Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (23)

Двайсет и едно

Дани познавала безкрайния лабиринт от каменни коридори на манастира толкова добре, колкото всяка шийте зряща от първите пет кръга на издигане, каза ми гордо. Имаше общо седем кръга, като седмият беше самото Убежище. Кат и екипът й бяха едва в третия. Тя самата не беше обект на такива ограничения, довери ми Дани самодоволно. Роуина я беше отделила от тези неща като нейна лична отговорност.

— Значи Роуина ти е казала къде са библиотеките? — това просто не звучеше като ВП, която познавах.

Е, не, отстъпи Дани, не точно. Е, може би беше научила повечето от това, което знаеше за манастира, преди Роуина и другите жени да са разбрали, че лек вятър означава, че тя е наблизо, когато все още е била в състояние да дебне свободно. Какво значение имаше? Тя знае, и то повече отколкото всяка от останалите знае! Беше й отнело години да открие библиотеките, но все още не беше сигурна за няколко. Не можеше да премине по онези коридори, но така, както смяташе, те трябваше да са библиотеки, защото какво друго би крила Роуина?

— Мястото е огромно и смъртоносно шантаво, Мак — каза ми тя. — Има части от манастира, които просто не пасват. Изгубено място, където мислиш, че би трябвало да има нещо, но няма.

Исках да видя всички тези места, но точно сега трябваше да се фокусирам върху библиотеките. Бях спала много малко предишната нощ. Разговорът между родителите ми, който бях подслушала, се превърташе като развалена плоча в главата ми. „Бебче, съжалявам да ти го кажа, но според някакво древно пророчество има нещо нередно с теб и ти ще обречеш на гибел целия свят…“

Преди бях нетърпелива да сложа ръка на пророчеството. Сега, след като се предполагаше, че е за мен, бях отчаяна. Нямаше да повярвам, че е за мен, докато не го видех със собствените си очи. И дори тогава вероятно все още нямаше да повярвам, освен ако не беше изписано цялото ми име и не се казваше нещо толкова несъмнено уличаващо като: „Пазете се от онази зла МакКайла Лейн, тя е голяма работа! Ще обрече на гибел целия свят, тази кучка.“

Изсумтях. Абсурд! Беше ли научила Алина нещо? Затова ли ме държеше толкова далеч? Не само за мое собствено добро, а и защото беше научила за мен нещо, което я беше уплашило да ме въвлече. В името на света?

— Не — казах подигравателно.

— Така е! — защити се Дани. — Мога да ти ги покажа.

Върнах се рязко в настоящето.

— Извинявай, мислех на глас. Вярвам ти и искам да видя тези места. Но първо библиотеките.

Профучавахме от коридор в коридор. Всичките ми изглеждаха еднакви. Манастирът беше огромен. Без Дани можеше да се скитам с дни, опитвайки се да намеря пътя. Преди да дойда в манастира за първи път, бях го търсила и бях научила, че грамадната каменна крепост е била вдигната на осветена земя през седми век, когато църквата, оригинално построена от Свети Патрик през 441 г., изгоряла. Че църквата била съградена на мястото на рухнал каменен кръг, за който някои твърдели, че преди много време бил свещен за някакво древно езическо сестринство. Каменният кръг, както се твърди, бил предшестван от шиан или могила на феи, криеща в себе си вход към Другия свят.

Превод: точно това място на Земята, на точно тази ширина и дължина, е било изключително важно, свещено и защитавано, откакто има записана история, а (не се съмнявах) дори отпреди това. Защо? Защото някаква книга с неизразима сила е била впримчена под нея за хиляди и хиляди години?

Манастирът бил плячкосан през 913 г., построен отново през 1022 г., изгорен през 1123 г., построен отново през 1218 г., изгорен през 1393 г. и построен отново през 1414 г. Като всеки път бил разширяван и укрепван.

През шестнайсти и седемнайсти век беше разширяван многократно, спонсориран от анонимен богат дарител, който завършил правоъгълника от каменни сгради, ограждащи вътрешния двор, и добавил жилища — за голямо учудване на местните — за около хиляда обитатели.

Същият неизвестен дарител купил земята около манастира и превърнал енклава в самоиздържащата се единица, каквато е днес. Ако някога имах време да действам, вместо винаги да реагирам, исках да открия кой е този неизвестен дарител.

Погледнах часовника си. Беше три следобед, а програмата ми бе напрегната. Трябваше да се видя с шийте зрящите в Дъблин в седем, после с Баронс — в десет, по незнайни причини. По-нататък, ограничавайки календара ми със срещи, беше заплахата на ЛГ да се върне за мен след три дни, което причиняваше неудобство и беше проблем, защото не можех да реша в кой ден щеше да е това. Дали той броеше целия вчерашен ден, което значеше, че ще се върне в събота сутринта? Или щеше да започне да брои от петък, което значеше, че ще се върне в неделя? Може би имаше предвид, че ще ми отпусне три пълни дни, и планираше да се върне на четвъртия. Всичко беше толкова вбесяващо неясно. Не само че ме беше заплашил, но не ми беше дал точна дата и време за моето предстоящо… каквото там беше.

Планирах да го обсъдя с Баронс довечера. Той беше моята вълна. Разчитах на него да попречи на ЛГ да изпълни каквито и да било заплахи.

Обратно към крайните ми срокове.

— Заведи ме до коридорите, в които не си допускана, Дани! Какво те държи навън? — представях си дебели каменни стени, които ги блокираха, може би врати като на трезор с комбинации, дълги колкото числото пи.

Не можех да се надявам на по-добър отговор.

Тя ме погледна кисело.

— Глупави, шебани защити.

Дани знаеше къде са осемнайсет от библиотеките. Имаше три места в манастира, до които никога не е успявала да се доближи. На първото място, до което ме отведе, защитите бяха изсечени в каменния под на интервали от три метра по продължение на коридора и изчезваха в един ъгъл.

Преминах бавно през защитения коридор, едва трепвайки, докато Дани дюдюкаше триумфиращо зад мен. Завих зад ъгъла, преминах през още няколко защити и стигнах до висока резбована врата.

През вратата не беше толкова лесно да се премине. Беше заредена със защити и странно изглеждащи руни. Опитах дръжката. Не беше заключена, но щом я докоснах, връхлетя ме ужасяващото усещане, че падам от огромна височина, и моментално се почувствах така, сякаш съм наблюдавана/уязвима/мишена, сякаш съм на мушката на някого, на миг от куршум в тила ми.

Дръпнах ръката си и чувството изчезна.

Поех си дълбоко дъх и опитах дръжката отново. Незабавно се почувствах така, сякаш съм натъпкана в малка тъмна кутия под земята, само няколко минути преди да се задуша.

Пуснах я отново.

Едва дишах, треперех, но стоях в коридора.

Загледах се в руните на вратата и внезапно осъзнах какви бяха. Откакто пристигнах в Дъблин, жадно четях книги за паранормалното, поглъщах статии на теми от друиди до вампири и вещици, търсех факти в измислиците и отговори в митовете. Това бяха отблъскващи руни. Действието им беше да увеличават вътрешните страхове на този, който се опиташе да ги премине.

Третия път, когато сграбчих дръжката, тялото ми беше покрито с огнени мравки, които хапеха ожесточено. Спомних си как на седем години бях решила, че би било забавно да си играя с коприненочервената пръст на хълма. Оттогава бях ужасена от тях.

„Това не е истинско.“

Стегнах се и завъртях дръжката на бравата, докато мравките късаха парчета плът от пръстите ми.

Вратата се отвори, препънах се, задушавайки писъка си, и пътьом започнах да дера кожата си.

Всички усещания изчезнаха в мига, в който преминах прага.

Погледнах назад. Дървото на прага също беше гравирано с отблъскващи руни.

Бях преминала! Бях в една от Забранените библиотеки!

Огледах се нетърпеливо. Не беше особено внушителна. Не и в сравнение с КДБ. Стаята беше малка, без прозорци и, въпреки многобройните влагоуловители, мухлясала. Между рафтове и маси, пълни с книги, свитъци и ценни предмети блестяха десетки лампи. Роуина не рискуваше Сенките да се промъкнат в безценните й библиотеки.

Влязох навътре в стаята и започнах да търся първо по масите, докато Дани стоеше на пост в далечния край на коридора. Както се бях опасявала, нямаше каталог в Забранените библиотеки. И въпреки че стаята беше малка, едно цялостно претърсване би могло да отнеме дни.

Десет минути по-късно Дани извика и аз се забързах навън по коридора, трепвайки, когато пресичах омагьосания праг, за да открия група шийте зрящи, които се бутаха на линията на защитите.

Кат стоеше пред групата.

— Роуина каза, че си успяла да преминеш през някои от защитите й и си в забранените архиви. Прати ни да те спрем.

Е, това отговаряше на един от въпросите ми. Бях се чудила, след като вече можех да преминавам през защити свободно, дали ги задействах с преминаването си. Бях изненадана, че Роуина не беше дошла лично.

— За да ме спрете, трябва да можете да преминете през линията на защитата — погледнах към краката й на ръба на линията от почти невидими символи, — а на мен не ми изглежда, че можете.

— Аз мога да премина през повечето — каза Барб, промушвайки се покрай Кат. — Не си толкова уникална. Джо също може — тя се обърна. — Къде отиде Джо? — погледна към Дани. — Не беше ли сега тук?

Дани сви рамене.

— Отиде си.

— Не искаме да те спираме, Мак — обикновено сериозният сив поглед на Кат танцуваше развълнувано. — Искаме да ти помогнем в търсенето.

Пречупих линиите на защитата с дъвка. Да, с дъвка. Защитите са деликатни неща, лесни за преобразяване, ако можеш да ги докоснеш.

За да ги докоснеш, трябва да можеш да ги преминаваш, което обикновено прави докосването им спорен въпрос, но в този случай трябваше да изтрия силата на защитите, за да пусна през тях сестрите си по оръжие.

В повечето случаи се изисква само да подкопаеш защитата, за да счупиш целостта й, да прекъснеш рисунката й и да свържеш на късо потока на енергия, който произвежда. Понякога, ако повредиш лошо някоя, я превръщаш в нещо друго, но тогава не го знаех, а късметът не ме беше изоставил в онзи ден.

Въпреки че можех да преобразя защитите на вратата, не можех да направя нищо за отблъскващите руни, резбовани в нея и в дървото на прага. Всяка шийте зряща, която преминаваше, трябваше да се изправи пред собствените си демони.

Те всички успяха, отбелязах с гордост.

Оставих ги в библиотеката. Десетки чифтове, водени от желание, ръце, които внимателно обръщаха древни страници, нежно разлистваха дебели свитъци, вдигаха статуи и отваряха кутии и търсеха нещо, което бихме могли да използваме.

С Дани се преместихме към следващата библиотека. Този път не беше толкова лесно да получа достъп. Отново имаше множество защитни бариери, но всяка беше с растяща плътност и интензивност. Преминах през първата защита относително лесно, втората — с пъшкане. Третата генерира малък шок и косата ми запращя. Бележех всяка една с червилото от джоба си, докато преминавах, за да може Дани да ме последва.

Четвъртата ме накара да скърцам със зъби, проклинайки този, който беше поставил тези древни рисунки. Роуина? Исках да се науча.

Направих грешката да налетя на петата, за да приключа бързо с неудобството, и се забих в нея като в тухлена стена. Отскочих и се пльоснах.

Дани се изхили.

Отметнах косата си от очите и я погледнах свирепо.

— Пич! Случва ми се през цялото време.

Станах и внимателно приближих линията. Не беше проста защитна линия. Имаше слоеве защити, проблясващи една върху друга. До онзи ден единствените защити, които бях виждала, бяха сребристи, деликатно изглеждащи неща.

Тези защити имаха синкав нюанс, по-остри линии и по-сложни форми. След като вече внимавах, можех да усетя лекия студ, който излъчваха. По страниците на Книгата на Келс^[1] няма нищо със сложността на тези рисунки. Възли ставаха фантастични създания, превръщаха се в неразбираеми математически уравнения, а после отново във възли. Не разбирах нищо от защити. Къде беше Баронс, когато ми трябваше?

Прекарах десет минути в опити да премина. Ако затичах към нея, тя ме отхвърляше. Ако се опитах да притисна бавно напред, тя просто не поддаваше, сякаш наистина имаше стена, която не можех да видя.

— Опитай с кръв! — предложи Дани.

Погледнах я.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Понякога, когато Ро иска свирепо, гадно моджо, използва кръв. В някои от защитите, които постави около килията ти, имаше от моята кръв. Мисля, че след като можеш да преминеш през повечето, твоята кръв може да направи нещо. Ако не, опитай с моята.

— Какво да правя с нея?

— Не знам. Капни на защитите!

След миг обмисляне, реших, че няма да навреди. (Щеше да дойде ден, когато да открия, че греша за това. Да добавиш кръв към някои защити, е още по-лошо, отколкото да хвърляш бензин в огън, а в някои случаи ги превръща в живи пазители. Приемете го от мен! Никога не капете безразборно кръвта си върху защити от неизвестен произход!) Бръкнах в ботуша за джобното ножче.

— Стой назад, в случай че нещата тръгнат зле! — казах на Дани. Протегнах напред ръка с дланта нагоре, възможно най-близо до защитната бариера, без да бъда отхвърлена, и срязах плитко. Ох! Потече кръв.

Обърнах ръката си, за да капне на пода.

Нищо не покапа. Обърнах обратно ръка. Нямаше рана.

Срязах дланта си отново, този път по-дълбоко.

— Ох! — потече кръв. Обърнах длан. Нищо не покапа. Намръщих се. Разтърсих я. Стиснах юмрук.

— К’во правиш, Мак?

— Чакай малко! — отново обърнах ръка. Нямаше срязано.

Стиснах зъби, обърнах длан към пода, задържах я и срязах бързо, силно и дълбоко. Покапа кръв. Браво на мен! Спря. Срязах отново, по-дълбоко. Покапа отново и тънко ручейче потече по ръба на символите.

Рисунките засъскаха, потрепериха на каменния под и запушиха, преди да се разядат там, където кръвта ми ги беше докоснала.

Успях да пресека бариерата, въпреки че не беше лесно.

— Хайде, Дани! — още не бяхме преминали през бурята. Усещах, че предстои още.

По-лоши неща.

Нямаше отговор.

Обърнах се. Зад мен имаше каменна стена.

— Дани? — повиках. — Дани, чуваш ли ме?

Нямаш позволение да си тук. Не си една от нас.

Отново се обърнах бързо. В коридора стоеше жена, която блокираше пътя ми. Беше руса, красива, с ледени очи.

— Коя си ти? — попитах.

Напусни сега или ще изтърпиш нашия гняв!

Пристъпих напред и мигновено изпитах мъчителна болка. Залитнах назад.

— Искам да вляза в библиотеката. Просто търся отговори.

Нямаш позволение да си тук. Ти не си една от нас.

— Чух те първия път. Просто искам да огледам.

Напусни сега или ще изтърпиш нашия гняв!

Опитах се да говоря с нея и скоро разбрах, че въпреки смазващата болка, която ме поваляше всеки път, когато се опитах да пристъпя напред, жената не беше нищо повече от мистичния еквивалент на записано съобщение.

Независимо какво казвах, тя повтаряше същите две неща отново и отново. Независимо колко пъти се опитвах да мина напред, болката ме връщаше обратно.

За мен нямаше никакво съмнение, че тези непробиваеми защити пазят безценни тайни. Трябваше да премина.

Имах други инструменти на свое разположение. Отворих уста и освободих името на В’лане.

Той пристигна, преди дори да съм свършила да говоря. За части от секундата се усмихваше.

После се преви надве от болка. Златната му глава се отметна назад.

Той всъщност изсъска към мен като животно.

И изчезна.

Зяпнах.

Погледнах отново към жената.

Нямаш позволение да си тук. Ти не си една от нас.

За момента не виждах път напред. Нямах плът от Ънсийли в себе си, за да се опитам да ям и да видя дали ще придобия имунитет към болката, достатъчно за да продължа. Но пък след като видях какво се случи с В’лане, не бях сигурна дали ако имам Фае във вените, би помогнало временно, или би попречило.

Не бях съвсем изненадана да открия, че каменната стена зад мен беше илюзия.

И все пак болеше адски при опита да си проправя път през нея.