Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (47)

47

В духа на истинското сътрудничество се обадих на Уейн Косгроув, докато пътувах обратно към офиса си.

— Как можем да свържем Рик Уайнбърг с някоя от водещите фигури на нашия славен Масачузетс? — попитах го аз.

— Откога говориш в множествено число? — контрира той.

— А кой ми изпи уискито?

— Да, ама стоях пред вратата да те чакам.

— Какво мога да направя, като съм толкова популярен? Дърветата в парка бяха започнали да се разлистват. Червени и жълти лалета се поклащаха под лекия пролетен ветрец. Прозорците на колата бяха смъкнати. Пуснах си запис на Джери Мълиган. Всичко щеше да бъде наред, ако край мен нямаше толкова много мръсотия и ако Сюзан Силвърман беше тук.

— Четох полицейския доклад — каза Уейн. — Бил си в компанията на Джема Фрейзър, бивша приближена на Уайнбърг.

— Може и да не е бивша.

— Какво знаеш?

— Дали пък няма да изровиш нещо относно филантропските контакти на Уайнбърг с местните политици?

— Живея, за да служа.

— В момента госпожица Фрейзър е главен изпълнителен директор на компанията на Уайнбърг.

— Как разбра?

— Използвах най-модерните следствени методи.

— Тя сама ти е казала — отгатна той.

— Аха.

— А госпожа Уайнбърг?

— Може да не й е било приятно, но е гласувала за Джема. И сега трябва да я търпи.

Подминах статуята на Водния ангел в края на градската градина. Трафикът се забави на светофара и ми позволи да продължа на запад към „Кларъндън“.

— Можеш да поразгледаш снимките от последното парти на Бил Брет — рекох.

Мога да надникна и в списъците с даренията на някои политици, за които имам подозрения.

— Ето една от причините да те обичам, Уейн.

— Ще изплюеш ли нещо за снощната стрелба? — попита той.

— Бум — рекох и затворих.

Паркирах пред един от магазините за намалени стоки на веригата „Маршал“ и извървях пеша остатъка от разстоянието до „Бойлстън“. По средата на коридора към офиса забелязах, че нещо не е наред. Входната врата зееше широко отворена. Може би е Зи, рекох си. Или Хоук се е върнал по-рано. А може би беше Анджелина Джоли, решила да ме изненада с подарък за наближаващия ми рожден ден. Но като вечния циник, предпочетох да измъкна револвера 38-и калибър и да го държа близо до дясното си бедро.

Промъкнах се към вратата, спрях и зачаках. Ослушах се за скърцане на пода, а ноздрите ми потрепнаха в опит да уловят евентуално наличие на дим. След малко осъзнах, че се държа глупаво, и влязох.

Офисът ми беше празен. Но не и във вида, в който го бях оставил.

Шкафовете за документи зееха отворени. Чекмеджетата на бюрото бяха извадени, а съдържанието им се търкаляше по пода. Редом с разрязаните възглавници на канапето. Дори репродукциите на Вермер бяха измъкнати от рамките си, а след това небрежно захвърлени. Това до известна степен изясняваше нещата — неканените ми гости определено не бяха любители на старите холандски майстори. Проверих съдържанието на преобърнатото дясно чекмедже. Магнумът .357 си беше на мястото. Прехвърлих се на най-горния шкаф и с облекчение установих, че бутилката „Бушмилс“ е непокътната.

Бих могъл да се обадя на Франк Белсън или на Хийли. Но те щяха да ме посъветват да пия една студена вода. Защото онзи, който беше решил да обърне офиса с главата надолу, със сигурност бе използвал ръкавици. Почуках на вратата на дизайнерското студио отсреща. Попитах двете много високи и много привлекателни жени дали са забелязали нещо необичайно.

И двете казаха не.

Попитах ги дали подозират колко много зло се крие в душата на мъжете.

Те с недоумение се спогледаха.

Прехвърлих се на съседната агенция за недвижими имоти с двама служители.

Получих същите отговори, но без да задавам втория си въпрос.

Върнах се в разхвърляния офис. Събрах репродукциите на Вермер, сложих ги в рамките и ги окачих на съответните гвоздеи. Изправих се насред купчината папки и служебна кореспонденция и внимателно ги огледах. Тази вляво беше леко кривната в единия край.

Затворих вратата, отворих прозореца и си сипах два пръста „Бушмилс“ черен етикет в чашата за кафе. Откъм „Бъркли“ подухна ветрец, който раздвижи разпилените по пода хартии. Върнах телефонната слушалка на мястото й. От разпраното канапе стърчаха грозни късове пълнеж. Непоправимо счупеният принтер беше захвърлен в ъгъла. Спуснах щорите, отпих още една глътка „Бушмилс“ и се загледах внимателно в картината на Вермер. Младо момиче по време на урок по музика. С ноти в ръка, то изглеждаше смутено от присъствието на художника. На учителя й видимо не му пукаше.

Прибрах уискито, зарязах листовете хартия на пода и заключих след себе си.