Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (4)

4

Единият от мъжете притискаше носа си с длан. Между пръстите му шуртеше кръв. Браво на Хенри.

— Ако пак ме доближиш, ще пострада и плювалникът ти! — каза той.

Другите двама не го чуха. Вниманието им беше привлечено от експлоръра, който закова на няколко метра от портала, а Зи и моя милост изскочихме навън и шумно затръшнахме вратите след себе си. Образувахме две щастливи групички под сводестия портал. Всички мълчаха, без да помръдват. После Хенри направи крачка назад и леко свали гарда.

— Хубава вечер — рече той.

Единият от мъжете имаше матова кожа и беше масивен като противопожарен кран. Татуираният му врат беше по-голям от главата. Беше кривоглед, но си беше оставил тънки мустачки и козя брадичка, а късо подстриганата му черна коса беше сресана надолу, за да прикрие олисяването на челото. Другият беше чернокож с продълговато лице и рехава брада, а очите му имаха типичното мрачно изражение на закоравял пандизчия. Но не пропускаха нищо. Местеше поглед ту към мен, ту към Зи в очакване на някакъв сигнал за началото на играта. Третият, с разбития нос, беше най-високият. Беше по-стар, може би някъде на моите години. Имаше гъста кафява коса и лице на невестулка. И той си беше оставил козя брадичка, леко прошарена.

Не ме изпускаше от поглед. Нямаше как да изглежда страшен с разбития си нос, който продължаваше да притиска с длан.

— Няма ли да ни представиш. Хенри? — рекох аз.

— Да, разбира се — кимна дребничкият ми приятел. — Това са Мо, Лари и Красавеца.

— Радвам се да се запознаем, момчета — усмихнах се аз. — Особено с теб, Красавец. Много съм слушал за теб.

— Върви да се шибаш — изръмжа Кривогледия и дебелият му врат потъна в яката на коженото яке.

— Колко ви платиха за тая работа, момчета? — продължих аз. — Питам, защото според мен не си струва…

— Майната ти.

— Грубият език ме плаши — обади се Зи. — А теб?

Пищовите бяха подръка. Както винаги. Но никой не посягаше към тях, защото всички бяха наясно, че сторят ли го, връщане назад няма. Стояхме на няколко крачки едни от други, скупчени под странен ъгъл. Трима на трима. Никой не се решаваше да направи първата крачка. Чувахме само грохота на прибоя и свистенето на вятъра. Прехвърлих тежестта си върху другия крак. Наскоро се бях сдобил с работни обувки „Ред Уингс“ със стоманени върхове. Точно за подобни случаи. Чувствах се добре с тях. Стабилен и непоклатим като скала. До мен Зи отпусна рамене и раздвижи схванатия си врат. На крачка от него, Хенри изстреля една храчка към ничията територия между двете групи.

— Изчезвайте — казах аз. — И повече да не съм ви видял.

Чернокожият беше висок почти колкото мен и по всичко личеше, че е прекарал много време в залата с тежести. Бицепсите му потрепваха като живи под черното дънково яке. Устните му се разтеглиха в крива усмивка и разкриха два златни зъба. Дланта му погали рядката брадичка.

Що не вземем да ви видим сметката на всичките? — рече той. — На мен ни най-малко не ми дреме.

— Изобщо не ми дреме — поправих го аз. — В обикновен разговор не бива да използваш толкова двойни отрицания.

— Върви на майната си — рече той.

— Точно така — отбелязах.

— Значи така, а? — обади се Хенри и отново зае бойна стойка. — А какво ще кажеш да ти сплескам задника на главата?

Кривогледия направи първия ход. Изкара ми въздуха с удар в гърдите и ме запрати към една от дебелите колони. Продължи със серия небрежни къси крошета в ребрата, които прекъснах с отмерен удар с глава, който го отхвърли назад. Зи вече беше поел грижата за чернокожия джентълмен. Силен десен прав попадна в слепоочието му. Кривогледия отново замахна и аз инстинктивно вдигнах ръце да се предпазя. Блокирах го и му нанесох втория удар. Третият беше замислен като десен прав, но в последния момент се превърна в кроше, а пространството под колоните беше достатъчно широко, за да направя хубаво завъртане на опорния си крак. От силния удар Кривогледия политна. Обърнах се към Зи, който беше стиснал своя човек за яката с дясната си ръка и го налагаше с лявата. Кривогледия възстанови равновесието си и опита нова атака. Краката ме сърбяха да изпробвам новите си обувки. Стоманеният връх на дясната потъна в пищяла му. Разнесе се звучно пропукваме. Противникът ми изгуби равновесие и се просна на цимента. Бликна кръв. Много кръв. Десният ми юмрук започна да отича, но дишането ми остана под контрол. Наведох се и издърпах автоматичен пистолет, 45-и калибър, от колана на Кривогледия. Зи се обърна да ме погледне. Черната коса почти покриваше очите му, а на лицето му грееше усмивка. Кракът му притискаше шията на чернокожия. Лицето на нещастника беше цялото одрано и разкървавено от удара в грапавия цимент.

Зи се наведе и измъкна един глок от джоба на якето му.

Човекът на Хенри беше успял да избяга, възползвайки се от суматохата.

Белият анцуг на Хенри беше оплескан с кръв. Той наведе глава да се огледа и усмивката му се стопи.

— Мамка му! Някой ще трябва да плати химическото чистене!

— Имам едно страхотно предложение за вас, момчета — обадих се аз.

— Майната ти! — изръмжа Кривогледия.

В погледа на Зи се появи отвращение.

— Тоя не може да се бие — рече той. — А и му липсват вербални умения.

— Чуйте какво ви предлагам — продължих аз. — Казвате кой ви е наел и няма да викам полиция.

— Вие ни нападнахте, мамка му — изпъшка Кривогледия. Беше се свил на кълбо и държеше наранения си пищял.

Чернокожият се надигна да ни погледне, после затвори очи. И не прие офертата ми.

— Е, добре — казах, измъкнах джиесема си и набрах 911. Измърморих набързо адреса и затворих.

— Добре де, става — рече Кривогледия. — Зарежи тая работа.

— Означава ли това, че си готов да ни сътрудничиш?

— Не викай ченгетата, защото съм под гаранция.

— Може би трябва да си потърсиш друга работа — каза Зи.

— И да не се биеш като мадама — добави Хенри.

— Това също.

— Майната ви и на двамата — изръмжа Кривогледия.

— Внимавай, защото кръвта ти цапа новите ми обувки — предупредих го аз.

Кривогледия бавно се изправи. Поглеждаше ту мен, ту Зи. Приятелят ми продължаваше да притиска шията на чернокожия с подметката си.

— Пусни го — рече Кривогледия. — И ни върнете шибаните пищови.

— Име?

— Исус Христос.

— Съмнявам се — поклатих глава аз.

— Искам си шибания пищов!

— Не става — рекох. — Разполагаш с две секунди да изпееш името. В противен случай ще се видим на повторното ти изправяне пред съда.

— Не знам името й.

— Името й?

— Да. Жена е. Готино тяло и големи ципи.

— Охо — рече Зи.

— Трябваше тя да дойде вместо вас — каза Хенри. — Със сигурност щеше да има по-добри шансове.

— Просто ми предложиха работа — продължи Кривогледия. — Братовчед ми каза да отида да се срещна с мадамата в квартал „Фенуей“. В китайския ресторант. Нали знаеш кафе „Хонконг“?

— Името й?

— Не си го спомням. Бях прекалено зает да й зяпам балкона и да броя кинтите.

— Как поддържате връзка?

— Написа си джиесема на една салфетка. Предупреди ме да звъня само в краен случай.

Зи се усмихна и поклати глава. После помогна на окървавения мъж да се изправи и приглади с длани раменете на дънковото му яке, сякаш беше шивач. Аз се наведох и измъкнах портфейла от задния джоб на Кривогледия. Подадох му го и зачаках. Той се поколеба за момент, после извади една сгъната салфетка и ми я подаде. Прочетох написаното и я прибрах в джоба си.

— Беше ми приятно да работя с вас, момчета — рекох.

Двамата се обърнаха и закуцукаха с мрачни физиономии към очукан шевролет седан, прояден от ръжда. Предното му стъкло беше спукано, а откаченото му гърне започна да се влачи по асфалта, вдигайки купища искри. Миг по-късно таратайката зави на юг по крайбрежния булевард и изчезна в мрака.

— Сега наистина ги ядоса — каза Хенри. — Онзи, който ги е наел, едва ли вече ще си губи времето с такива аматьори.

Аз само повдигнах рамене. Зи се ухили и ме погледна с очакване.