Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (64)

64

Когато звъннах на Луис Бланчард и го помолих за среща, вече минаваше единайсет. Той прие, въпреки че звучеше сънено. Седнах да го чакам на една пейка в градската градина. Точно на половината разстояние между апартамента ми и хотел „Четири сезона“. Дъждът беше спрял, но за всеки случай си бях взел чадъра. В комплект с оръжие 38-и калибър и дебел ненадписан плик, който Хийли ми връчи на паркинга на „Комънуелт“ №1010.

През нощта паркът изглеждаше все така жизнен и зелен под светлината на уличните лампи. Лалетата се поклащаха на лекия ветрен, въздухът миришеше на влажна пръст и прясно окосена трева. Лодките във формата на лебеди бяха прибрани за нощта. В далечината се виждаха закъснели посетители на околните барове и ресторанти, които прекосяваха езерото по извития мост. Бланчард се появи, облечен в кафяв шлифер. Беше небръснат. Очите му бяха помътнели.

— Какво е толкова спешно? — попита той.

Поканих го да седне. Много любезно. Пейката беше мокра, но и двамата бяхме с шлифери и никакъв дъжд не можеше да ни попречи.

— Щеше да е по-добре, ако знаех за развода — рекох.

Той разтърка наболата си брада и се облегна назад. Или по-скоро се излегна и изпусна въздуха от гърдите си като спукан балон.

— От къде на къде? — попита. — Това на никого не влиза в работата! А на всичкото отгоре не се състоя, защото Рик умря.

— Рано или късно щеше да се разбере — напомних му аз.

— Естествено. Но защо трябва да става в разгара на тоя цирк?

— Имаш право.

Бланчард замълча. На мостчето се появиха още хора. Отнякъде долетя патешко крякане. Вероятно призив към младото поколение.

— Защо ме наехте, след като всичко е толкова тайно? — попитах.

— Надявахме се, че ще помогнеш. Но после Рейчъл реши, че е по-добре да работим с ченгетата.

Отправих му класическия недоверчив поглед на Спенсър. Получи се наистина много добре.

— Какво? — реагира той. — Май си обиден, че те освободихме, а?

— По-скоро объркан.

— От юридическите формалности.

— От много неща — поправих го аз. Например защо Рейчъл поиска да открия убийците на съпруга й, след като сама ги е наела?

— Да не си се побъркал? — изсъска той. — Или просто се опитваш да я рекетираш, за да измъкнеш малко пари, срещу които няма да продадеш бълнуванията си на вестниците?

— Не — поклатих глава аз.

— Какво тогава?

— Мисля, че наистина не знаеш.

Бланчард се извърна да ме погледне. В очите му се четеше презрение, примесено със съжаление — две чувства, които много трудно се появяват заедно.

— Какво?

— В онази нощ Уайнбърг не ти се е обадил, защото му е било наредено да отиде сам.

— Исусе!

— Рейчъл го е повикала навън — добавих. — Тя е платила, за да го ликвидират.

— Какви ги дрънкаш, мамка му?

Подадох му дебелия плик. Той го погледна така, сякаш му предлагах професионално опаковано лайно.

— Есемеси между Рейчъл и Рик — поясних аз. — Инструкциите са максимално точни и ясни.

Не отмествах очи от неговите. Визуалният контакт е ключов похват при блъфа.

Той отвори плика и прегледа първите няколко страници. После сякаш се вцепени. Гледаше право пред себе си, сякаш най-важното нещо на света беше трафикът по мокрия асфалт на „Бойлстън“.

— Ти ли измисли всичко това?

— Не, авторката е Рейчъл. Обидата от аферата с Джема е била много дълбока, но един развод би означавал окончателен разрив с компанията.

— Пълни глупости!

— Май вече няма значение какво мислиш ти — отвърнах. — Ще предам всичко в ръцете на капитан Хийли.

— Защо тогава казваш най-напред на мен?

— Професионална етика — свих рамене аз.

Той се обърна да ме погледне. Ченето му беше леко увиснало. После сведе очи към плика.

— Откъде го взе?

— Познавам разни хора — отвърнах.

— Хийли все още не знае.

— Не. Но скоро ще научи.

Бланчард ме гледаше изпитателно. Аз мълчах и чаках.

— Ако продължаваш да ме зяпаш по този начин, хората ще си помислят кой знае какво — най-сетне се обадих аз.

Автоматичният пистолет се появи в ръката му далеч по-бързо, отколкото можех да допусна.

— Ставай! — опря го в ребрата ми той. — Веднага!

— Дъждът спря и нощта е прекрасна, не мислиш ли?

— Млъквай! — изръмжа Бланчард. — Млъквай, по дяволите!

— Истина ли е, че семейството на Рейчъл е помогнало на Рик да стартира бизнеса си?

— Да.

Гласът му прозвуча вяло и уморено. Сякаш изведнъж беше остарял.

— Каква обида, по дяволите.

Бланчард не отговори. Водата в езерото отразяваше кремавите глобуси на пешеходното мостче.

— Защо я защитаваш? — попитах. — Тя уби шефа ти.

— Ако си затвориш тъпата уста, нещата ще станат доста по-лесни! — изръмжа той.

— Решил си да ме гръмнеш на място? — изгледах го аз. — Тук, насред градската градина?

— Млъквай!

Вдигнах шеговито ръце и се изправих. Бланчард кимна към пътеката, водеща към парка, изчака ме да тръгна и пое на две крачки зад мен. Не усещах дулото, но знаех, че е някъде там.

— И тъй, кой уби биячите от Вегас?

Той не отговори.

— Знам, че загрявам бавно, но нещата си идват по местата.

— Млъквай!

— Много лоялно от твоя страна, Лу. Тя убива шефа, но ти продължаваш да се грижиш за нея.

Хвърлях въдички, разбира се. Голяма част от тях оказваха своето влияние. Прекосихме „Чарлс“ и навлязохме в парка. Пътеката остана в мрака под едно голямо дърво. Бланчард ми заповяда да легна по очи.

— Предпочитам да не го правя — рекох.

— Млъквай и лягай! — изръмжа той.

Обърнах се с вдигнати ръце и му се усмихнах.

— Бавно и спокойно, иначе ще получиш куршум в гърба — рекох.

Той понечи да се изсмее, после леко се завъртя. От мрака се появи Хенри Чимоли, който изглеждаше малко смешен с моя магнум в ръце, защото пищовът тежеше почти колкото него.

— Хвърли желязото, преди да съм ти пръснал тиквата, шибаняк! — изкрещя той.

— Кажи го така, сякаш наистина ще го направиш, Хенри — посъветвах го аз.

Бланчард изпусна поредната тежка въздишка. Лицето му се разкриви в гримаса, която познавах. Лице на боксьор, осъзнал, че е загубил мача. Пръстите му се разтвориха и автоматичният пистолет падна на влажната земя. Приклекнах, без да го изпускам от поглед, стиснах оръжието и го захвърлих към пътеката.

— Къде е Джема? — попитах.

Бланчард поклати глава.

— А Сикскил?

— Никога няма да узнаеш — отвърна той.

Не успях да намеря подходящ отговор на това, вдигнах ръка и му забих един десен прав в челюстта. Той се олюля, но остана на крака. Избърса кръвта от устата си и кимна. Обърнах се към Хенри и му направих знак да се отдалечи. Той обаче не помръдна. Бланчард зае бойна стойка и тръгна към мен. С мрачен и безизразен поглед. Моето оръжие 38-и калибър все още беше на колана ми, но аз вдигнах ръце и направих крачка напред. Бланчард изпъшка и ме връхлетя със серия силни, но хаотични удари. Един от тях попадна в слепоочието ми, друг ме улучи в бъбрека. Това обаче не можеше да ме спре. Направих крачка встрани и му треснах един ляв прав в носа, комбиниран с десен ъперкът в брадичката. Той се олюля и видимо се стресна. Отстъпих назад и започнах да танцувам около него. Едновременно с това го гледах в очите. Бях сигурен, че иска да ме убие. Стрелна се напред и успя да ме хване за краката. Строполих се върху меката земя, покрита с дебел пласт разлагащи се миналогодишни листа. Претърколих се встрани и му нанесох пробен ритник. После, вече сериозно, забих единия си крак в корема му, а другия — в лицето. Но когато човек няма какво да губи, той се превръща в опасен противник. Бланчард продължаваше да настъпва с протегнати ръце. В първия момент успях да му се изплъзна, но после попаднах в плен на мечешката му прегръдка. Озовах се във въздуха, изведнъж останал без дъх. Той ми нанесе няколко удара с глава и пред очите ми затанцуваха звезди. Някъде отдалече долетя гласът на Хенри, който ме съветваше да си извадя главата от задника. За миг си помислих, че съветът му е географски коректен.

Реагирах с една глава в лицето на Бланчард, после разперих лакти и успях да се изтръгна от хватката му. Първият ми удар попадна в лицето му, а вторият — в слънчевия сплит. Той издаде едно „хъх“, направи крачка назад и падна на едно коляно. Целият беше в кръв. Ожулените ми кокалчета болезнено пулсираха, но все пак успях да възстановя дишането си.

Хенри пристъпи към мен с големия револвер в ръка.

— Това ли е най-доброто, на което си способен?

Свих рамене и попитах:

— Къде е Джема?

— Мъртва е.

— А Сикскил?

— И той е мъртъв.

— Защо?

— Ти не разбираш Рейчъл — рече Бланчард, избърса кръвта от устата си и направи безуспешен опит да се изправи. — Всичко свърши, по дяволите. Край. Точка.

— Ти си убил онези двамата, защото не си знаел, че ги е наела Рейчъл. А когато си го разбрал, вече е било късно.

— Някой ден трябва да надникнеш в историята на семейството й, Спенсър — посъветва ме той. — И да се запиташ дали са имали достатъчно пари, за да спонсорират Рик.

— Къде си скрил Джема и Зи?

— Никъде — отвърна Бланчард. — Онези биячи от Вегас не бяха сами. Придружаваше ги още един, когото наричат Екзекутора. Трябвало да се погрижи за всичко да ги отведе на пистата за кучешки надбягвания, да измъкне от тях всичко, което знаят, а след това да ги закопае дълбоко.

Вдигнах автоматичния му пищов от земята, щракнах пълнителя и започнах да вадя патроните. Прибрах ги в джоба на якето си и му подхвърлих пистолета. После двамата с Хенри затичахме обратно към колата ми. Бланчард остана сам в мрака.