Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (11)

Девет

Завъртях се шеметно, приготвяйки оръжието си. И там ме очакваше моят най-голям, най-объркващ шок за деня. Далеч по-шокиращ от разширяващите се Мрачни зони, небесни битки и Междудименсионни приказни дупки.

Там стоеше Роуина, нагиздена с одеждите на Велика повелителка (робата на ордена, който е бил създаден с ясната цел да лови и убива Фае), ръка в ръка с Фае. Фае, което тъкмо я беше Пресяло зад мен.

Нищо чудно, че Дани се оглеждаше нервно.

И нищо чудно, че В’лане знаеше, че копието ми е в манастира.

Той беше в манастира.

Съвсем удобно с Роуина. Очевидно пресяващ я наоколо.

Свалих оръжието си и се взрях във В’лане.

— Това шега ли е? Мислиш ли, че е смешно? Защо просто не ме Преся тук, ако си идвал насам?

Носът на Роуина би могъл да сочи повече към небето само ако тя лежеше по гръб.

— Копието вече не е твое притежание, както и този Фае принц. Той видя светлината, която ти не успяваш. Той помага на всички шийте зрящи сега, не само на една.

О, нима? Ще видим това. И копието, и принца.

— Говорех на В’лане, старице, не на теб.

— Той не отговаря пред теб.

— Нима? — засмях се. — Смяташ, че отговаря пред теб? — само глупак би помислил, че един Фае принц отговаря пред някого. Особено когато някой има нужда от него.

— Да не се биеш за мен, МакКайла? Намирам го за… привлекателно — В’лане отметна златната си глава. — Виждал съм това у хората преди. Нарича се ревност.

— Ако мислиш така, значи имаш проблем с тълкуването на фините човешки емоции. Не се нарича ревност. Нарича се „вбесяваш ме“.

— Притежание.

— Задникът ми.

— Много по-оформен е от последния път, когато го видях. — Тя е тренирала — изкикоти се Дани.

— Нямаш работа да гледаш в него — казах.

— А Баронс има? — температурата в стаята падна рязко.

Дъхът ми излезе на облак пара.

— Не говорим за Баронс — никога нямаше да говорим за Баронс.

— Аз искам да говорим за Баронс — каза Дани.

— Ти избра — каза В’лане студено.

— Не съм избрала нищо. Не бях с ума си. Затова ли е всичко, В’лане? Баронс? Звучиш ревниво. Притежателно.

— Така е — съгласи се Дани.

— Замълчете! — сопна се Роуина. — Всички вие! В името на Дева Мария, не виждате ли, че светът се разпада около вас? А вие стоите тук и се дърляте като деца! Ти — тя мушна пръст в мен, — една шийте зряща! А ти — тя всъщност сръга В’лане в ръката, а той изглеждаше стреснат, че тя го е направила, — един Фае принц! — тя се намръщи към Дани. — Дори не ме карай да се захващам с теб! Мислиш, че не знам какво правиш, за да се натъртиш така лошо? Аз съм Велика повелителка, не Велика глупачка. Престанете, всички вие!

— Ти млъкни, стара жено! — казах решително. — Ще се дърлям, докато светът се разпадне, ако така искам. Направила съм повече добро и по-малко вреда от теб. Кой е трябвало да пази Шинсар Дъб, но я е загубил?

— Не си навирай носа в неща, които не можеш да започнеш да разбираш, момиче!

— Тогава ми помогни да ги разбера! Цялата съм в слух. Къде… не, как пазехте Книгата? — това исках да разбера най-много. Тайната да я докосвам, да удържам Шинсар Дъб, беше ключът към обуздаването на силата и. — Какво стана? Как я изгубихте?

— Ти отговаряш пред мен, шийте зряща — изплю тя, — не обратното.

— В чия изкривена фантазия?

— Докато си в моя манастир. Може би е време да се огледаш внимателно наоколо — беше заплаха.

Нямаше нужда да го правя. Бях чула другите шийте зрящи да се тълпят наблизо, докато спорехме. Залата беше огромна и от приглушеното мърморене предположих, че има няколкостотин зад мен.

— Какво си направила, откакто паднаха стените, Роуина? — настоях аз. — Намерихте ли Книгата вече? Постигнахте ли нещо, което би могло да върне реда в нашия свят? Или все още налагаш властта си над банда жени, които биха били по-добре с малко сила за тях самите? С твоите правила и разпоредби ти си стиснала сърцевината на това кои и какво са те. Ти ги връзваш, когато би трябвало да им помагаш да се учат да летят.

— И да ги убият?

— Във всяка война има загуби. Това е техен избор. Тяхно рождено право. Ние се бием. И понякога плащаме ужасна цена. Повярвай ми, аз знам! Но докато дишаме, ставаме и се бием отново.

— Ти ни донесе Кълбото заредено със Сенки.

— Не го вярваш — присмях й се. — Ако го вярваше, щеше да си ме убила, докато бях При-я, неспособна да се защитавам. Мога да се обзаложа, че самият факт, че бях превърната в При-я, те е убедил, че не съм в съюз с Лорд Господар — свих рамене. — Защо да превръщат предател? Няма нужда.

— Има шпиони в шпионите.

— Не съм от тях. И оставам тук, в твоя манастир, докато не го видиш.

Тя примигна. Бях стреснала старата жена. Не се мъчех да получа покана. Оставах със или без нейното разрешение. Открито или скрито. Не ми пукаше как. Имаше две неща зад тези стени, от които се нуждаех: копието ми и някои отговори и нямаше да си тръгна, без да съм получила и двете.

— Не те искаме тук.

— Аз не исках сестра ми да бъде убита. Не исках да открия, че съм шийте зряща. Не исках да бъда изнасилена от Ънсийли принцове — изредих оплакванията си, но бях кратка. — Всъщност, не съм искала нито едно от нещата, които ми се случиха през последните месеци. Факт е, че аз самата не искам да бъда тук, но една шийте зряща прави това, което трябва да се направи.

Взирахме се една в друга.

— Ще се съгласиш ли на надзор? — попита тя накрая много стегнато.

— Можем да го обсъдим — и там щеше да свърши. Щях да взема под внимание всичките й глупости. Преди да ги отхвърля. — Как върви ловът на Книгата, Роуина? — знаех отговора. Не вървеше. — Някой забелязвал ли я е напоследък?

— Какво предлагаш?

— Дай ми копието и ще изляза да я търся!

— Никога!

— Сбогом, тогава! — тръгнах покрай нея към вратата.

Зад мен шийте зрящите избухнаха. Усмихнах се. Бяха разочаровани. Беше им писнало да ги държат в клетка и да не постигат нищо. Бяха узрели за малко предметежно бъркане, а аз бях готова да се набъркам.

— Тишина! — каза Роуина. — А ти — сопна се тя зад мен, — спри на място!

Залата утихна. Спрях при вратата, но не се обърнах.

— Няма да изляза да я търся без възможност да се защитавам — замълчах и прехапах езика си, преди да добавя: — Велика повелителке.

Тишината се проточи. Накрая:

— Можеш да вземеш Дани с меча. Тя ще те защитава.

— Дай ми копието и може да дойде и тя! И можеш също така да пратиш която искаш от твоите шийте зрящи.

— Какво ще те спре да не си заминеш, да не ни обърнеш гръб на минутата, щом ти дам копието?

Завъртях се. Ръцете ми се свиха в юмруци, устните ми се отдръпнаха. По-късно Дани ми каза, че съм приличала наполовина на животно, наполовина на ангел-отмъстител. Впечатлила съм дори нея, а е трудно да бъде впечатлено хлапето.

— Пука ми, ето какво! — изръмжах. — Карах навън през пустошта. Видях купчини обвивки навсякъде. Погледнах бебешката седалка на колата, преди да я извадя от роувъра. Знам какво правят с нашия свят и или ще ги спра, или ще умра, докато опитвам. Затова се разкарай от гърба ми, където си от нощта, в която ме срещна, и се събуди! Аз не съм лошата. Аз съм добрата. Аз съм тази, която може да помогне. И ще го направя, но при моите условия, не при твоите. Иначе се махам.

Дани пристъпи покрай Роуина и се присъедини към мен.

— И аз отивам с нея.

Погледнах я, устните ми оформиха „не“, после се осъзнах. За какви права току-що бях спорила? Дани беше достатъчно възрастна, за да избира. По моите сметки, достатъчно възрастна да убива, е достатъчно възрастна да избира. Мисля, че в ада има специално място за лицемерите.

Кат пристъпи напред от тълпата. Мълчаливо упоритата сивоока брюнетка водеше малката група при нападението срещу мен в „Книги и дреболии Баронс“ (КДБ), когато по невнимание убих Мойра. От всички шийте зрящи, които бях срещала, тя изглеждаше най-разумна, най-непредубедена и твърдо преследваща дългосрочната си цел да отърве света от Фае. С нея се бяхме срещали няколко пъти, опитвайки временно партньорство. Аз все още бях открита за такова, ако и тя беше. В средата на двайсетте, тя имаше непретенциозната тиха самоувереност на много по-възрастен човек. Знаех, че притежава влияние над другите, и исках да чуя какво имаше да каже.

— Тя е инструмент, Велика повелителке. И независимо дали ти харесва, може би е най-полезното, което сме открили досега.

— Вече не я обвиняваш, че е заредила Кълбото?

— Може да остане и да ни помогне да се отървем от скапаните шебаняци, ако е толкова невинна.

— Езикът! — каза Роуина рязко.

Извъртях очи.

— О, по дяволите, Роуина! Това е война, не конкурс за красота.

Някой се изхили.

— Войните трябва да имат правила.

— Войните трябва да се печелят — изстрелях в отговор на задоволителното хорово одобрение, макар и измърморено.

— Какво ще кажете да се гласува? — предложи Кат.

— Добре — сопнахме се в съзвучие и двете с Роуина и се спогледахме с неприязън. Сигурна съм, че тя не вярваше и за миг, че мога да спечеля, иначе нямаше да се съгласи. Аз също не бях сигурна, че ще спечеля, но реших, че силните емоции и годините на недоволство от нейното управление ми дават почти равни шансове. Кат имаше много последователи сред шийте зрящите, а беше на моя страна. Дори да загубех, поне щях да знам кого мога да броя на своя страна.

Кат обърна лице към залата, препълнена с шийте зрящи при входовете.

— Оставено е ние да решим, затова помислете добре и кажете: да остане ли тя, или да си върви? Ако сте за това тя да остане, вдигнете десните си ръце и ги задръжте високо, докато броя!

Беше трудно гласуване.

Спечелих с малка разлика.

Постарах се да запомня лицето на всяка жена, която гласува против мен.

— Какво прави тук В’лане, по дяволите? — настоях аз веднага щом с Дани останахме сами.

Вече бяха минали часове. Роуина беше решила да ме притисне малко пред другите шийте зрящи, след като спечелих гласуването, за да види дали ще се подчиня. Тя ми нареди да изчистя не по-малко от дузина Сенки от манастира, преди да ям или да спя, за да си заслужа издръжката.

Този път й се подчиних.

Не само че се наслаждавах на търсенето на Сенки и на изхвърлянето им навън в светлината на късния следобед (бях ги наблюдавала достатъчно дълго като съседи до книжарницата, за да знам всички места, в които обичат да се крият), но бях научила и да избирам битките си. Разбирах колко е важно да изгубя няколко от по-малките битки, за да държа съперниците си извън равновесие, да ги накарам да ме подценяват. Роуина щеше да вярва, че съм напълно отзивчива точно до мига, когато подчинените й се разбунтуват и я отхвърлят. Нямах намерение да остана в манастира дълго. Бях тук за копието си, за отговори и за да възбудя бунт сред последователите на Великата повелителка. Да ги събудя за призива им. Да ги накарам да се отърват от старата жена и да станат това, което биха могли.

— Появи се в деня, в който Баронс те взе — каза Дани. — Трябваше да го видиш! Когато чу, че те няма, той откачи.

— Фае не се вбесяват, Дани — те са безчувствени и рядко показваха емоция. Дори наскоро придобитите реакции на В’лане не можеха да бъдат определени като „откачил“.

Очите й се разшириха.

— Пич, той заледи Роуина!

— Имаш предвид, че я е превърнал в леден блок? — Дани боравеше толкова много с жаргон, че понякога беше трудно да разбера какво има предвид. След като Роуина беше жива, реших, че трябва да говори буквално.

Дани кимна.

— От врата надолу. Остави главата й незаледена, за да може да говори. После заплаши да я чукне с нокът, за да гледа как се пръсва на парчета. Беше толкова яко!

— Защо?

Тя сви рамене.

— Беше хипербесен, че Роуина те е пуснала. Казах му, че нищо не можеше да спре Баронс, но това изглежда го вбеси още повече. Заяви, че е трябвало да пази кралицата и не е могъл да стигне до теб. Мисля, че е планирал да направи каквото и Бароне, а когато научи, че Бароне го е изпреварил е няколко часа, напълно се стопи. Мислех, че ще заледи всички ни.

— Защо е още тук? И след този малък номер как е станал такава дружка с Роуина? — опитах се да не мисля какво можеше да стане, ако В’лане беше стигнал до мен пръв. Не ми се вярваше, че секс с друго Секс-до-смърт-Фае би постигнал нещо друго, освен да ме задържи като При-я. Трудно можех да си представя В’лане да ми разказва истории за детството ми или да ми показва снимки на семейството ми, за да ми помогне да се върна.

Дани се ухили.

— По-лесно е да ти покажа — тя тръгна към мен толкова бързо, че се замъгли и изчезна.

Тогава и аз изчезнах, или по-скоро коридорът, в който стояхме, изчезна и не можех да различа нищо, освен мъгла от движение и звук. Усещах ръцете на Дани върху раменете си. Тя профучаваше с мен нанякъде на изключително висока скорост.

Ударих лакътя си в нещо и изпъшках.

— Ох! — казах.

Дани се изхили.

— Помага, ако държиш лактите си прибрани.

— Гледай къде вървиш, хлапе! — извика някой.

— Опа, съжалявам! — измърмори Дани.

Нещо се тресна в хълбока ми.

— Ох! — казах отново. Чух някой да ругае. Изчезна бързо.

— Почти стигнахме, Мак.

Щом спряхме, й се намръщих и разтрих лакът. Нищо чудно, че беше натъртена през цялото време.

— Нека следващия път просто вървим, става ли?

— Шегуваш ли се? Най-якото нещо на света е да се движиш като мен. Обикновено не съм толкова непохватна, но много хора са извън стаите си, щот’ ти си тук и всички говорят за теб. Знам тези зали наизуст. Мога да ги мина на сън, но шебаните хора се пречкат.

— Можеш да ги убедиш да започнат да подават сигнали, когато завиват — казах сухо. — Нали знаеш? Както правите с велосипедите като куриери.

Лицето й светна.

— Мислиш ли, че ще го направят?

Изсумтях.

— Съмнявам се. Не сме им най-любимите хора — огледах се. Бяхме в огромна стая, запълнена с конферентна маса във формата на Й и дузина столове. — Защо ме донесе тук и какво… — гласът ми секна. Взирах се покрай нея към огромните карти, покриващи стените.

След малко се обърнах бавно.

— Наричаме я Военната зала, Мак. Тук наблюдаваме нещата.

Цялата зала беше облицована с карти, спускащи се от тавана до пода. Имаше навсякъде бележки с други, залепени бележки на някои области и уголемени добавки, прикрепени към други. Някои от градовете носеха емблемата с деформираната детелина на Корпорация Шийте зрящи (КШЗ); нашата клетва — да „Виждаме, служим и закриляме“.

— Къде е ключът? — какво означаваха всички тези символи и бележки?

Дани видя накъде гледам.

— Детелините показват седалищата на чуждоземните клонове на корпорация „Бързи пощи“. Няма ключ. Ро не ни дава да го записваме. Стаята е силно защитена.

— Имаме толкова много офиси на шийте зрящи? — не можех да повярвам. Имаше повече от нас по света, отколкото някога бях предполагала. КШЗ очевидно е била глобална от доста време. Нашата „война“ също беше станала глобална, докато бях извън събитията. Освободените Ънсийли не бяха останали на едно място. Бяха се пръснали по цялата планета и според това, което виждах на картите, дадени касти изглежда предпочитаха определен климат. Имаше скици и бележки, надраскани навсякъде. Щеше да ми отнеме дни да попия всичко това. Обиколих стаята бавно.

— Какви са тези? — посочих две близки една до друга зони, които бяха маркирани с кафяви резки.

— Блата. Има една каста Ънсийли, които са луди по мочурища и те свалят толкова бързо, колкото Сенките. Не припарваме до тях.

— А тези? — квадрати, силно очертани с дебел черен маркер.

Дани трепна.

— Някои от тях заграждат деца, много малки. Държат ги известно време, преди да… правят с тях неща. Опитваме се да ги намерим и да ги разбием.

Вдишах рязко и продължих да вървя. Спрях, когато стигнах до една колона с дати, до които имаше изписани числа, зачерквани десетки пъти.

Най-скорошната дата беше първи януари.

Цифрата до нея беше няколко милиарда по-малко от почти седемте милиарда, които трябваше да бъдат.

Посочих с пръст и дори не се опитах да се престоря, че не трепери.

— Дали тази дата и цифрата ми казват това, което мисля, че ми казват? Толкова ли са останали от нас на планетата?

— По наши изчисления — рече Дани — общото население на света е било намалено с повече от една трета. Това беше едно от малкото добре изговорени изречения, които бях чувала да се отронва от устните и. Погледнах я бързо и за част от секундата видях една напълно различна Дани — интелигентно, умно тринайсетгодишно хлапе, изоставено от всички, на които някога се е доверявало или е обичало, в свят, който е полудял. Изражението беше замаскирано толкова бързо от безгрижно ухилване, че се зачудих дали наистина съм го видяла. — Пич! Доста яко, а? — зелените и очи блестяха.

— Наречи ме пич още веднъж и си Даниел завинаги! — върнах поглед на картите. Нямаше да мога да заспя тази вечер. Една трета от населението на света беше мъртва. — Колко време аз бях… извън това? Коя дата е днес?

— Седми януари. И съжалявам, просто ми се изплъзва!

— Какво общо има това с В’лане? — трябваше да продължа да говоря, за да не се размекна. Бяхме загубили една трета от населението на планетата! Повече от два милиарда души бяха мъртви! Умирали са през цялото време, докато аз бях безмозъчно животно. Вината беше смазваща.

Проследих картите из стаята в търсене на Джорджия, а отвътре ми се гадеше. Върху щата имаше две мастилени петна, цапнати отгоре. Едното беше върху Савана, а другото — върху Атланта. И двата града бяха само на няколко часа от Ашфорд — моя град. Повечето от петната по картите бяха върху главни градове.

— Какви са тъмните петна? — попитах сковано, но се боях, че знаех.

— Мрачни зони — лицето ми сигурно беше издало мислите ми, защото тя добави бързо: — В’лане провери вашите. Казва, че са добре.

— Наскоро?

Тя кимна.

— Наблюдава ги. Казва, че прави каквото може.

Поех дълбоко дъх за първи път, откакто погледът ми попадна върху картите.

— Как Сенките са се разпространили толкова бързо? — попитах. — Как изобщо са преминали океана? Електричеството навсякъде ли е спряно по света?

— В’лане казва, че първоначално други Ънсийли са им помагали, докато не решили, че Сенките изяждат новите им места за забавление твърде бързо. Сега твърди, че Ънсийли се борят едни с други за територия. Някои от тях дори се опитват да включат отново електричеството, за да държат Сенките настрани.

Спомних си небесната битка, която видях, и се зачудих за какво ли е била.

— Веднъж, когато отидох в Дъблин да те търся, видях хора да вървят с Момчета-носорози, влизаха в един бар със заковани прозорци. Не ги последвах, защото ужасно ми изкараха акъла. Бяха момичета, Мак. Не знам дали бяха При-я, но не приличаха на такива. Изглеждаше, сякаш отиваха, защото го искаха — грейналият й поглед се помрачи. — Мак, мисля, че сега Ънсийли са новите вампири за някои изчекнати групита.

— В’лане знае ли всичко това? Правят ли Сийли нещо по въпроса? — бях ужасена. Познавах моето поколение. Имахме един свят от възможности за мигновено удоволствие на върха на пръстите си — с малко или никаква дисциплина, — а повечето от приятелите ми не бяха имали баща като моя, който говореше неща като: „Не бъркай наситената емоция с качествена емоция, бебче!“, когато се забърках с разбивача на сърца в класа Томи Ралстън. Колкото повече той сваляше приятелките ми, толкова повече се стараех да го задържа. Сякаш бях пристрастена към това, което ме караше да чувствам най-силно, въпреки че ме нараняваше. „Болката не е любов, Мак. Любовта те кара да се чувстваш добре.“ Татко ми липсваше. Нуждаех се да видя родителите си. Да видя с очите си, че са добре.

— В’лане казва, че се опитват да спрат най-лошите от Ънсийли — рече Дани, — но не могат да се убиват едни други, защото не умират, а меча и копието са у нас. Според В’лане Сийли си ги искат, но досега никой не се е опитал да ги вземе от нас. Казва, че е въпрос на време, обаче.

Хаос. Беше пълен хаос. Ънсийли свободни, биещи се със Сийли, биещи се едни с други, сдобиващи се с човешки групита като бандата на Малуш от готик почитатели. Нямаше изобщо да се изненадам, ако култът на Малуш просто беше обърнал верността си към последната, най-страхотна, екзотична опасност в града.

Една трета от населението я нямаше!

И всичко това, защото се бяхме провалили да удържим стените на Хелоуин. Защото аз се бях провалила. Затворих очи и ги разтрих, сякаш някак можех поне от ума си да изтрия ужасяващата реалност на този свят, една трета от чиито обитатели бяха изчезнали.

— В началото нямахме представа какво става, където и да било. Нямаше телефони или съобщения. Нямаше имейли. Нямаше интернет. Нямаше телевизия или радио. Сякаш живеехме в каменната ера. Е, може би не толкова зле — тя си позволи да се ухили, — но схващаш картинката. После В’лане предложи да помогне. Каза, че може да Пресява, да събира информация, да разбира какво става, да носи съобщения, да води Ро на разни места. След като така я беше замразил, тя изобщо не му вярваше. Не че някога му е вярвала. Но беше предложение, което не можеше да откаже.

— Ами Шинсар Дъб? Приемам, че все още никой не е сложил ръка на нея.

Тя поклати глава.

— Някой виждал ли я е напоследък?

Тя отново поклати глава.

— Мисля, че това е истинската причина Ро да ти позволи да останеш и щеше да го направи дори ако бяха гласували против теб. Просто щеше да те притиска повече. Тя и В’лане разменят информация помежду си. Тя му каза какво видях на улицата в деня, в който те спасих…

— Чудех се как В’лане е разбрал.

Можех да приема знанието му за Ънсийли принцовете за уличаващо, само че двамата с Баронс изглежда винаги имаха вътрешна информация за всичко. Това вече не ме изненадваше.

— … в замяна той й каза какво си разбрала за начина на придвижване на Книгата. Че си проследявала най-лошите престъпления. Но сега има толкова много насилие навсякъде, а няма вестници или телевизия, така че няма начин да намерим шебаното нещо.

Помислих върху това и се усмихнах.

— Освен мен — бях дори още по-важна сега.

Дани също се ухили.

— Да. Смятам, че ние сме най-страшните оръжия, които има тя.

— Но тя все още държи меча, нали, Дани? Дава ти го само когато има желание.

Изражението на Дани стана горчиво и тя кимна.

Беше време за намеса, а Дани определено беше готова.

— Не изглежда ли неправилно, че двете най-могъщи шийте зрящи в манастира не са въоръжени през цялото време? Не смяташ ли, че след като си суперсилна и супербърза, заслужаваш да носиш меча? Обзалагам се, че и слухът ти е супер изострен, нали? Затова ме чу днес, когато никой друг не можа, нали?

Тя кимна.

— Ти си изумителна, Дани. Ти си безспорно най-ценното предимство на Роуина. А виж мен! Аз не само мога да проследя Книгата, аз мога да Нулирам копелетата. Да ги вцепеня, да ги изключа, докато ги убиваме. Помниш ли нощта, когато се бихме заедно? Беше ободряваща. Исках да го направим отново. Исках да го правим всяка нощ, докато нощта отново стане наша. Исках да бъда навън, да дебна, да ги преследвам, както те преследват нас. Вече нямах желание да се боря с тях. Беше време те да се боят от мен.

Очите й се присвиха, устните й се разделиха, когато рязко вдиша, и тя кимна отново. При мисълта за меча ръката й се свиваше и отпускаше, както правеше моята, когато не държах копието и мислех за Фае. Чудех се дали и на моето лице има такова не съвсем човешко изражение.

Нямах нужда да видя прозорец, за да знам, че падаше нощ. Усещах приближаването на здрача в костите си, така сигурно, както си представях, че го усещат вампирите. Независимо колко силно охраняван беше периметърът на манастира, без моето копие се чувствах, сякаш ми липсваше придатък — най-важният. Може да имам имунитет срещу обаянието на Секс-до-смърт-Фае (въпреки че нямаше да се доверя напълно на това, преди да съм го изпробвала на друго Фае, освен на В’лане), но все още можеха да ме заловят, ако дойдеха масово. И ако превръщането ми в При-я не свършеше работа този път, можеха просто да ме измъчват, за да ме накарат да правя каквото искат. Не бях имунизирана към мъчения. Болката ме притесняваше. Много. Нуждаех се от копието си. Сега.

— Дани, с теб сме създадени за тези оръжия. Никой друг не може да ги използва като нас. Никой друг не е толкова силен, нито има толкова много способности. Като държи копието и меча, Роуина прави всички нас уязвими. Как смее да си седи в кабинета с двете единствени оръжия, които могат да убиват Фае, оставяйки целия манастир незащитен?! Тя е твърде стара, за да ги използва. Ако някое Фае премине през защитите, тя ще бъде безполезна в битката. Ние ще бъдем седящи мишени. Тя знае, че Сийли си искат Светините. Че е само въпрос на време. Не трябва ли тези оръжия да са в ръцете на двете шийте зрящи, които са най-способни да ги защитават и да ги запазят? А не сме ли това ние?

— Какво мислиш? Искаш да говорим с нея заедно? Да се съюзим срещу нея? Да й кажем, че трябва да ни даде оръжията? — Дани изглеждаше развълнувана от идеята.

Изсумтях.

— Да говорим? Едва ли. Роуина има нужда от малко събуждане. Ние не работим за нея. Не отговаряме пред нея. Ние работим с нея. По наш избор. Или изобщо не го правим.

Страх и дива радост се смесиха на юношеското лице.

— Знаеш, че няма връщане назад, ако го направим — каза тя без дъх.

— Кой възнамерява да се връща? — рекох студено. — Аз искам да вървя напред. А ако винаги гледаш през рамо и се тревожиш за следващата стъпка, която правиш, не може да вървиш напред. Колебанието убива.

— Колебанието убива — повтори Дани като боен вик и удари въздуха с юмрук. — Вътре съм, Мак!