Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (57)

57

През следващите два дни не научихме нищо ново въпреки максималните усилия от моя страна. На Пърл това изобщо не й се отрази, тъй като получи възможност да се изтегне сама на чисто новото канапе. Прекосих „Бъркли“ за голяма чаша кафе от „Старбъкс“. Подхвърлих й кифличка с боровинки, която тя улови във въздуха и я глътна цяла. Аз разгърнах върху бюрото последния брой на „Глоуб“ и се задълбочих в спортните новини. Много хора вече искаха оставката на мениджъра на „Сокс“ въпреки че сезонът все още беше в началото си. Други пък се тревожеха за заплатите на звездите. От всичко това стигнах до заключението, че моята работа е свързана с доста по-малко стрес. Въпреки че по принцип играчите на бейзбол по-рядко привличат вниманието на професионалните килъри.

Изчетох резултатите от боксовите мачове и влязох в час с последния брой на „Арло и Джанис“, а след това се заех с пощата. В нея с изненада открих чек от стар клиент. Без особена изненада се натъкнах на един от собствените си чекове до Мати Съливан, който се оказа скъсан на две и сложен в нов плик. Следваше страхотна оферта от местната пицария на принципа две на цената на една. Отделих я от купчината. После открих, че съм одобрен за издаването на кредитна карта. Тази радостна вест отиде директно в коша. За десерт си оставих най-големия плик.

Отворих го с нокът и от него изпадна нещо, което приличаше на обикновен ключодържател. След по-внимателен анализ установих, че всъщност става въпрос за компютърна флашка. В илика нямаше нищо друго. Адресът ми беше набран на принтер върху стандартния етикет. Естествено, без информация за изпращача.

Взех флашката и се опитах да я пъхна в един от многобройните процепи на компютъра. Получи се. Компютърът си поговори с нея и няколко секунди по-късно на монитора се отвориха петдесет и осем страници на „Ексел“, запълнени с колони спретнато подредени цифри. Над колоните бяха изписани имената на множество местни банки, а встрани от тях личаха датите на трансферите.

Като всеки опитен детектив веднага разбрах, че това трябва да означава нещо. Но, отново в ролята на врял и кипял анализатор без диплома от Харвард Бизнес Скул, си дадох сметка, че ще ми трябва и малко помощ. Придърпах телефона и набрах Уейн Косгроув, а с другата си ръка натиснах клавиша за копиране на файла върху твърдия диск на компютъра ми. Той също не беше завършил престижен университет, но със сигурност познаваше хора, които щяха да свършат работа.

— Не приемам абонаменти — обяви в слушалката той.

— Току-що получих някаква електронна боза по пощата — рекох. — Прилича ми на банкови трансфери и плащания, обхващащи периода от последните шест месеца.

— Браво на теб.

— Голяма част от въпросните трансфери са към сметката на някаква лъскава фондация на името на Джоузеф Пероти.

— А как се сдоби с тази информация?

— Пристигна по пощата, записана на някаква малка джаджа.

— Просто ей така?

— Предполагам, че някой я търси — рекох. — Преди няколко дни офисът ми беше обърнат наопаки. Явно някакви добри хора са си втълпили, че притежавам нещо ценно.

— Може би са търсели друго — рече Уейн.

— „Другото“ се изчерпва с кафеварка, магнум триста петдесет и седем и репродукциите на Вермер.

— Ясно. — В слушалката се чуваше забързано потракване на клавиатури, приглушен телефонен звън и къси напрегнати фрази — обичайната глъчка за редакцията на голям вестник. — Кога мога да я видя?

— Тук пише Пероти, но кой знае дали това отговаря на истината. Изпращачите също са неизвестни.

— Ти може и да си опитен следовател, но аз съм спец по забъркването и разчистването на каши — рече той. — Познавам хора, които ще разчетат тези трансфери, дори и да са кодирани на китайски.

— Хубаво е да познаваш такива хора — замечтано въздъхнах аз.

— И още как.

Оставих слушалката и подсвирнах на Пърл. Но тя вече беше пред вратата в очакване да й нахлузя нашийника. Вероятно беше подслушала разговора и знаеше за какво става въпрос.

— Играта започва — информирах я аз.

Тя наклони глава и се втренчи в мен.

— Хайде.

Пърл започна да се впечатлява едва когато свалих страничното стъкло откъм нейната страна, докато пътувахме към нюзрума на „Глоуб“ в „Дорчестър“. Уейн ме чакаше долу при охраната. Подадох му плика с флашката, той го пое и изчезна. През следващите два часа се запознавахме със забележителностите на „Дорчестър“, но на мен ми се стори, че бяха десет. Навлязохме в пустия парк „Джо Моукли“ и тръгнахме покрай брега. Пресегнах се и откачих каишката на Пърл.

Най-накрая се срещнах с Уейн в свърталището на репортери, носещо наименованието „Арфата и бардът“. Пърл остана в колата е леко смъкнато стъкло.

Барът беше обзаведен модерно, с най-малко дузина новички телевизори, увиснали от тавана с помощта на железни пръти. Между тях се поклащаха стари клубни знамена, най-вече на „Бруинс“ и „Селтик“. Уейн седеше на една уединена масичка в дъното, приведен над отворена папка.

Над главата му висеше плакат, рекламиращ състезания по караоке с награди, които се провеждаха всеки четвъртък в пет следобед.

— Мотаем се наоколо достатъчно дълго, за да се включим.

— Тъй ли? — вдигна глава Уейн. — Какво ще изпееш?

— „Момичето от Ипанема“.

— Радвам се да чуя, че си в крак с времето.

Поръчах си една „Бъд Лайт“, а Уейн предпочете бъргър, към който добави два пръста уиски „Джеймисън“ Той изчака отдалечаването на бармана, размести книжата пред себе си и ме погледна.

— По всичко личи, че тези разпечатки имат тежка доказателствена сила — рече той. — Става дума за подкупи, платени директно на Пероти. Много малка част от тях са законни, всичко останало представлява грубо нарушение на закона.

— Страхотно.

— Доказването им обаче е съвсем друга работа — добави Уейн. — Може да се окаже, че информацията е фалшива.

— А как ще разберем дали е така?

— Само със съдебна заповед.

— Или като прехвърлим нещата в ръцете на полицията.

Уейн кимна. Барманът се върна с моята бира и уискито на приятеля ми.

— За бога, Спенсър! — учуди се Уейн. — „Бъд Лайт“?!

— Още няма обед — отвърнах. — Все едно че пия вода.

— „Бъд Лайт“ е по-лошо от вода държеше на своето той. — Не очаквах това от теб.

Свих рамене. Уейн разклати леда в чашата си, погледна записките си и вдигна глава.

— Разбираш какво ти се внушава с всичко това, нали?

— Не е зле да ме просветлиш — отвърнах.

Лицето на Уейн Косгроув стана мрачно и много сериозно. Показалецът му почука по купчината книжа в папката.

— Две от фирмите, превели пари на Пероти, принадлежат на Джино Фиш.

Кимнах и отпих глътка бира.

— Кой е изпратил флашката според теб? — попита Уейн.

— Имам известни подозрения, но не съм сигурен — отвърнах.

— Мислиш ли, че Фиш знае за нея?

— Вероятно. Неотдавна имаше кражба с взлом в офисите на Харви Роуз. Изчезнали са няколко лаптопа.

— Уха — рече Уейн и метна част от питието в устата си. — Ще стане страхотен материал, ако това може да се докаже.

— А какво ще получа аз?

— Успеем ли да направим връзката между Харви Роуз, Джино Фиш и Пероти, със сигурност ще стане голям скандал.

— Това обаче не означава, че ще бъда по-близо до разкриването на убийците на Рик Уайнбърг напомних му аз.

— Не е моя работа — отсече Уейн, отпи още една глътка, а след това се настани по-удобно на стола и въздъхна: — Разбира се, много ми се иска да знам кой ти е подхвърлил този горещ картоф. И кой, по дяволите, иска да прецака Харви Роуз, като му краде файловете.

— Списъкът се скъсява с всяка минута — отбелязах аз.

— Ще ми оставиш ли флашката?

— Предполагам, че си я копирал.

Уейн ми подаде джаджата и аз я пуснах в джоба си.

— Ако нещо се случи с мен…

— Знам, знам — размаха ръце Уейн. Обещавам да напиша блестящ некролог за един бунтар, отказал да се съобрази с повелите на времето.

— Който преди това е предал информацията на полицията — добавих аз.

Уейн се усмихна и направи знак на бармана за още едно питие.

— Добре де, и така става — кимна той.