Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (42)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wonderland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Ейс Аткинс

Заглавие: Робърт Паркър: Хазарт

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД — Костинброд

Излязла от печат: 19.08.2013

Редактор: Радостин Желев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-334-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10604

История

  1. — Добавяне

55

— Разбира се, че я помня — каза Стефани Чоу. — Наричахме я Херцогинята заради акцента и обноските. Носеше ботуши за езда, които бяха убиец. Боже, колко отдавна беше това!

— Наричахте я? — вдигнах вежди аз. — Кого още имате предвид?

— Останалите студенти. Самата аз бях убедена, че е учила в Оксфорд и е работила за някоя частна инвестиционна компания, преди да дойде в Щатите. Всичко знаеше. Държеше се надменно. Мъжете бяха луди по нея. Част от жените — също. Но тя не им обръщаше внимание. Известно време посещавахме едни и същи лекции. Не бих казала, че я харесвах.

Седяхме на една масичка пред „Спанглър Хол“. Почерпих Стефани е голямо айскафе, а за себе си взех само вода, защото реших, че кафето ще ми дойде много. Вече бях далече от очите на декана и по тази причина си позволих да се отпусна в стола и да нахлупя обратно шапката на „Бруклин Доджърс“.

— Спомняте ли си какви лекции посещавахте?

Стефани Чоу се замисли. Хубаво момиче. Малко едричка, с права черна коса и широко лице. Носеше каубойска риза с къс ръкав, плътно прилепнала към гърдите й.

— Макиавели рече тя, след като престана да почуква с нокът предните си зъби.

— И това ли е бизнес курс? — учудих се аз.

— О, заглавието беше доста по-засукано. Нещо от сорта на „Макиавели и компютърните модели на потребителско поведение“. Водеше го лично Харви Роуз. Караше ни да четем „Владетелят“ и да свързваме текста с данните на потребителите. По този начин се влияе върху тяхното поведение.

— В смисъл „целта оправдава средствата“.

— Компютърните модели не са обосновани предположения — поклати глава тя. — Като използвате данните от предишното поведение на вашите потребители, вие ще бъдете в състояние да изградите един наистина действаш модел за тяхното поведение в конкретната ситуация. Обикновено той е по-точен дори от самооценката на всеки един от въпросните потребители.

— Но какво общо има всичко това с „Владетелят“ на Макиавели?

— Този текст свежда всичко до набор данни. Когато престанете да гледате на потребителите като на живи хора, лесно ще се освободите от моралните догми. Наборът от данни не се мисли в морални категории. Ако той сочи, че потребителите с ниски доходи са по-склонни да похарчат петдесет долара повече от тези със средни доходи, това означава, че именно те са вашият таргет. Изобщо не ви пука дали ще им останат пари за наема или преглед при лекаря.

— Аха.

— Със своето усъвършенстване моделът се превръща все повече в инструмент за манипулация. Опирайки се на предишното поведение, можете да заложите такива условия, които до голяма степен да гарантират очаквания резултат. Това почти унищожава свободната воля. Ние знаем какво ще пожелаят хората, как ще го постигнат, колко време и при какви обстоятелства ще го задържат.

Подсвирнах.

— Според вас за какво всъщност става въпрос?

— За обичта към ближния?

— Точно така.

— А Джема? Поставяше ли изобщо под въпрос аморалното поведение на професор Роуз?

— Съмнявам се — поклати глава Стефани. — Все пак не я познавах отблизо. От време на време излизаше да пие бира с колеги, появяваше се и на купони. Но рядко. По-голямата част от времето си прекарваше залепена за задника на Роуз.

— Предана последователка, така ли?

— Много повече — отвърна Чоу и отпи глътка от чашата си. — Мисля, че си падаше по него.

— По Харви Роуз? — учудих се аз.

— Знам, знам — направи гримаса тя. — Той беше от онези професори, на които им е трудно дори да обуят еднакви чорапи. Ризите му бяха постоянно оплескани с кетчуп, ходеше небръснат и разрошен.

— Аз също имам проблеми с кетчупа — рекох. — Но със салца става още по-лошо.

— Е, значи знаете за какво говоря. Той не беше от преподавателите, които карат жените да примират по тях. Според мен беше поласкан от предаността на Джема. Най-вече от стила и страхотния й акцент.

— Имаше ли специално отношение към нея?

— Не знам, но я назначи на работа веднага след като напусна Харвард.

— Допускаш ли, че са били интимни?

— Нямам представа — поклати глава Чоу. — Надявам се да не са стигнали дотам. Искам да кажа, нали затова идваме тук? Да бъдем независими, да впечатляваме работодателите на високи позиции, а не да ги чукаме в името на бъдещата си кариера.

— А спомняте ли си дали е била близка с други?

— Не — поклати глава тя. — Съжалявам. Всички я познавахме, но тя беше много затворена. Бих могла да поразпитам.

— Джема имаше ли роднини в Щатите?

— Останах с впечатлението, че е тук единствено заради образованието. Все още помня дрехите й. Обличаше се по доста шантав начин. Носеше неща, които не бяха подходящи за лекции от девет сутринта.

— И ботуши за езда — добавих аз.

— Не ги сваляше — рече Стефани.

— Но никой не я е виждал да язди кон.

— Трябва да имате предвид, че тук не използваме класическата система за следдипломна квалификация — добави тя. — Не се изисква и стаж, който е задължителен за други учебни заведения. Но ние така или иначе го правим. Самата аз стажувах на две места — в „Пруденшъл“ и в „Бейн“. Работиш известно време в някоя компания, а после се връщаш и те прикрепят към някой професор като ментор.

— А Роуз е бил менторът на Джема, така ли?

— Също и мой. Както и на преобладаващата част от момчетата. Но не помня да е проявявал интерес към работата ми извън кампуса.

— Помните ли с какво се занимаваше Джема?

— В общи линии стажуваше при професор Роуз — отвърна тя. — Някои студенти го правят, въпреки че общата идея е да напускаме кампуса и да работим в реална бизнес среда. Спомням си, че Джема непрекъснато висеше в офиса му. Почти като секретарка или асистентка. Струваше ми се странно. Може би защото ходех с анцуг, а Джема се обличаше като манекенка.

— Трябва да ме видите как изглеждам в събота вечер — похвалих се аз.

— За ченге сте доста странен — изгледа ме Стефани и придърпа полата си надолу към коленете. Приличаше на любопитно момиченце. Ветрецът разроши черната й права коса.

— Не успях да се адаптирам като ченге — рекох. — И избрах да работя за себе си.

— Това е и моята мечта — каза тя. Вятърът се усили, довявайки миризмата на реката. Родителите ми бяха първо поколение имигранти. За баща ми животът беше работа и само работа. Беше убеден, че достойният човек трябва да преодолява трудностите всеки ден. Но вие не ми приличате на такъв…

— О, напротив. Често ми се налагала работя до късно.

— Моите родители се гордеят с мен, но не разбират защо напуснах работата си. И защо не прилагам на практика това, което съм научила. Никога няма да разберат, че просто обичам да преподавам.

— За мен това е съвсем логично рекох.

— Миналата есен професор Роуз се появи тук и ни изнесе една лекция — добави след кратка пауза тя. — В нея твърдеше, че трябва да вземаме решенията си абсолютно безпристрастно, без емоции. Достатъчно е да знаем кой, какво и кога, докато защо изобщо не е задължително.

— Аз уча на същото своя помощник.

— Да използва компютърни модели? — изненадано ме погледната.

— Не, да използва морала на бандитите.