Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (18)

Шестнайсет

Звучеше версия в тежък индъстриъл на песента „По-близо“ на Трент Резнър, когато успях да грабна един стол пред бара и да излая в гърба на бармана, че искам шот от уискито на най-горния рафт, и то бързо.

Искам да те усетя отвътре…

Поради скорошно преживяване аз имах много по-задълбочено разбиране за по-мрачната половина от расата на Фае, отколкото някога съм искала. Познавах празнотата, която ги движеше. Аз бях храна за техния безкраен глад.

„Честър“ беше пълен с отклоненията на краля Ънсийли, а хората ги приветстваха, състезаваха се да бъдат забелязани от тях, бяха склонни да им позволят „да ги усетят отвътре“, ако това беше нужно, за да получат дозата си, прелъстени от обещанието за повишени сетива и сила и от изкушението да се постигне безсмъртие. Никога не съм разбирала защо някой би искал да живее вечно. Винаги ми е изглеждало, че смъртта придава на живота определена острота, необходимото напрежение.

— Може би два милиарда от нас е трябвало да умрат — промърморих. Бях в гадно настроение.

— И аз ще пия един — Дани се покачи на столчето до мен.

— Добър опит.

— Някога ще ми позволиш ли да порасна? Или ще бъдеш като всички останали?

Погледнах я, после отмених първоначалната поръчка и поисках два шота „Макалън“, 46°. Тате беше направил същото с мен на нейната възраст. Сурова любов.

Чашите с шотовете звъннаха на полирания хромиран бар, придружени от едно дълбоко:

— Хей, красиво момиче!

Обърнах рязко поглед към бармана и зяпнах. Беше момчето със замечтаните очи, което първо бях срещнала, докато тършувах в един музей за ОС, а по-късно се изненадах, че работи с Крисчън в КДЕ — Катедрата по древни езици в колежа „Тринити“. Първият ми импулс беше задоволство, че е оцелял, но беше смазан от подозрение. Съвпаденията ме изнервят.

— Малък свят — казах студено.

— Достатъчно голям — той ми хвърли лека усмивка. — През повечето време.

— Нова работа?

— Градът се променя. Работата също. Ти?

— Безработна. Никой не купува книги — всички търсеха една.

— Различен външен вид. Тъмни ли ставаме, красиво момиче?

Докоснах косата си.

— Не само прическата.

— Достатъчно, за оцеляването.

— Трудно е да се каже кога е достатъчно.

— Виж кой къде работи!

— Виж кой къде пие!

— Аз мога да се справя със себе си. Ти?

— Винаги — той ми отправи една от онези усмивки. Придвижи се на бара, хвърляше чаши, наливаше отвисоко, бързо и наперено.

До мен Дани се задави, изплю, изхриптя и започна да кашля неконтролируемо. Когато я потупах по гърба, тя се дръпна и ме прободе с поглед.

— Какво се опитваш да направиш? Да ме убиеш ли? — изписука, когато вече можеше да говори. — Това е петрол! Кой би искал да пие нещо такова?

Засмях се.

— Вкусът към алкохола се развива постепенно.

— Мисля, че може би съм родена с всички вкусове, които са ми нужни — тя отмъкна шепа череши от другата страна на бара, натъпка ги в устата си и скочи от стола си. — Възрастните са шантави — каза тя мрачно.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Да огледам наоколо.

Не смятах, че идеята е добра, и й го казах.

— Стига, Мак! Аз съм супербърза и суперсилна. Никой не може да ме пипне. Аз съм тази, която трябва да се тревожи, че оставя теб сама, охлюв такъв.

Така погледнато, тя имаше право.

— Остави ми място за дишане, Мак!

Тя пристъпваше от крак на крак, а погледът в очите й говореше, че е готова да хукне, независимо от това дали съм съгласна, или не. Внезапно и с нежелание разбрах Роуина. Как отглеждаш хлапе, което е по-бързо от теб, по-силно от теб и най-вероятно — по-умно от теб?

— Не се отдалечавай и не се бави, става ли?

— Става.

— И внимавай! — вятър разроши косата ми. Вече я нямаше.

— Кое е хлапето? — момчето със замечтаните очи се беше върнало. Шот издрънча на хромирания тезгях. Метнах го, направих гримаса, ахнах. Огън избухна в стомаха ми.

— Приятелка.

— Добре е да имаш такава във времена като тези.

— Как откри това място?

— По същия начин като теб, предполагам.

— Съмнявам се.

— Намери ли Крисчън?

Той имаше предвид деня, когато се бях обаждала в КДЕ десетина пъти, за да търся младия шотландец. Бях се поболяла от тревога, защото Баронс беше използвал Гласа върху мен, за да разкрие, че Келтърови го шпионират, и се боях, че ще открие Крисчън и ще го нарани.

— Да — не виждах смисъл да му казвам, че отново съм го загубила, може би завинаги.

— Виждала ли си го напоследък?

— Не. Ти?

— Не. А бих искал.

— Защо? — подозрението беше самата ми природа.

— Добре е да имаш приятели в такива времена.

— Какво мислиш за това място? — защо той беше тук? Поредното красиво момче в търсене на безсмъртие?

— Живот и смърт, красиво момиче. Всичко е свързано с това, от самото начало. И ще бъде до края.

— Каква е твоята отрова? И ти ли искаш да живееш вечно?

— Бих приел спокойствие и тишина. Красиво момиче. — Той се засмя. — Една хубава книга.

— Мъж по моя вкус. И аз обичам хубавите книги — в огледалото зад бара нещо привлече погледа ми. Напрегнах се. В сепаре зад мен Сивата жена се държеше за ръцете с мускулестия, красив сервитьор, който преди флиртуваше с виместото нещо. Можех да огледам каква беше тя и какво го караше да види. За него тя беше Фае принцеса, нечовешки красива, безумно сексуална и се взираше в него с възхита и обожание.

Само аз виждах отворените сълзящи рани, с които го галеше, с които изсмукваше живота му, оставяйки гнили зъби, сълзящи очи и тънка като пергамент сива кожа. Тя работеше бързо с него. Той нямаше да изкара и един час.

Ръката ми тръгна към оръжието под палтото ми.

— Пази се, красиво момиче! — каза тихо момчето със замечтаните очи.

Откъснах поглед от огледалото и се взрях в него. Очите му бяха върху палтото ми. Той гледаше как ръката ми мърда под него. Нямаше как да знае за какво бъркам.

— За какво говориш?

Той погледна зад мен.

— Те са тук и… е, ще разбереш.

Големи ръце се стовариха върху раменете ми. Зад мен имаше двама мъже. Можех да ги усетя. Грамадни, напрегнати, силни мъже.

— Вадиш това нещо — единият изръмжа, — ние го взимаме от теб и никога не ти го връщаме. Първо правило на заведението: това е неутрална територия. Второ правило: нарушаваш някое правило, умираш.

— Махнете си ръцете от мен! — изскърцах.

— Хванахме хлапето. Ако искаш да го видиш отново, стани!

Присвих очи. Как бяха хванали Дани?

— Няма начин вие…

— Ние сме по-бързи.

— Като Баронс?

Нямаше отговор.

Е, бях намерила моите осем или поне двама от тях. И бяха хванали Дани. Въздъхнах, станах и се загледах в Сивата жена в огледалото, но тя не забеляза, беше твърде заета да се обслужва с мускулестото тяло на сервитьора. Кръвта ми кипна. Той вече изобщо не беше добре изглеждащ. Баронс ми бе казал, че Сивият мъж рядко взима толкова много, че жертвите му да умрат. Очевидно Сивата жена имаше по-големи апетити. Доуточних изчислението си — той имаше още десет минути, най-много.

Момчето със замечтаните очи се отразяваше в огледалото под тях. Зяпнах. Той не изглеждаше същият в огледалото. Беше… замъглен по краищата и… сбъркан, много сбъркан. Потреперих, студ ме прониза чак до дъното на душата ми. Опитах се да фокусирам отражението му. Колкото повече се мъчех, толкова по-замъглено ставаше. Замъглената форма се проясни и ме погледна остро.

— Не говори с това, красиво момиче! Никога не говори с това! Зяпнах.

— С нея, имаш предвид? Със Сивата жена?

— С това — той изплю думата с такава погнуса, че трепнах.

Погледнах надолу от огледалото към истинското нещо, не отражението, и внезапно отново можех да дишам. Той беше момче. Красиво момче със замечтани очи. Не нещо, от което исках да бягам с писъци.

— Какво е „това“?

Той ме зяпна празно.

— Аз не съм казал нищо.

— Сега! — изръмжа мъжът зад мен нетърпеливо. — Мърдай!

 

 

Придружиха ме нагоре по широко хромирано стълбище до последния етаж на „Честър“. Зад хромирания парапет стени от тъмно стъкло ограждаха горния етаж в цялата му обиколка, гладко, без врати или дръжки.

Погледнах първо единия си придружител, после другия. Те не бяха казали и дума, след като бяха сключили длани около ръцете ми и започнаха да ме водят през тълпата. Нито пък аз. Усещах от какво са направени — обуздано насилие. И двамата изглеждаха в началото на трийсетте, с тежки мускули. Ръцете на този отляво имаха лоши белези. Бяха огромни мъже. Нещо в очите им ме накара да реша, че най-мъдрият курс на действие е да си държа устата затворена, докато не проуча по-добре ситуацията.

Погледнах надолу, когато се изкачихме по откритите стъпала. Сервитьорът беше мъртъв на пода. Сивата жена вече се оглеждаше за нова играчка. Ръцете ми се свиха в юмруци. Вървяхме покрай стената от затъмнено стъкло, докато някаква неопределена характеристика в гладката повърхност сигурно е указала мястото на врата, защото мъжът отдясно постави длан върху стъклото. Един панел се плъзна встрани, разкривайки голяма стая, изградена изцяло от огледално стъкло, с метални греди в ъглите. Виждаше се всичко, което ставаше извън нея. Целият таван беше ограден с малки монитори, захранвани от безброй охранителни камери. Това беше сърцето на клуба. В никое ъгълче на „Честър“ не можеше да се случи нещо, което не би могло да се види оттук.

— Доведохме я, както каза, Ри.

Те ме избутаха вътре. Панелът се плъзна зад мен с тихо съскане. Стаята беше тъмна, с изключение на блясъка от мониторите. Пристъпих напред, за да запазя равновесие. За миг помислих, че падам, но беше илюзия, създадена от пода, който също беше направен от огледално стъкло. Беше толкова мрачно в стаята, че виждах само очертания — бюро, няколко стола, маса и мъж, стоящ в другия край с гръб към мен. Всичко под стаята, обаче, беше ясно видимо. И това ме караше да усещам всяка стъпка като скок на доверие.

— Стъклени къщи, а, Риодан? — първия път, когато се обадих на АНМСМ от мобилния си телефон, Риодан ме беше смъмрил, беше ми казал, че хора, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни. Намекваше, че моите цели не са по-възвишени от тези на Баронс. Сега стоеше тук, наблюдаваше своя свят от същата такава къща. Дали смяташе собствените си цели за толкова чисти? Присвих очи. Имаше друга стая зад тази, в която стояхме, още по-тъмна. Каквото и да се спотайваше в сенките и, той го гледаше съсредоточено.

След малко каза, без да се обръща:

— Защо дойде, Мак?

— Защо храниш Ънсийли с хора?

— Няма принуда в моя клуб. Само желание. Взаимно.

— Те не разбират какво правят.

— Това не е мой проблем.

— Те умират. Някой трябва да ги събуди за реалността.

— Те са влюбени в умирането.

— Те са подведени, объркани.

— Това не е мой проблем.

— Трябва да направиш нещо по въпроса.

— Така ли? — каза той. — Това долу прилича ли ти на приятелска тълпа? Тя трепери на ръба на нов бунт, а ти искаш да си играя на морален съветник. Някои са ги разпъвали за по-малко. Виждал съм достатъчно влакови катастрофи, за да знам кога релсите са извадени, а спирачките са отказали. Там, долу, всичко е само останки от влакова катастрофа, Мак. Само едно нещо задържа интереса ми сега. Потенциал. Баронс смята, че го имаш.

Тонът му беше ясен.

— Но ти не — казах равно.

— Ти ме безпокоиш.

— Ти също ме безпокоиш.

Направих няколко крачки през стаята. Исках да го виждам по-добре. Исках да знам какво наблюдава. Също като Баронс и придружителите ми, Риодан беше висок, добре сложен. Чудех се дали не е изискване, за да бъдат такива, каквито са — страхливци не се допускаха. Носеше тъмни панталони и яркобяла риза, чиито ръкави бяха навити над мускулести предмишници. Сребърна гривна, идентична с тази на Баронс, блестеше на китката му.

— Изглежда всички смятат, че ти си решението, нали? — каза той.

Свих рамене.

— Не всички — Роуина не смяташе.

— Хрумвало ли ти е, че може ти да си проблемът?

— Какво имаш предвид?

— Защо мислиш, че продължаваш да имаш толкова много срещи с Книгата, когато всички останали, които я търсят, никога не я зърват? Дори Даррок, твоят знаменит господар, не може да я доближи. Носи се слух, че е събрала свои собствени — Ънсийли — дъвче ги и ги плюе. Но никой, който наистина иска, не може да я намери. Освен теб.

— Аз съм ОС детектор — напомних му. — Аз съм единствената, която може да я усети. Ето ти потенциал.

— Наистина. Потенциал за какво? Хрумвало ли ти е, че може би не ти продължаваш да намираш Книгата? Тя продължава да намира теб?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво мислиш, че иска Книгата, Мак?

— Откъде да знам? Смърт. Разрушение. Хаос. Същото като останалите Ънсийли.

— Какво би искала ти, ако беше книга?

— Аз съм различна, това е лесно. Бих искала да не съм книга.

— Може би не си толкова различна. Може би тя също иска да не е книга.

— Тя има други форми. Тя е и Звярът, също така.

— Звярът някога наранявал ли е някого? Не мислиш ли, че би го направил, ако можеше? Не е ли това в природата му?

Изучавах гърба му, обмислях думите му.

— Казваш, че Звярът е само Обаяние. И като всяко Фае, тя създава илюзия.

— Ами ако единствената й истинска форма е книга? Такава, която не може да върви или да говори, или да се движи, или да прави каквото и да е сама?

— Да не казваш, че според теб тя завладява хора само за да има тяло?

Той погледна към мониторите над главата си.

— Не знам какво мисля. Вземам под внимание всичко. Ако ги наблюдаваш достатъчно дълго, виждаш какво искат. Ънсийли жадуват, като умиращи от глад затворници, за това, без което ги е създал Ънсийли кралят. Ами ако Книгата търси материалност? Подвижна форма, която може да използва самостоятелно? Тяло, което може да задържи и да контролира? Собствен живот?

— Тогава защо убива хората, които превзема?

— Може би не ги убива. Може би, като кукли, те се чупят. Или може би част от тях успява да си върне контрола за няколко мига и да спре това, което Книгата прави с тях, по единствения начин, по който могат. Или може би убива време, чакайки подходящия момент. Може би има способността на Фае да предсказва възможности, деликатно оформяйки събитията, за да постигне определен изход. Книгата говорила ли ти е?

— Да.

— Баронс твърди, че те е нарекла по име.

Не му бях казвала това. Сигурно я е чул да ми говори онази нощ. Мислех, че е говорила само в главата ми.

— Е? Не знам откъде знаеше името ми — той харесваше играта на „може би“. И аз можех да играя. — Може би знае имената на всички. Не знам какво целиш, но Книгата ме отблъсква. Едва мога да я доближа. Аз съм твърде добра, а тя е твърде зла.

— Наистина ли — не би могъл да го каже по-сухо.

— Какво имаш предвид с това „наистина ли“? — попитах отбранително.

— Доброто и злото са просто различните страни на монетата, Мак. Ако се хвърля във въздуха достатъчно високо, лесно може да падне, обърната на грешната страна. Може би Книгата знае нещо за теб, което те прави различна. Кара я да те иска. Кара я да мисли, че ако ти обърнеш страната, ще струваш повече за нея, отколкото всички ние.

Това, което той казваше, нямаше смисъл. И от него ме побиваха тръпки.

— Например? И ако е така, тогава защо не ме е взела вече? Имаше много възможности.

— Даррок изчака търпеливо да дойде идеалният момент. Може би още не ти е позволено да се обърнеш. Вечният живот възпитава вечно търпение. Ако си живял достатъчно дълго, може да чувстваш, че ако днес ти е забавно, то днес е добре. Всяко усещане за правилно и грешно, всякакъв морал, всякаква ценност може да спрат да съществуват.

С изключение на две категории, които да обхващат всичко: застой и промяна — класическият начин на мислене на Фае. Разбира се, безсмъртието би направило това.

— Значи мислиш, че Книгата се забавлява, като чака подходящия момент да нападне? Събуди се! Никога няма да има подходящ момент да нападне мен.

— Надменността, подобно на гнева, често е фатален дефект.

— Даррок ме изгуби. Не получи това, което искаше. Още стоя. И още се боря. И никога няма да обърна страните — казах студено.

— Все още стоиш благодарение на тази, Мак — той кимна към стаята, в която се взираше. — Не го забравяй! Никога не съм виждал нещо като нея, а съм виждал много.

Застанах до него и се загледах в стаята. Отблизо можех да различа форми. Дани беше между четирима мъже, въртеше се безспирно с вдигнат меч и ръмжеше.

— Ако я нараниш, ще те убия — казах му. Нямаше значение, че беше с цяла стъпка по-висок от мен и два пъти по-тежък.

— Тя каза същото за теб.

Внезапно Дани премина в хиперскорост, после всички изчезнаха, а после там отново беше Дани, обкръжена от четирима мъже.

— Не е спряла да опитва да се измъкне, откакто я вкарах там. Чудя се колко дълго може да оцелее.

Не много дълго без храна, но нямах намерение да му го казвам. Погледнах към него.

Той обърна лице към моето и погледна надолу. Красив, смразяващ мъж. Очите му бяха най-ясните, които бях виждала. Този мъж не страдаше от конфликти със себе си. Нямаше проблем да е това, което е.

Гледахме се.

— Черното ти отива — промърмори той. — Баронс виждал ли те е така?

— Вечно търпение — промърморих в отговор. Вратовръзката му беше разхлабена и през разтворената яка на бялата му риза видях врата му, целия в плетеница от белези. Имаше един дълъг, гадно изглеждащ, който се извиваше от вляво от рамото до ухото. Нямах нужда от медицинска сестра, за да ми каже, че много отдавна се е излекувал от рана, от която повечето мъже биха умрели. Колко отдавна? — Днес развеселява ли те, Риодан?

Устните му се извиха. Той погледна отново към Дани и след малко кимна.

— Да. Повече отколкото последните… години.

— Тя е на тринайсет.

— Времето ще излекува и това.

— Тревожиш ме, Риодан.

— Ти мен също. Малък съвет, Мак. Животът е океан, пълен с вълни. Всичките опасни. Всички те могат да те удавят. При подходящите обстоятелства дори най-лекото вълнение може да се превърне в приливно. Прескачането на вълните е работа за неделните бойци. Избери една и я яхни! Това увеличава шансовете ти за оцеляване — той се загледа в Дани за малко, после добави: — Има правила в заведението ми.

— Приятелчетата ти вече ми казаха първите две. Неутрална територия. Нарушаваш правило и умираш.

— Без убиване на Фае в клуба ми. Да бъдеш под покрива ми, е равносилно да бъдеш под моята защита.

— Току-що гледах как едно от защитените ти Фае убива човек.

— Ако са достатъчно глупави да бъдат тук, значи са достатъчно глупави да умрат.

— Това означава ли, че и аз мога да убивам хора? — казах сладко. Имаше двама специално, които погледът ми току-що беше уловил. Дерек О’Баниън — по-младият брат на ирландския мафиот, когото убих, след като откраднах от него Копието на Съдбата, и сегашна дясна ръка на Лорд Господар, пресичаше дансинга под краката ми. Придружаваше го Фиона — жената, която въртеше „Книги и дреболии Баронс“ докато не се опита да ме убие, тогава Баронс я уволни.

Оставаха само самият ЛГ и няколко Ънсийли принцове и всичките ми врагове щяха да бъдат на едно място.

— Има специални правила за теб, Мак. Ти няма да убиваш нищо в моя клуб, било Фае, или човек. Твоята битка е извън тези стени. И ако вярата на Баронс в теб е неоснователна, няма да има място, където да се скриеш. И последният от нас ще тръгне след теб.

Не удостоих заплахата му с отговор.

Той почука на стъклото и направи жест с лявата си ръка. Трима от мъжете му изчезнаха. Дани примигна и изчезна. После внезапно се появи отново, а един от неговите мъже държеше нейния меч, насочен към гърлото и.

— Ако отново дойдете в клуба ми въоръжени, ще ви вземем оръжията и няма да ви ги върнем. Ясно?

— Като пода под краката ми.