Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (20)

Осемнайсет

Заобиколих покрай „Честър“ с надеждата, че Сивата жена може да е наблизо. Щях да прекарам много време в мотаене по улиците около клуба на Риодан. „Вътре в клуба му“ може да беше място под негова защита, но това не значеше, че околностите не са свободна зона.

Вървях тихо, стегната за битка, подготвена да забия длани във вещицата, да я Нулирам и намушкам, да танцувам победоносно върху отвратителното й тяло. Но единствените Ънсийли, които срещнах по пътя за книжарницата, бяха Момчета-носорози. Половин дузина. И това, което правеха, ме обърка така тотално, че накрая вървях по павираната улица с прибрано копие и с ръце в джобовете и се взирах в тях, докато те се взираха в мен. Мисля, че всички имахме по едно голямо „Какво, мамка му“ изражение, залепено на лицата ни. Трудно е да се каже с тези мънистени очички и бивни, но знам, че аз го имах.

Те свързваха отново уличните лампи и внимателно ги поставяха обратно на тротоарите. Метяха отломките. Подменяха крушките. Имаха метли и пневматични чукове, електроматериали, ръчни колички и цимент.

Предполагаше се да ги убия. Това правех аз, за това бях създадена.

Но те връщаха предишния вид на Дъблин.

Аз исках Дъблин да си върне предишния вид. Това значеше ли, че работят и за да възстановят електричеството?

— За да държите Сенките навън ли го правите? — поклатих глава, отчитайки проявената току-що странност от моя страна да започна разговор с Момче-носорог. Можех да се чудя дали денят ми имаше как да стане по-странен, но моите дни винаги ставаха странни.

— Прасета — един от тях изгрухтя, а останалите се съгласиха с пръхтене. — Ядат всичко. Не оставят нищо за нас, останалите.

— Разбирам — реших, че ще ги оставя първо да довършат почистването на улицата и ще ги убия на връщане. Продължих да вървя с ръце в джобовете.

— Хубаво момиченце, искаш ли да живееш вечно? — изгрухтя един от тях в гърба ми. Всички те пухтяха и сумтяха, като че на някаква тяхна вътрешна шега. Сякаш яденето им в замяна на секс наистина не даваше безсмъртие, а само някаква нова, нечувана досега Фае венерическа болест.

— Имам нещо, което можеш да смучеш, момиченце.

„Гадост!“

— Никакъв шанс — казах ледено.

Трябваше да ме оставят. Аз също щях да ги оставя. Но Момчетата-носорози не са най-ярките крушки в кутията. Чух към мен да се влачат копита. Опитът им за подкуп не беше успешен, затова те предприемаха тактиката на грубата сила. Бяха избрали грешната жена, с която да се закачат. Мразя Ънсийли.

— Помислете пак! — предупредих.

Подозирам, че на Момчетата-носорози им е достатъчно трудно да мислят и по веднъж.

Няколко мига по-късно шест от тях бяха мъртви, а аз вървях към КДЕ, напълно вбесена, че трябваше да ги убия, преди да са довършили свързването на лампите.

Последният поглед, който бях отправила към книжарницата, беше в късния следобед на онзи адски Хелоуин, който завинаги щеше да прогаря паметта ми като втората най-лоша нощ в живота ми. Всички външни лампи бяха счупени. Не бях сигурна какво да очаквам, когато завих по улицата, която някога бях смятала за моя „път към дома“.

Спрях, зяпнах и се усмихнах бегло. Разбира се.

На улица със силно пострадали и плячкосани здания само КДЕ стоеше непокътната. Елегантно реставрираната фасада на старинната четириетажна тухлена сграда беше безукорна. Прожекторите на предната, задната и на страничните стени, които бяха счупени, когато последно ги видях, сега бяха заменени. Ярко боядисаната табела, на която пишеше: КНИГИ И ДРЕБОЛИИ БАРОНС, беше окачена на месингов прът отново перпендикулярно на сградата над тротоара и проскърцваше, когато се люшкаше на мокрия вятър. Знакът на старомодните, боядисани в зелено прозорци светеше в меко неоново: ЗАТВОРЕНО. Кехлибарени факли и месингови аплици осветяваха дълбокия варовиков свод на големия вход на книжарницата. Украсените с прозорци във формата на диаманти врати от черешово дърво, сгушени между колони от варовик, блестяха на светлината.

Чудех се дали книжарницата означава нещо за него, че е стигнал чак дотам. Имаше ли сантиментална стойност? Или просто беше негово притежание, неговото изявление към света изобщо, че нищо и никой никога не взима това, което е негово?

Пристъпих и опитах вратата. Беше отключена. Отворих я.

Никога не ми омръзва усещането, породено от първия поглед, отправен към моя магазин. След като преодолеете неминуемото чувство за пространствено изкривяване (сякаш сте отворили вратата на старомодна телефонна кабина, за да откриете Библиотеката на Конгреса вътре), забелязвате, че луксът и удобството никога не са вървели ръка за ръка с такава лекота.

Основната зала е около двайсет и пет метра дълга и осемнайсет метра широка и до изографисания си таван побира пет етажа. Библиотечните рафтове на втория, третия, четвъртия и петия етаж ограждат всяка стена от основите до корнизите. Достъпът се осигурява от тесни пътеки зад елегантни парапети, а стълби, които се плъзгат на смазани колелца, позволяват достъпа от една секция до друга.

Но аз прекарвам най-много време на първия етаж с неговите свободно стоящи библиотеки, натъпкани с всички най-нови и най-страхотни четива, извисяващи се върху подове от полирано дърво с разпръснати плюшени килими. Два къта за сядане, преден и заден, се перчат с пищни, но все пак удобни дивани и брокатени столове, покрити с меки одеяла, подредени около емайлираните газови камини — любимото ми място за разтуха на фона на дъблинския дъжд и студ.

Погледнах към добре заредения рафт със списания (за жалост остарели) и към тезгяха на касата. Усмихнах се на старомодния касов апарат с малката сребърна камбанка, която звънеше, когато отварях чекмеджето.

Приближих се до тезгяха.

На касата беше подпряна бележка.

„Добре дошла у дома, госпожице Лейн!“

— Арогантен, самоуверен задник! — до нея на тезгяха лежаха ключове.

Чудех се коя кола ми е оставил този път. Пресягах се за ключовете, когато изневиделица ме връхлетяха емоции, наситени и объркващи. Бяха придружени от бент от спомени: денят, когато се препънах на това място, наивното ми убеждение, че той е точно от типа мъже, с които никога не бих се срещала.

— И ние никога не сме се срещали — смачках бележката в юмрука си. Само правихме напълно суров секс, без задръжки. С месеци.

Затворих очи. Заляха ме още спомени от това място. Нощта, когато бях видяла Сивия мъж да поглъща красотата на една жена и бях побягнала насам за отговори, без да имам представа какво не ми е наред, но вече подозирайки, че е за постоянно; нощта, в която бях приела предложението му за стая на четвъртия етаж с изглед към задната уличка и се бях нанесла; денят, в който тате дойде да ме търси и бях осъзнала, че никога не бих могла да се прибера у дома, в Ашфорд, докато лудостта в Дъблин не свърши. А тогава аз или щях да съм успяла, или нямаше да ми пука, защото щях да се върна у дома по същия начин като Алина — в сандък; нощта, в която бях поднесла на Баронс торта за рождения ден, а после я бях яла сама, след като се беше отлепила от тавана.

Вдишах миризмата му. Той беше близо, на няколко стъпки. Коленете ми почти се подвиха под порива на похотта. Той беше неуморен любовник. Нямаше нищо забранено за него.

— Госпожице Лейн!

Свих юмруци в джобовете си и отворих очи. Той стоеше от другата страна на тезгяха. Тъмни очи, безстрастни черти.

— Баронс!

— Хамър е.

— „Алфа“^[1]? — казах с надежда.

Обсидиановият поглед беше присмехулен. „Бих ли си губил времето с нещо по-малко?“

— Дани ще се нанесе тук — казах му.

— Дани ще се върне в манастира.

— Тогава ще се върна и аз.

— Чувам, че не си добре дошла там.

— Скоро ще бъда. Имам планове. И се нуждая от нея.

— Нуждаеш се от мен — каза той равнодушно. — Мислех, че си го разбрала досега.

Бях. Продължавах да падам. И продължавах отново да се изправям, всеки път малко по-силна. Но все още не бях достатъчно силна. Някой ден щях да бъда. Дотогава Баронс беше единственият, който можеше да уплаши всичките ми врагове. Ако АУ наистина щеше да подейства на Хелоуин, той определено ми гарантираше най-високите шансове за оцеляване. Бях приключила с това да скачам от вълнение на вълнение, опитвайки се да избегна приливите. Правилно или грешно, за добро или за лошо, бях избрала: Бароне беше моята вълна. Но нямаше начин да живея сама с него. Трябваше ми буфер, а моят буфер също се нуждаеше от място за живеене.

— Какво лошо има Дани да остане тук?

— Тя е в по-голяма опасност до теб.

— Не мисля, че ще отиде. Тя сама си решава.

— Тогава намери начин да я убедиш, че е най-добре и за двете ви!

— Може да отнеме няколко дни — според ЛГ и без това имах само три. — Дай ми поне това! — след като дойдеше тук, щях да се погрижа да я задържа. И да я впрегна в работа с нейния суперслух и другите сетива, за да разбера какво имаше под гаража му и как да се вмъкнем там долу. Той можеше да е моята вълна, но не беше моята дъска. Знанието и ползата бяха единствените две неща, които стояха между мен и насрещното течение.

Той ме гледаше внимателно за момент, после кимна сковано.

— Четиридесет и осем часа. Дръж хлапето под контрол и далеч от пътя ми! И има нови правила. Първо: стой далеч от „Честър“! Това значи радиус десет преки. Второ: споделяш цялата уместна информация с мен, без да се налага да питам! Трето: дръж хлапето далеч от гаража ми! Четвърто: ако се опиташ да се навреш в главата ми, ще се навра в гащите ти!

— О! Това са пълни глупости!

— Танто за танто — погледът му падна върху гърдите ми и внезапно пред очите ми изплува твърде детайлен спомен как изхлузвам блузата си през главата, а той ги гледа как изскачат и се люшкат. — Или може би по-скоро цица за цица?

— Няма нужда да бъдеш груб.

— Мога да измисля безброй причини да бъда груб.

— Запази ги за себе си!

— Толкова различна мелодия свириш сега.

— Изглеждаш ядосан, Баронс. Разочарован. Какво има? Станал си малко пристрастен към мен ли?

Устните му се разтеглиха, оголвайки зъби. Бях ги усещала върху зърната си. Почти можех да ги усетя там и сега.

— Ние се чукахме, госпожице Лейн. Дори хлебарките се чукат. И се ядат една друга също така.

— Същата страница, Баронс.

— Същата скапана дума — съгласи се той.

О, да, ето ни и нас, отново работим заедно. Всичко беше добре — или поне се беше върнало към нормалното — в „Книги и дреболии Бароне“.

— Наистина ли ще живея у Бароне? С Бароне? — възкликна Дани, подскачайки от крак на крак заднешком, докато вървяхме през „Темпъл Бар“. Отивахме да пресрещнем шийте зрящите. Дани беше научила, че група от няколко десетки, водени от Кат, идваше в града тази вечер, за да разузнае.

— Не — казах сухо, — с ЛГ и неговите лакеи.

— Ще живея с Баронс! Еба си! Супер яко!

— Не те ли притеснява, че нямаме представа какво е той, нито дали е добър, или лош?

— Не. Ни най-малко — очите й блестяха.

Изсумтях. Тя беше напълно сериозна. Искаше ми се и за мен да е толкова просто. Но нямаше начин. Правилно и грешно, добро и зло имаха смисъл за мен. Вината е на родителите ми. Те ме дариха с чувство за етика, оказало се доста неудобно.

— Почти стигнахме, Мак. Чувам ги право отпред — тя кривна глава, после очите й се разшириха. — О, Ро ще бъде гадно бясна! Каза им да не се бият, независимо от всичко. Само да разузнаят какво става и къде колко има. Трябва да побързаме, Мак. Не ми звучи, като да върви добре.

Нямах време да се подготвя за грубата езда. Ръцете й бяха на рамото ми и изчезнахме.

Дани ни закова точно в центъра на боя. Беше мащабен, объркан и запълваше улицата от едната пряка до другата. Дани обича действието. За съжаление забравя, че ние, другите, не сме бързи като нея. Тя пристигна с изваден меч, напълно спокойна, движейки се на хиперскорост, но на мен ми отне време да измъкна копието. В този момент бях цапардосана по тила толкова силно, че видях звезди, а скоби от моя МакОреол се разлетяха в три различни посоки. Изръмжах, извъртях се и забих копието си в… главата на някакво Ънсийли, мисля. Имаше три закръглени неща на раменете си и десетки цепнатини, които бълваха ледена, жилеща течност, докато падаше.

После боят се превърна в мъгла от движение, завъртане, ритане, Нулиране и мушкане. Зърнах опулените очи на Кат, ужасеното й лице. Не се съмнявах, че на нея това й беше първи бой и че беше дошъл изневиделица.

Между Ънсийли зървах други шийте зрящи. Те се опитваха отчаяно да дават отпор. През повечето време талантите в нас са спящи, но присъствието на Фае и особено включването в битка ги събужда рязко. Виждах, че те са в онази специална форма на шийте зрящи — по-силни, по-бързи, по-корави и по-жилави, но това не беше достатъчно. В очите им имаше твърде много страх.

Страхът се превръща в колебание, а колебанието убива.

Ако някога сте карали след някой, който се опитва да се влее в потока на магистралата, но е уплашен да го направи, кара твърде бавно, спира и тръгва, и с всяка минута става все по-несигурен, знаете за какво говоря. Вие сте ограничени в трафика, заклещени зад дива нерешителност и знаете, че ако те не се стегнат и не се влеят, накрая ще ударят вас.

Ето така се биеха шийте зрящите. Проклинах Роуина, че не ги беше обучила по-добре, че дотолкова ги беше предпазвала от талантите им, та бяха опасност за собственото си здраве, също и за моето. С Дани се движехме заедно, гръб до гръб, режехме и мушкахме по пътя си през тълпата Ънсийли.

— Помощ! — чух Кат да вика. Погледнах диво към звука. Тя беше заклещена между две големи крилати неща с остри нокти и зъби, които изглеждаха като ужасяващи грабливи птици.

Прецених и действах.

По-късно щях да се блъскам над решението си. Да се чудя каква временна лудост ме беше обзела. Но знаех, че те не можеха да докоснат копието ми, а тя можеше. И знаех, че иначе беше мъртва, а никой нямаше да умира на моя пост, ако бях в състояние да сторя нещо.

— Кат! — извиках. Когато тя погледна, аз замахнах, хвърлих копието си към нея и го гледах как лети и се премята.

Очите й се разшириха от учудване. Тя скочи във въздуха, грабна копието, приземи се леко на пети и уби и двете чудовища с едно гладко движение от ляво на дясно.

Беше красиво. Ако имах дистанционно, щях да натисна повторение десетина пъти.

И ето ме там, без оръжие.

После някакъв кожест израстък се заби в лицето ми и вероятно можеше да ми счупи носа, но не го счупи, бях нападната и загубих от поглед Кат и копието си. Забих длани в нападателя си и го Нулирах. Докато стоеше вцепенен, аз се оттеглих в ума си, в онова специално място на шийте зрящ. Без копието бях загазила сериозно и ми трябваше още сила.

Внезапно улицата избледня и аз бях в собствената си глава, взирах се в огромен черен басейн. Това ли беше източникът, който ме правеше шийте зрящ? Това обсидианово езеро? Никога не го бях виждала преди, когато бях ръчкала из главата си. Толкова ли по-силна бях сега, че можех да го видя ясно, да сондирам по-дълбоко?

От тъмните му дълбини се излъчваше сила, пращеше във въздуха на пещерата, в която стоях. Усещах нещо във водата, чакащо в мрака.

Това, което лежеше скрито под повърхността, знаеше всичко, можеше да направи всичко, не се боеше от нищо. Чакаше мен. Да го призова. Да го използвам като свое рождено право.

Но съмнение, огромно като водния хабитат на това нещо, ме задържа.

Ами ако това, което призовях от тези древни дълбини, не беше изобщо част от мен, а нещо съвсем друго? Ако беше част от мен, можех да го използвам. Но ако поради някакъв странен обрат на събитията (а никакви събития не можеха да бъдат смятани за твърде странни в сегашното ми съществуване) имаше нещо там, долу, което не беше от мен, то можеше да ме използва.

Не се доверих на себе си. Не, не се доверих на онова място на шийте зрящ.

И защо? Дори не знаех, че съществува допреди няколко месеца. Докато не научех повече за това какво е и какво не е, нямаше да призовавам никакви неизвестни. Сегашните ми умения трябваше да се проявят.

Поклатих рязко глава и отново бях на улицата, а нещо като граблива птица се канеше да отхапе от мен.

Клекнах.

Главата му отлетя настрана, а тялото му се свлече на паважа, оставяйки Дани да стои на неговото място и да ми се хили.

— Измъкни си главата от задника, Мак!

Движехме се по схема: аз нулирам, тя убива.

Не знам колко дълго съм се била без копието си. Но беше достатъчно, за да усетя какво исках от сестрите си по оръжие. Проклинах Роуина, че ги е пратила в Дъблин без оръжия, без железни куршуми. Никога нямаше да ги оставя да бъдат такива подвижни мишени.

Продължавах да се оглеждам за Кат, но не можех да я намеря в бъркотията. Без копието си се чувствах гола, изложена. Чувствах се грешно.

Забих длани в едно високо Ънсийли с тяло на бръмбар и с дебела, многопластова черупка. Не се вцепени. Отдръпнах юмрука си и внезапно около своята ръка почувствах друга, а когато я забих напред, Кат и аз, заедно, набихме копието в подобната на броня кожа.

Докато то падаше на улицата, аз погледнах през рамо.

Кат се усмихна, кимна и пусна копието, оставяйки го в моята ръка. После долепи гръб до моя и започна да се движи в схема с мен, както се бях движила с Дани.

Въпреки че не беше Нул, тя имаше гаден ъперкът и бяхме страхотен екип. Дани направи двойка с друга шийте зряща и битката закипя.

По-късно седяхме върху бордюра, облегнати на сградите, проснати по тротоарите, мръсни, оплискани с гнусни вариации на Ънсийли кръв, ободрени и изтощени.

— Какво стана? — попитах Кат. — Как се озовахте заклещени насред толкова много от тях?

Тя се изчерви.

— Свикнали сме Дани да е с нас, така е. Тя чува това, което ние не можем. Мисля, че са започнали да ни следят от мига, в който влязохме в града, привлечени от шапките ни — тя почука своя МакОреол — или може би от шума на автобуса. Те събираха още, докато вървяхме, изчакваха, търсеха тясно място, за да ни обкръжат. Ако не се бяхте случили наблизо… е… Радваме се, че бяхте.

Определих размера на клането. Имаше няколкостотин мъртви Ънсийли на улицата.

— Добре се справихме. С оръжия и план можем да се справим и по-добре.

Кат кимна.

— Може ли да говорим откровено?

Наклоних глава.

— Твоите различия с Великата повелителка вредят на всички нас.

— Тогава тя трябва да помъдрее и да прогледне за това кое е разумно.

— Нейните различия с теб също ни вредят — каза Кат натъртено. — Войната не е време за интриги. Продължавайте да се борите една с друга и накрая ще разрушите царството, над което искате да властвате.

Всички на улицата хорово промърмориха в съгласие.

— Не се опитвам да властвам. А просто да помогна.

— И двете се опитвате да властвате. И ние ви казваме и на двете да спрете. Говорихме, след като ти и Дани заминахте. Искаме да се върнете. Не ни пука дали ще задържите оръжията. Но нямаме желание да заменяме водачеството на Роуина с твоето. Искаме ви и двете. Ако пожелаеш да работиш с нас, ние ще ти помогнем, както можем, и ще накараме и Роуина да се съгласи. Така както виждаме нещата, нито ти, нито Роуина можете да ни принудите да приемем която и да е от вас. Но сме готови да се обзаложим, че можем да ви принудим да работите заедно за едно по-велико дело. Нали и двете твърдите, че преследвате това?

— Няма да живея в манастира, Мак! — Дани скочи на крака. — Ти каза, че мога да живея с Баронс.

Преместих погледа си от Дани към Кат, обмисляйки думите и. Тя имаше право и аз се чувствах малко засрамена от себе си. Бях направила лично това с Роуина. Бях се опитала да разделям и да владея, а сега не беше времето да деля верността на каквото и да е. И така си имахме достатъчно проблеми.

Единствената ми цел, пращайки Дани в манастира днес, беше да открия дали шийте зрящите щяха да дойдат, за да мога да ги вкарам в битка, да ги поведа към победа и да си възстановя положението в манастира. Кат ми го предлагаше с протегната ръка. Петстотин шийте зрящи можеха да принудят Роуина да работи с мен, а аз трябваше единствено да си прехапя езика здраво.

— Аз съм убедена, Кат. Убеди Роуина!

— Но ти каза! — избухна Дани.

Въздъхнах. Исках своя буфер. Но Баронс също имаше право. Не ставаше дума само за мен.

— Нуждая се от теб там, където ще си в най-голяма безопасност, Дани. След като Ънсийли принцовете те хванаха днес, се боя, че с мен не си.

Шийте зрящите ахнаха.

— Била си заловена от Ънсийли принцовете, Дани? Какво? Как? Какво ти направиха? Какво стана?

Внезапно Дани се оказа център на вниманието. Тя се наду и започна да им разказва.

Гледах представлението (Дани знаеше как да смайва и обичаше да го прави), усмихвах се бегло и се чувствах тъжна.

Не бях готова да я пусна.

Или да посрещна остатъка от нощта насаме с Баронс. По-скоро бих се била с още една банда Ънсийли.

Погледнах към Кат.

— Ще се срещнем с вас в манастира на сутринта. Ако старата жена се държи прилично и аз ще се държа. Имаш думата ми.

Тя ме погледна спокойно, после погледът й се спусна на копието, закачено на бедрото ми.

— Нямам нужда от думата ти, Мак. Ти ми даде нещо друго тази вечер, което каза всичко.