Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (34)

Трийсет и две

Някои Сребра са като подвижни пясъци. Не им харесва да те пускат.

Очаквах това да се държи като огледалото, окачено в къщата на ЛГ — трудно за пробиване, решено да ме изхвърли като с ластик.

Беше ми мъчително да пробия, още по-съпротивляващо се от първото, но по-трудното беше да се измъкна. Без Крисчън можеше да не успея.

Озовах се заклещена в сребристо лепило, което държеше крайниците ми почти неподвижни. Ритах и удрях, а накрая толкова се бях завъртяла, че нямах представа кой край беше навън. Очевидно посоката, в която щеше да се получи, беше само една.

После ръката на Крисчън беше върху моята (той можеше да стане) и аз заблъсках към него с всичка сила.

Колежът у дома, където ходя на курсове, има аеродинамична тръба, създадена от уникалното разположение на прохода на математическия факултет и научните сгради около него. В особено ветровити дни е почти невъзможно да го преминеш. Трябва да се навеждаш напред под опасен ъгъл, докато минаваш покрай математическия факултет, и с наведена глава да пориш напред с всички сили.

Научих по трудния начин за точките на пречупване, при които или недостатък в проектирането, или шега от страна на някой ядосан инженер оставя „око“ в прохода, където вятърът рязко спира. Ако не го знаеш и все още пориш напред, падаш по очи пред всички зубъри по математика и наука, които знаят за това и се мотаят наблизо във ветровити дни, но не казват на първокурсниците, защото това би ги лишило от безкрайното забавление, което си осигуряват, като ни гледат как падаме — за предпочитане с къси поли, които накрая се оказват над задниците ни.

Такова беше това Сребро.

Блъсках се към ръката, борех се, притисках с цялата си сила и внезапно съпротивлението отстъпи и аз излетях от огледалото върху Крисчън с такава скорост, че се преметнахме и катурнахме в пясъка.

Щях да ахна, но не успях. Бях в запалена пещ. Беше толкова светло, че не можех да отворя очите си. Въздухът беше толкова горещ и сух, че не можех да дишам.

Опитах се да се аклиматизирам. Най-накрая си поех дъх, който прогори дробовете ми. Отворих леко очи, огледах добре Крисчън и се претърколих от него.

Той беше по-зле от „зле“. Беше в сериозна опасност. Мургавата му кожа беше потъмняла още повече, но тенът му имаше жестока червенина, устните му бяха напукани и по очите и кожата му можех да позная, че е силно обезводнен. Плюски покриваха лицето му.

Завъртях се наоколо с надеждата да намеря огледало, висящо във въздуха зад мен, през което бих могла да го измъкна на безопасно място.

Нямаше никакво.

Обаче имаше стотици кактуси с човешки ръст, всеки от които можеше да е този, в който каза, че съм се била появила. Дали имаше огледало, маскирано в някой от тях? Изглеждаше ми разумен вариантът да се е наложило да скрият Среброто в нещо, ако не е имало място, където да не изглежда в пълно противоречие с терена на светове, които Фае искаха да посещават незабелязани. Или тайнственото проклятие на Крус беше объркало нещата?

Чудех се дали не трябва да се нахвърля върху няколко от най-близките кактуси, като заема методите, които Дани беше използвала в опита си да пробие защитите, надявайки се да е двупосочен портал. Мисълта не ми се понрави особено. По време на тези опити тя не беше постигнала нищо повече от няколко лоши натъртвания. Кактусите имаха защитна броня от остри като игли шипове.

Присвих очи и се огледах наоколо.

Бях в океан от пустиня.

Сигурно беше четиридесет и шест градуса. Никъде не се виждаше сянка. Нищо, освен пясък.

Погледнах нагоре и мигновено съжалих. Небето беше болезнено ярко, с четири блестящи слънца. Беше по-бяло от бяло. Беше радиоактивно бяло.

— Скапана, проклета глупачка! — успя да каже Крисчън през сцепените си устни. — Сега и двамата ще умрем тук.

— Не, няма. От кой… кактус се появих?

— Нямам никаква скапана идея, а тези шипове са отровни, така че късмет с ръчкането около тях!

Проклятие! Минавахме на план Б, който в основни линии представляваше надежди и молитви.

Заизмъквах черната торбичка от кръста си, за да открия камъните. Щяха ли да ни върнат в Залата, където да изберем следващия портал заедно? Кой знаеше? На кого му пукаше? Всичко беше по-добре от това. Той щеше да умре тук, както и аз.

Претърколих се близо до Крисчън и се притиснах към него.

— Ох, сега флиртуваш с мен, момиче — каза той немощно и със сянка от онази своя убийствена усмивка. — Когато не мога да направя нищо.

— Обгърни ме с ръце и крака, Крисчън! И не пускай! Независимо какво става, не пускай!

Пот се стичаше по лицето ми, капеше под МакОреола в очите ми, събираше се на езеро между гърдите ми. Носех твърде много дрехи, велосипеден шлем и кожено палто насред пустинята.

Той не зададе въпроси. Просто обви крака около бедрата ми и сключи ръце около кръста ми. Молех се да има достатъчно сила да се задържи. Нямах представа какво щеше да стане, но не очаквах да е нещо нежно.

Измъкнах торбичката, освободих краищата и оголих върховете на камъните. Те лумнаха, пулсиращи със синьо-черен огън.

Теренът отговори мигновено и бурно точно както беше направил розовият тунел.

Пустинята започна да се люлее и въздухът се изпълни с високо стенание, което бързо се превърна в метално звучащ писък. Пясъкът ни зашиба, жулейки ръцете и лицето ми.

— Луда ли си? Какво… — останалите думи на Крисчън се изгубиха във виещия вятър. Атомно бялото небе потъмняваше до синьо-черно — бързо и драматично. Погледнах нагоре. Слънцата се засенчваха едно по едно.

Пясъкът потрепера под нас. Надигнаха се вълни, оформиха се падини. С Крисчън се запремятахме надолу и надолу, дълбоко в пясъчната долина, която продължаваше да се оформя, докато се търкаляхме. Усещах как скобите на МакОреола ми се откопчават. Внезапно се уплаших, че пустинята ще ни погълне живи, но пустинята не ни искаше. Това беше целият смисъл, въпреки че тогава не го разбирах.

Мъчех се да задържа торбичката в захвата си, стисната плътно до гърдите ми. Краката на Крисчън бяха все още около бедрата ми, ръцете му заключени. Температурата падна рязко.

Пустинята започна да трепери. Треперенето стана тътен. Тътенът стана земетресение и точно когато мислех, че ще се разпаднем на късове, земята под нас потъна рязко, после с едно гигантско повдигане ни хвърли право във въздуха.

Докато се носехме в тъмното небе, измърморих някакво извинение на Крисчън. Той почти се засмя и промърмори в ухото ми, че предпочита да умре бързо при падане, придружено от счупени кости и всичко останало, вместо да гасне бавно от обезводняване. Пък и най-после, поне беше хубаво и хладно, но след като камъните изглежда бяха предизвикали тази катаклизмична реакция, дали не трябваше да опитам да ги покрия обратно и да видим какво ще стане?

Набутах ги в торбичката, а нея натъпках в колана на панталоните.

Падахме.

Подготвих се за удар.