко.

След като видях шантавата небесна битка на Фае, мислех, че съм подготвена за всичко. Грешах.

Излязох, заобиколих роувъра отзад и се загледах натам, откъдето току-що бях дошла. Отне ми около двайсет секунди да разбера как да го видя.

Ако присвиех очи и наклонях поглед много небрежно встрани, сякаш надничам, можех да видя процепа от Фае реалност, която се промушваше през нашата, сякаш се опитваше да се скрие, за да ме хване.

Ако човешкият въздух е чисто стъкло, въздухът на Фае е малко по-плътен, леко вълнообразен и малко нестандартен на цвят.

Спомних си вечерта на Сауин, когато гледах как царството на Фае и светът на хората се съревноваваха за място в един свят без стени. Очевидно бяхме загубили няколко от тези битки.

Това ме вбеси. Беше още една опасност, за която трябваше да следя. Мрачните зони бяха достатъчно лоши. Сега имах МПД — Междудименсионни приказни дупки, които съсипваха пътищата, дебнеха наоколо, изглеждаха безвредни и мили, чакаха да спукат гума или да счупят ос на лековерния пътник, да го подмамят в ничията земя с подменени закони на физиката, враждебни форми на живот и без забележими правила на пътя.

Върнах се отново в роувъра и тряснах вратата. Продължих да карам, този път наблюдавах терена напред много по-внимателно.

Какви други изненади можеше да донесе този ден?

Обмислях шоковете, които вече бях преживяла: Баронс, който правеше… е, нещото, което беше направил, за да ме довлече обратно до реалността; откритието, че съм имунизирана срещу защити и смъртоносното сексуално привличане на Фае принцовете; Сенките, които превземаха половината Ирландия; небесни битки на Фае, а сега МПД.

Никога нямаше да повярвам, че най-смущаващият шок за деня ми предстоеше.