Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (31)

Двайсет и девет

ЛаРу 1247 изглеждаше по абсолютно същия начин, както първия път, когато го видях през август.

Когато пристигнах в Дъблин преди шест месеца, не вярвах ни най-малко в нищо паранормално, не бях виждала Фае през живота си и нямаше да повярвам, че съществуват за нищо на света.

Две седмици по-късно бях стояла точно където бях сега — насред Мрачна зона — и бях гледала как Лорд Господар освобождава поток от Ънсийли в нашия свят през портал, пригоден от каменен долмен, скрит в склад зад къщата му.

Колко бързо се беше променил моят свят. За някакви си две жалки седмици!

Високата луксозна тухлена къща на ЛаРу 1247 с украсената си фасада от варовик беше не на мястото си в овехтелия индустриален квартал, както бях и аз сред цялата тази каша.

Изкусно изковано желязо ограждаше мръсната морава с три умиращи дървета. Зарешетените прозорци бяха боядисани в черно. Имаше огромен кратер зад жилището. В’лане не просто беше смазал долмена на ЛГ (както го бях помолила в деня, когато ме дари с илюзията да играя волейбол с Алина на брега), той го беше взривил, оставяйки зееща дупка. Съжалих, че не бях по-точна и не го бях помолила да разруши и къщата. Тогава нямаше да стоя тук, на път да вляза в нея отново и да пристъпя в едно от онези огледала, които толкова ме бяха ужасили, когато ги бях видяла за първи път. Но пък тогава ЛГ просто би ме пратил на друго ужасно място, сигурна бях.

Изкачих стълбите, отворих вратата и пристъпих в елегантното фоайе, ботушите ми тракаха чевръсто по мраморния под, изработен от обсидиан и слонова кост. Преминах под блестящия полилей, покрай украсеното двойно стълбище и плюшените мебели.

Знаех, че горе беше спалнята на ЛГ с голямото легло в стил Луи XIV, кадифени завеси, пищна баня и невероятен гардероб. Знаех, че носи най-хубавите дрехи, най-скъпите обувки. Знаех, че има вкус към всичко най-добро. В това число и сестра ми.

Нямаше смисъл да отлагам неизбежното. Освен това исках да вляза и да се свършва, за да мога да предявя претенциите си към моята книжарница. Бароне ме беше сащисал с предложението си. Не знаех как да го разбирам. Точно сега той чакаше в книжарницата моята снимка. Предполагаше се, че неговите… сътрудници приближават зад мен. Влязох в дългата, официална приемна, където дузина огледала с позлатени рамки висяха по стените, минах през стаята покрай мебели, за които „Сотбис“ и „Кристис“ биха се дуелирали до смърт.

Първото огледало отдясно беше напълно черно. Почудих се дали не е изключено. Изглеждаше мъртво. Надзърнах в него. Плътният мрак внезапно се изду и разшири и за миг се уплаших, че ще избухне от позлатената си рамка и ще ме погълне. Но в апогея си то тупна силно, издаде пльокащ звук и се сви. След малко отново се изду. Пльокна. Сви се. Потреперих. Това беше гигантско черно сърце, което висеше на стената и туптеше.

Продължих. Второто огледало показваше празна спалня.

Третото беше отворено към затворническа килия с човешки деца. Те се пресягаха към мен през решетките с костеливи, бледи ръце и умоляващи очи. Замръзнах. Имаше поне стотици, натъпкани в тясната килия. Бяха мръсни и натъртени, с разкъсани дрехи.

Нямах време за това. Не можех да си позволя подобна емоция. Пристъпих по-близо до огледалото и извърнах длан към него, за да го снимам, и по-късно, след като освободя родителите си, можех да накарам Баронс да ми помогне да намеря това място в Сребрата и да освободя и тях. Но точно когато щях да натисна копчето, едно от децата отвори уста и щракна към мен със злобни зъби, каквито никое човешко дете няма, и ми направи предложение, което никое човешко дете не би. Дръпнах се бързо назад, проклинайки се, че съм позволила емоцията да замъгли ума ми.

Дани беше казала, че някои Ънсийли залавят деца. С тази ужасяваща мисъл в ума си бях погледнала в Среброто и бях видяла обитателите му, оцветени от страха и тревогата ми, които бяха замазали издайническите следи. Ако бях мислила ясно, щях да забележа лека нередност във формата на главите на „децата“, неестествената свирепост на малките им лица.

Дори не погледнах към четвъртото огледало, а продължих право към петото. Под лек ъгъл, така че ЛГ да не ме види, че го правя, щракнах една снимка, пратих я на телефона на Баронс, после пъхнах своя в джоба си.

Едва тогава позволих въздействието от гледката да ме зашемети. Имахме точна дестинация.

Той беше в моята дневна, в моята къща в Ашфорд, Джорджия.

Лорд Господар беше вързал мама и татко за столове и им беше запушил устите, а дузина облечени в черно и пурпурно пазачи стояха около тях.

Лорд Господар беше в моя град! Какво беше сторил с него? Беше ли довел Сенки? Дали Ънсийли не вървяха сега по улиците му, хранейки се с приятелите ми?

Това беше единственото място, което страстно се бях опитвала да запазя, но се бях провалила!

Бях позволила на В’лане да ме отведе там, бях се поддала на слабостта си, бях стояла пред собствения си дом. Дали това беше фаталното действие, което бе привлякло вниманието на Лорд Господар? Или винаги е знаел и едва сега е решил да се възползва?

В огледалото, през около петте метра, които ни разделяха, татко поклати глава. Очите му говореха: „Да не си посмяла, бебче! Стой от онази страна на огледалото! Да не си посмяла да се размениш за нас!“

Как бих могла? Той беше този, който ме научи, че сърцето има свои основания, за които разумът не знае нищо — единственият цитат от Паскал, който бях запомнила. Всичкият разум на света не би могъл да ме склони да се обърна сега дори да нямах Баронс като подкрепление. Дори без обезопасителна мрежа, това беше въже, по което щях да мина. Може да бях намерила името на биологическата си майка снощи. Може дори да бях започнала да мисля за себе си като за Мак О’Конър, но Джак и Рейни Лейн бяха моите мама и тате и винаги щяха да бъдат.

Приближих стената. Очите на тате вече бяха диви и знаех, че ако устата му не беше запушена, щеше да реве към мен.

Пристъпих в Среброто.