Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (62)

62

Дори след душа и преобличането продължавах да съм озадачен. Толкова озадачен, че скочих в колата, отидох в офиса и отворих бутилката „Бушмилс“ черен етикет.

Върху бюрото ми лежеше празен жълт бележник. Все още очаквах да се чуя със Зи или Хийли, но основното ми притеснение беше свързано с развоя на събитията в „Уандърленд“. Може би те имаха нещо общо с включеното осветление в офиса, затова станах и загасих лампата. Вратата ми остана открехната. От Атлантическия океан продължаваха да прииждат дъждовни облаци. Свечеряваше се, но по неизвестни причини аз все още не мислех за ядене. Вместо това погледнах часовника си, изчислих, че във Вегас са три часа преди нас, и набрах Бърни Фортунато. Бърни беше от хората, които живеят с джиесем до ухото. Затова не се учудих, че вдигна още след първия сигнал.

— Успокоително е, че все още си на мое разположение — рекох.

— Къде ми е шибаният чек?

— В пощата.

— Обикновено не правя бизнес по този начин — рече Бърни. — Все едно някоя мадама да ти каже, че си й първият.

— Тормозиш ме.

— Казвай какво искаш.

— Още малко услуги, свързани с душенето наоколо.

— Имаш късмет, че ме хващаш без ангажименти.

— Вече имаш — успокоих го аз.

— Щом казваш.

— Искам да стигнеш до администрацията на окръг Кларк, преди да са затворили.

— Няма проблем.

— Трябва ми всичко, свързано с имената на Рик Уайнбърг, Рейчъл Уайнбърг и Джема Фрейзър и вписано през последните няколко месеца.

— Разбира се, стига да ми кажеш какво, по дяволите, трябва да търся.

— Всякакви юридически неща.

— Какво казва предчувствието ти?

— Може би се пече съдебно дело между Рейчъл Уайнбърг и Джема Фрейзър. Или пък нещо, което става вътре в компанията.

— Добре, ясно — рече Бърни и затвори.

Аз сторих същото и си сипах един пръст уиски в чашата за кафе. После се изтегнах в стола, качих краката си на бюрото и се заслушах в монотонното трополене на дъжда и грохота на трафика по „Бъркли“. Уискито беше топло, но особено приятно в такъв ден. И някак обещаващо. Отпих още една глътка.

След известно време свалих краката си на пода, вдигнах слушалката и набрах Сюзан. Тя също вдигна след първия сигнал.

— Ти и Бърни.

— Какво аз и Бърни?

— Вие сте най-верните ми другари.

— Какво става на „Бъркли“ и „Бойлстън“?

— Откъде знаеш, че съм в офиса?

— От едно ново приложение, което се нарича „идентификация на повикването“.

— Аха.

— Говори ли със Зи?

— Не.

— Откри ли убийците на Рик Уайнбърг?

— Почти.

— Какво значи почти?

— Знам кой е извършителят, но не съм наясно кой е провел телефонния разговор.

Обясних й накратко за какво става въпрос.

— А как е Зи?

— Зи изчезна. Също и Джема Фрейзър.

— Романтично бягство?

Вместо да отговоря, се заех да й обяснявам за Хийли и щатската полиция, която вече бе обявила Джема за издирване. После добавих съкратена версия за магическата банкова сметка на Джоузеф Пероти. Но тя не се впечатли.

— А как ще постъпи Джино Фиш, ако мръсните му сделки стигнат до страниците на „Глоуб“?

— Ще се ядоса още повече.

— „Ядоса“ е доста меко казано — промълви със съмнение Сюзан.

Оставих слушалката, изтегнах се в стола и се заех да наблюдавам играта на светлините по „Бъркли“ и тежкия трафик по „Бойлстън“.

Погледнах часовника си и звъннах на Хенри. Все още никакви новини от Зи.

— Да имаш други идеи?

— Не беше ли ти скапаният детектив?

— От време на време някой трябва да ми го припомня.

Затворих му и грабнах шлифера и бейзболната си шапка. Излязох в коридора и заключих вратата след себе си.