Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (16)

Четиринайсет

Беше пълен хаос, а Роуина нямаше и грам успех в поемането на контрола над ситуацията.

Когато Дани спря, аз се отправих право към челото на автобуса. Преборих се с порива да повърна, покатерих се на бронята и се издърпах върху капака, където застанах, загледана надолу.

Стотици шийте зрящи се взираха в мен с изражения, вариращи от неверие, че сме се върнали, до любопитство и вълнение, страх, а очевидно и подозрение.

Ако бях адвокат като татко, автобусът щеше да е въвеждащата ми реч и (както беше претъпкан с мъртви Ънсийли и автоматични оръжия) определено щеше да завладее журито. Шийте зрящите бяха отворили вратите и бяха започнали да го разтоварват. Оръжията бяха натрупани на моравата между мъртви Фае. Съмнявах се, че някога са виждали толкова много от враговете ни отблизо и специално при изолацията, в която ги държеше Роуина. Сякаш не можеха да свалят очите си от тях, ръчкаха ги с върховете на обувките си, обръщаха ги насам-натам, изследваха ги.

Първоначално бях планирала да напълня задната част на роувъра с глави на мъртви Ънсийли, за да покажа на шийте зрящите какъв ефект могат да имат само две от нас в рамките на една нощ в града. Но после научихме за желязото и нападнахме запаса с оръжия на Баронс, та трябваше да сменим превоза. Дани натисна клаксона на автобуса, за да се смълчи тълпата. Когато няколко кратки бибипкания не свършиха работа, тя наду клаксона, правейки невъзможно да се чуе каквото и да било друго. Накрая настъпи тишина.

Роуина се измъкна измежду малка група шийте зрящи, придвижи се до предната част на автобуса и се взря в мен.

— Слизай долу на мига! — настоя тя.

— Не преди да кажа каквото имам да казвам.

— Нямаш право да казваш каквото и да е. Вие откраднахте копието и меча и оставихте целия манастир незащитен снощи.

— О, моля те! — казах студено. — Сякаш беше защитен, когато ти пазеше Светините за себе си и ги даваше много рядко. Какво би могла да направиш ти, ако Фае бяха дошли за тях? И не сме ги откраднали. Аз взех това, което е мое, и дадох на Дани това, което трябваше да е нейно поначало. После ги вкарахме в употреба, за каквото са предвидени. Да убиват Фае — посочих зад мен. — Ако не си забелязала, много Фае.

— Върни ми ги веднага! — настоя Роуина.

Поклатих глава.

— Никакъв шанс! С Дани убихме много повече врагове снощи, отколкото ти изобщо си позволявала на тези жени да убият. И не защото не могат, а защото ти не разрешаваш. Ние трябва да Виждаме, Служим и Защитаваме. Ти ми каза, че сме родени за това. Че в старите дни, когато сме пристигали в някое село, са пирували и са ни предлагали най-хубавото от всичко, което са имали, защото ние сме били техните почитани, уважавани бранители. Ние сме ги защитавали. Живеели сме и сме умирали за тях. Ти не оставяш тези жени да бъдат бранители. Накарала си ги да се страхуват от собствените си сенки.

— Очевидно, аз имам по-високо мнение за тях, отколкото ти. Ти ще слезеш оттам на мига! Не ти водиш тези жени. И никога няма да ги водиш.

— Не се опитвам да ги водя. Показвам им възможностите — беше лъжа, но невинна. Аз щях да ги водя. По един или друг начин. Вдигнах очи от Роуина и се обърнах към тълпата. — Вашата Велика повелителка насърчава ли ви да изследвате наследството си? Тя помага ли ви да наточите уменията си? Казва ли ви нещо за това, което става? Или тя и нейният таен съвет пазят всичко в тайна? — замълчах, за да подчертая това, което бях на път да кажа. — Знаете ли, че желязото наранява Фае? Че има цивилни части, обикновени човеци в Дъблин, които активно ловуват Ънсийли, вършат нашата работа, защитават хората, които са още живи, стрелят по враговете ни с куршуми от желязо? С Дани попаднахме на отряд от петдесетима снощи. Те стреляха по Ловци и ги гонеха от града, докато вие спяхте зад стените на този манастир. Докато се криехте в безопасност, оставяйки хората на съдбата им. Това ли сте вие? Това ли искате да бъдете?

Настана миг на мълчание, шок, после оглушаваща какофония от гласове. Дани натисна свирката отново. Този път й отне цяла минута, за да ги накара да млъкнат.

Кат пристъпи напред.

— Как хората ги ловуват? Те не могат да ги видят.

— Повечето Фае вече не се крият зад обаяние, Кат. Щяхте да знаете, ако тя някога ви позволяваше да излезете. Те се чувстват непобедими и защо не? Няма шийте зрящи, които да им се пречкат, да ги спират. Но ние можем да променим това.

— Ако започнем да ги гоним, няма ли Фае просто да започнат да се крият отново зад обаянието?

Кимнах.

— Със сигурност ще стане по-опасно. И ще имаме нужда от всеки специален талант на шийте зрящи, който имаме.

— Тогава хората вече няма да могат да се бият с тях — разтревожи се тя. — Няма да могат да ни подкрепят — страх се прокрадваше в думите й и аз го разбирах. Как биха могли едва няколкостотин шийте зрящи само с две оръжия да се надяват да победят армия от Ънсийли?

Исках да проуча какво знаеше Роуина, затова я наблюдавах внимателно, когато казах на Кат:

— Хората са намерили начин да отворят очите си и да виждат Фае, като нас.

Тълпата ахна. Когато изражението на Роуина не се промени изобщо, разбрах, че е било просто още едно оръжие, като меча и копието, което беше укрила от тези жени.

— Знаела си! — избухнах. — Знаела си през цялото време! А през последните два месеца нито веднъж не си обмислила да го използваш, за да помогнеш да се защити нашата планета!

— Това е стара и забранена наука — изсъска Роуина. — Нямах представа какви са последствията!

— Знам какви са последствията, ако не го направим! Ще изгубим планетата си парче по парче. Два милиарда вече ги няма, Роуина. Колко още ще оставиш да умрат? Живота на колко души смяташ за излишен? Беше наш дълг да пазим Шинсар Дъб! Не го сторихме. Сега е наш дълг да оправим тази каша.

— Знаела си, че има начин да защитим обикновените хора и не си ни казала? — Кат се взря в Роуина. — Всички тези семейства в околността, които обещахме да пазим, но изгубихме, са можели да се предпазват сами и ние сме били в състояние да ги научим как? — очите й се напълниха със сълзи. — За Бога, Роуина, аз изгубих Шон и Джейми! Можех да им помогна да виждат Ънсийли. Могли са да се защитават сами?

— Това, което тя не ви казва — изплю Роуина, — е, че за да ги виждат, те трябва да ядат живата, безсмъртна плът на мрачните Фае.

Шийте зрящите ахнаха, някои издадоха давещи се звуци. Разбирах ги перфектно. Дори когато се борех с растящото пристрастяване, все още се гнусях.

— Това, което тя не ви казва — продължи Роуина, — е, че яденето й има неописуеми последици. Пристрастяващо е и веднъж започнали, хората не могат да спрат. То променя личността. Какво бихте очаквали да направи канибализирането на плътта на нашия мрачен враг? То покварява самата душа. О, това ли е присъдата, която щеше да наложиш над невинните си братя, Катрина? Предпочиташ да ги беше видяла прокълнати, отколкото мъртви? — гласът й се издигна, подсилен от яростта. — Това, което тя не ви казва, а би трябвало, ако обсъждаме скрити мрачни тайни, е, че тя е научила тези хора да я ядат и тя…

— Която сама е яла — обявих аз, преди тя да успее. — И можете да отхвърлите пристрастеността. Аз го направих — една точка за Роуина. Както подозирах, беше чела дневника ми. Опитах се бързо да го прелистя наум, за да предвидя къде още може да се пробва да издърпа чергата изпод мен. Бях изляла сърцето и душата си в тези страници. — Роуина казва, че ви променя. Не съм убедена, че е така. Сами съдете дали аз съм „прокълната“! — рекох им. Сами съдете дали хората в Дъблин, които водят нашата война вместо нас, са наистина различни заради това, че са направили необходимото, за да оцелеят! Или продължавайте сляпо да приемате думите на Роуина. Ако съм толкова прокълната, защо съм единствената шийте зряща в челните редици, която прави нещо?

— Хей! — внезапно Дани се озова върху капака на автобуса до мен. — Аз какво съм? Кълцан дроб?

— Плато с деликатеси — уверих я. — Уиски от най-горния рафт.

Тя се ухили.

— Защото тя иска Книгата за себе си — обвини Роуина. — Затова е там, навън. За да може да вземе властта за себе си.

— О, глупости! — подиграх се. — Ако беше вярно, щях да се съюзя с Ънсийли много отдавна. И нямаше да се налага ЛГ да ме превръща в При-я.

— Откъде да знаем, че все още не си? — настоя Роуина.

— Мога да вървя — отвърнах студено. — Да бъдеш При-я — казах на жените, — е нещо ужасно. Но аз не само се възстанових, а придобих и някакъв имунитет към сексуалното обаяние. В’лане вече няма влиянието на Секс-до-смърт-Фае върху мен.

Това привлече вниманието им.

— Вижте, можете да се изправите лице в лице с това, което е там навън, и да станете по-силни. Или да се криете зад тези стени и да приемате заповеди, докато стане невъзможно да се спаси планетата ни. Искате да говорим за клетви ли? Цялата ни раса ще бъде прокълната, ако ние не направим нещо.

Жените отново избухнаха и се обърнаха една срещу друга, говорейки като обезумели. Определено ги бях размърдала. В няколкото кратки минути им бях дала информация, с която тяхната Велика повелителка разполагаше от години. Бях ги накарала да се чувстват повече в правото си, отколкото тя ги беше оставяла да се чувстват някога.

Роуина ме изгледа ледено и се обърна да проучи протежетата си.

Тя не направи опит да ги усмири, нито пък аз. Предпочитах те сами да се настроят. После щях да ги прекъсна и да им разкажа за плановете си. Да сформирам екипи и да раздам задачи.

Роуина отново ме гледаше.

Подозирах, че иска да се обърне към тълпата, но аз нямаше да й помогна да я усмири. Щях да надуя свирката след няколко минути и да изнеса заключителната си, вдигаща на бунт реч.

Това, което стана после, стана толкова бързо, че не можах да го спра.

Роуина измъкна от джоба на робата си свирка и я наду рязко три пъти. Тълпата мигновено утихна, очевидно тренирана да реагира на звука. После Роуина заговори и беше твърде късно да я спра, без да изглеждам заядлива и дребнава. Щях да я оставя да се изкаже, после, щом свърши, да обърна думите й срещу нея.

— Познавам повечето от вас от раждането ви — каза тя. — Посещавах домовете ви, гледах как растете и ви доведох тук, когато стана време. Познавам семействата ви. Бях част от ежедневните ви битки и триумфи. Всяка от вас е като мое собствено дете.

Тя ги дари с нежна усмивка, самото въплъщение на любящ родител. Не й повярвах нито за миг. Чудех се дали съм единствената, която вижда всяващия безпокойство образ на кобра, усмихваща се с човешки зъби.

— Ако съм сгрешила не е защото не съм обичала достатъчно, а защото съм ви обичала твърде много. Исках, като всяка майка, да запазя децата си в безопасност. Но любовта ми възпря дъщерите ми от това да станат жените, които могат и трябва да бъдат. Спря мен да ви водя, както се налага. Аз сгреших, но вече няма да греша. Ние сме шийте зрящи. Ние сме защитниците на човечеството. Ние сме родени и обучени да се бием с Фае и от този ден нататък точно това ще правим — цялата мекота в поведението й рязко се стопи. Тя се изправи рязко, внезапно вече изглеждаше с цяла стъпка по-висока, и започна да раздава заповеди.

— Кат! — излая тя. — Искам да подбереш група, която да реши как да използваме желязото като оръжие. Заловете няколко Ънсийли! Изпробвайте го върху тях! Посвети втора група в откриването на най-обичайните източници на желязо и го съберете възможно най-бързо! — тя махна с ръка към автобуса зад нея. — Имаме достатъчно оръжия за всички нас — извика триумфиращо, сякаш този триумф й се полагаше.

— Искам да имаме железни куршуми.

Скърцах със зъби.

— Научете се как да ги правите! — нареди тя. — Устройте старовремска ковачница, ако трябва! Избери трета група, която да разузнае из Дъблин! И Катрина, ти си се доказвала отново и отново като достоен и ценен водач. Искам да командваш тази група лично.

Кат блесна.

Аз кипях.

На този етап знаех, че е най-мъдро да запазя мълчание. Но не беше лесно. Имаше няколко хапливи коментара, които исках да направя. Да напомня, че аз бях донесла оръжията, аз бях разбрала за желязото, аз защитавах битката, когато тяхната безценна ВП беше сляпо и настойчиво против. Но можех да разчета настроението на тълпата, а в самия му корен беше поговорка, стара като времето: по-добре познатото зло, отколкото непознатото. Особено ако познатото зло все пак е на път да ти даде това, което искаш.

Не можех да се състезавам с това. Аз бях злото, което познаваха едва от няколко кратки месеца. И представянето ми не беше съвсем добро. Не и с Роуина като отговорник за медиите.

Гласът на Великата повелителка се повиши.

— Искам да знам числеността на Фае в града, за да започнем да планираме как и кога да нападнем — тя вдигна малката си ръка и я сви в юмрук. — Днес е зората на нов ред! Вече няма да позволявам любовта ми към вас да ме заслепява, както беше в миналото. Ще поведа дъщерите си гордо в битка и ще правим това, за което сме родени. Ще напомним на Фае, че ние ги изгонихме от нашия свят и ги принудихме да се крият шест хиляди години. Ще им напомним защо се страхуваха от нас и отново ще ги прогоним! Шийте зрящи, на война!

Тълпата избухна в одобрителни викове.

До мен Дани каза:

— Какво, мамка му? Тя как направи това, Мак?

Погледнах към Роуина, тя погледна към мен и проведохме цял разговор с очи.

„Дете, наистина ли вярваш, че би могла да ми ги отнемеш?“ — присмиваше се свирепият й син поглед.

„Туш! Пази си гърба, старице!“

Беше спечелила. Засега.

Но не беше пълна загуба. Въпреки че Роуина си приписваше заслугите, поне шийте зрящите започваха да правят всичко, което исках от тях, без изследването на МПД, а това можеше да почака. Може да бях загубила войната, но бях спечелила няколко от битките. Първите ми опити се бяха провалили. Следващите нямаше да се провалят.

— Политика, Дани — промърморих. — Имаме много да учим.

Нищо не беше лесно за мен в Дъблин. Вече не очаквах и да бъде, нито щях да губя време да се оплаквам, когато можех да го използвам по-добре и да продължа напред.

— Ъ-хъ — съгласи се тя навъсено. — Но пак няма да й върна меча си.

Роуина се обърна към нас с усмивката си на кобра.

— Кат, отдавна беше време да те удостоя с тази чест — каза тя. — Ти ще ни водиш към победа, носейки Меча на светлината. Дани, дай го на Катрина! Мечът сега е неин.

Пет секунди по-късно бях на ръце и колене насред едно каменисто поле и повръщах останките от закуската, която бях изяла преди час. През целия си живот не съм имала толкова друсащо, ужасно возене.

— Какво беше това? — изстенах, докато триех уста с опакото на ръката си. — Хиперскорост?

— Аз казах — сопна се Дани, — че няма да й дам моя меч!

Погледнах към нея, както си стоеше над мен — кльощави лакти, които стърчаха навън, юмруци на кръста, огненочервена коса, пламтяща на слънчевата светлина, — и едва не се засмях. Хлапето беше напълно непредвидимо. Но изчезването ни щеше да има последици. Ако трябваше сама да решавам, щях да защитавам каузата си по-дълго. Щях да предложа съдействие, закрила, както се опитах да го направя с Джейни. Ако се бях провалила, щях да накарам Дани да ни измъкне оттам. Но първо щях да опитам, а в опита ми някои от момичетата щяха да прочетат цели томове. Вече беше твърде късно. Не се съмнявах, че Роуина се е възползвала от ситуацията докрай. Изкарала ни е завършени предатели. Обърнали сме гръб на целия орден.

Разтрих очи. Бях твърде уморена да мисля. Нуждаех се от почивка. После щях да реша как да спася нещата, от които имах нужда и които трябваше да бъдат спасени. Нямах нищо против да съм изгнаница. Бях такава, откакто пристигнах в Дъблин, и се чувствах съвсем удобно. Сама имах много по-малко проблеми, за които да се тревожа. Но за да постигна целите си, се нуждаех поне някои от шийте зрящите да бъдат на моя страна.

— Видя ли лицето и?

— Как бих могла. Видях единствено синята мъгла на автобуса, докато профучавахме покрай него, а после нищо.

— Колко гадно се беше вбесила! Наистина не мислеше, че ще го направя — каза Дани учудено и можех да позная, че самата тя не е била съвсем сигурна, че ще го направи. Допреди това имаше възможност Роуина да й прости. Да обвини за всичко мен и да я приеме в паството. Вече нямаше. Дани беше персона нон грата^[1]. Нямаше връщане назад.

— Добре вървеше, нали, Мак? Искам да кажа, нали не съм си въобразила? Момичетата ни слушаха и ни харесаха.

Кимнах.

— Човече, скапа се наистина бързо.

Отново кимнах.

Гледахме се дълго.

— Пич — каза тя накрая, — мисля, че сме отхвърлени.

— Пич — съгласих се с въздишка.