Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (42)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wonderland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Ейс Аткинс

Заглавие: Робърт Паркър: Хазарт

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД — Костинброд

Излязла от печат: 19.08.2013

Редактор: Радостин Желев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-334-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10604

История

  1. — Добавяне

16

Оставих Хенри в сигурните ръце на Зи. Или обратното. Все тая. Зарязах ги във фитнес клуба „Харбър“ и отидох да душа около хотел „Четири сезона“. Паркирах отпред и започнах да броя преминаващите коли, да слушам радио и да се ориентирам в пролетната мода. Това занимание ми отне няколко часа.

По някое време на входа се появи Джема Фрейзър и си погледна часовника. Очевидно чакаше кола, която не се забави. Беше черен линкълн. От него изскочи дебеловрат мъж и побърза да отвори вратата пред дамата и нейния придружител — възрастен господин, който изглеждаше като двойник на Джордж Хамилтън. Всъщност беше малко по-мургав от него, с дебела и гладка кожа и една идея по-светла кестенява коса. Докато посягах към снимката на Рик Уайнбърг, която предвидливо си бях разпечатал, мъжът се усмихна ослепително на портиера и се шмугна в линкълна, който бързо потегли.

Последвах го. Колите едва се точеха, дори за стандартите на Бостън. А и дебеловратият шофьор не бързаше. Лимузината прекоси „Тремонт“ и пое по „Уошингтън“ в обратна посока на „Чайнатаун“. После се плъзна през Даунтаун Кросинг и навлезе във Финансовия квартал. Аз пък успях да си доизслушам предаването. Шофьорът навлезе в площада пред пощата, направи серия от ненужни завойчета, а след това закова пред входа на „Бостън Харбър“. Единственият друг хотел, заради който си струваше да напуснат „Четири сезона“.

Открих едно свободно място в края на „Атлантик“ и тръгнах към хотела покрай паркираните от двете страни на улицата коли, които ми служеха за прикритие. Двамата мъже и госпожица Фрейзър разговаряха във фоайето. Това ме принуди да им обърна гръб и да се заема с изучаването на някакво маслено платно, изобразяващо яхтена регата в действие, и старите морски карти. Всичко наоколо беше излъскано до блясък. Хотелът беше възприел естетиката на моряшкия живот. Изведнъж изпитах нужда от димяща лула. Или консерва със спанак.

Госпожица Фрейзър и компания се насочиха към панорамните прозорци, които гледаха към пристанището и кея. Запитах се дали биха имали нещо против, ако се присъединя към тях за закуска. Помислих си за яйца „Бенедикт“ и шампанско с портокалов сок по време на кратката дискусия на тема притискане и сплашване. Бас държах, че щях да успея да подхвърля няколко думи и за репетирането над купичка пресни плодове.

За съжаление, ме оставиха да гледам как нормалните хора идват за късна закуска в хотела, а след това спокойно си тръгват. Зад масивната фигура на метрдотела виждах как госпожица Фрейзър и Господин Тен си бъбрят, докато блюдата идваха и си отиваха. Към тях се присъединиха трима азиатци със скъпи костюми. В центъра на масата кацна сребърна кофичка с охладено шампанско, а чашите за кафе се изпразваха, за да бъдат напълнени отново. Усетих, че все по-малко харесвам тези хора.

Не бях достатъчно близо до Господин Тен, за да определя дали това бе Уайнбърг. Но ако не беше, значи двамата доста си приличаха. Част от проблема се дължеше на факта, че единствената снимка, до която успях да се добера, беше доста стара. По всичко личеше, че съвсем наскоро този човек беше направил някакви корекции на лицето и косата си, които изглеждаха неестествени. Можех да се приближа към него и просто да го попитам. А дори и да сваля пръстов отпечатък от чашата му с шампанско като Ник Чарлс. Вместо това седях на ниското канапе и наблюдавах туристическите корабчета с двойна палуба, които се плъзгаха покрай пристана. Джема Фрейзър, Господин Тен и азиатските бизнесмени продължаваха да ядат и пият.

— Проблем ли имаш? — попита някой зад рамото ми.

Обърнах се. Дебеловратият шофьор заобиколи ниското канапе и седна срещу мен.

— Имаш предвид с живота като цяло или само с теб? — отвърнах аз.

— Познах те. Вчера беше в хотел „Четири сезона“.

Наистина бях прекарал няколко часа във фоайето на „Четири сезона“ с вестник в ръце, докато разглеждах рекламите до бутика на „Ла Перла“ точно срещу мен.

— Възможно е — рекох.

— А сега си тук — констатира той.

— Бива те — похвалих го аз. — Имаш набито око.

Изглеждаше доста странно сред обстановката на хотел „Бостън Харбър“. Далеч по-естествено би изглеждал, пасейки кротко в резервата „Серенгети“. Вратът му беше дебел към петдесетина сантиметра и странно приклещен от виненочервеното поло под сивото сако. Прошарената му коса беше късо подстригана. Туловището му се наклони на една страна, разкривайки пищов на дясното бедро. Голям. Ако се беше закичил с нещо по-модерно, например 38-и калибър, изобщо нямаше да се вижда.

— Ще ми кажеш ли какво търсиш тук?

— Наблюдавах елегантните мъже и жени, които се подготвят за разходка с яхта отвърнах. — И се чудех дали да не си купя чифт „Топ Сайдърс“ в комплект с хубаво поло.

— Нямаш представа колко такива като теб познавам — ухили се той и се облегна назад, търсейки къде да опре масивните си лакти. Ръцете му бяха с размерите на осолени свински бутове. Ушите му бяха нагънати като на борец.

Мълчах и чаках.

— Нямаш, нали? — настоя той.

— Какво да нямам?

— Нямаш представа колко такива като теб познавам.

— Чакам ти да ми кажеш.

— Голям чешит си, ей — поклати глава той.

— Нали си говорехме за яхти?

— А ти щеше да ми обясняваш защо душиш около господин Уайнбърг.

— Добре, че ми каза — отвърнах. — Не бях сигурен дали наистина е той. Прилича ми на човек, минал наскоро през ремонт.

Мъжът отново поклати глава, а след това вирна брадичка и се зае да ме изучава.

— Карай да върви — каза и ми подаде ръката си. Аз я огледах, поех си дъх и я стиснах. — Луис Бланчард.

— Спенсър.

— За кого работиш, господин Спенсър?

— За една тайнствена личност, известна като Номер Две.

— Исусе Христе.

— Един въпрос между колеги: как разбра, че ви следя?

— Не вярвам в съвпаденията. Освен това помня лица, да не говорим за носове като твоя. Колко пъти си го чупил?

— Няколко — отвърнах.

— И следиш господин Уайнбърг, така ли?

— Всъщност следях госпожица Фрейзър, а господин Уайнбърг се появи на хоризонта като специален гост.

— Знаеш ли кой е той?

— Знам.

— С какво се занимава?

— Той е много важна личност.

— Трябва да те светна, че хора като теб, които го притесняват, много често страдат.

— Опа!

Налага ли се да го казвам на глас?

— Ако бях на твое място, сигурно щях да кажа нещо от сорта на „къш, птицо проклета“.

— А какво ще кажеш за „разкарай се“?

— Не е толкова образно, но пък е недвусмислено.

— Окей — въздъхна Бланчард и се изправи. — Имаш една минута, преди да прошепна на ченгето на хотела, че притесняваш клиентите. Дори не се налага да се потя с теб.

— Може ли преди това да ти задам един въпрос? — попитах.

— Разбира се — усмихна се Бланчард и пъхна дясната ръка в джоба си.

— Колко кинти сте решили да пръснете за онзи парцел до „Уандърленд“? Защото колкото повече проблеми създавате, толкова по-бързо се вдига цената.

— Не знам за какво говориш — почервеня той.

— Следващия път да изпратиш по-добри побойници — добавих. — Тези понабиха един мой приятел, който е бил сам. Но с мен няма да имат такъв късмет.

— Да не си — забравил да си пиеш хапчетата?

— Не съм. Но ти и госпожица Фрейзър трябва да си поговорите за тактиката на сплашване.

— Това не е в стила на господин Уайнбърг.

— Добре — надигнах се аз. — Предай на работодателя си, че цената се качва с всяка минута.

— Господин Уайнбърг е много зает човек.

— Не забравяй и „важен“.

— Никога не го забравям — отвърна той.

Останахме още няколко секунди в облицованото с мрамор фоайе, разменяйки си леко озъбени усмивки.

— Беше ми приятно — кимнах аз и се насочих към изхода.

Бланчард не каза нищо. Стоеше на място и гледаше след мен. Зърнах отражението си в едно от хотелските огледала. Как можеше да забрави подобна физиономия?