Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (34)

34

Заварих Уейн Косгроув да чака пред входната ми врага. Отключих, а той мълчаливо ме последва до втория етаж. Влязох в кухнята. Обзета от любопитство, Пърл започна да души Уейн. Измъкнах две бутилки бира от хладилника, отворих ги и подадох едната на Уейн. Вместо да ми благодари, той отпи голяма глътка и попита:

— Какво става, по дяволите?

— Оставих ти съобщение.

— В което казваш, че ще се обадиш, когато можеш. На това съобщение ли му викаш?

— Аха.

— Редакторите ми дишат във врата, защото всички телевизионни канали предават на живо от Ривиър! — оплака се той. — А единственият човек, който може да хвърли някаква светлина върху нещата, изведнъж започва да се крие!

— Май наистина си ядосан.

— В кабинета ми има два претъпкани шкафа с папки, на които пише „Услуги за Спенсър“.

Седнах на високото столче пред барплота, който разделяше кухнята от трапезарията. Пърл се настани в краката на Уейн, вдигна глава и го зачака да каже нещо. Аз отпих малко бира и кимнах.

— Обещавам да ти разкажа цялата история, но когато мога. В момента не съм сигурен, че имам нещо за теб. Просто защото не разполагам с доказателства. А и това, което си мисля, че знам, ми звучи доста безсмислено.

— Ще се задоволя и с неофициалното ти мнение.

Кимнах и станах да сипя малко храна в купичката на Пърл. Тя отиде да я подуши, после се върна обратно при Уейн.

— Ял ли си? — попитах.

— Чакам те цели четири часа — отвърна той.

— Хубаво е да си търсен.

— При последния ни разговор се интересуваше от казината в Ривиър, по-специално от покупката на апартаменти на Ривиър Бийч.

— Вярно е.

— А сега някой откъсва главата на Рик Уайнбърг и я оставя в Ривиър.

— И това е вярно.

— После чувам, че си започнал да работиш за Рейчъл Уайнбърг — добави Уейн.

— Какво ще кажеш за пържено пиле? — попитах. — Ти си южняк, нали така? Имам и малко къдраво зеле, което мога да задуша в сусамено олио и лимон…

— В някои южни щати като нищо ще те арестуват за подобна рецепта — отвърна той.

Извадих от хладилника няколко парчета пиле и започнах да ги подсушавам с домакинска хартия. После се пресегнах към полицата за черен пипер, едра сол и чесън на прах, изрових стария чугунен тиган (подарък от Сюзан), налях в него малко фъстъчено олио и го поставих на печката да се загрее.

— Трябва да се чувстваш горд, защото аз не пържа пиле за всеки.

— Бас държа, че и без друго щеше да изпържиш за себе си — засече ме той.

— Сигурно — свих рамене аз, помълчах за момент, после добавих: — Току-що получих доста зловещо предупреждение от управителя на „Лилавият банан“.

— Какво по-точно?

— Напомни ми, че Хоук е извън града. Нещо против малко повече подправки?

— Не — отвърна Уейн и отиде да си вземе още една бира от хладилника.

Беше облечен със син блейзър и кафява плетена вратовръзка. Бях сигурен, че джинсите и обувките му бяха същите, които носеше и при последната ни среща.

Отсипах малко мляко в една купа, счупих вътре няколко яйца и щедро полях всичко това с лют сос „Кристал“. Разбих сместа до приятен оранжев цвят. Размесих подправките с брашно и предпазливо докоснах тигана, за да проверя колко се беше нагорещил. Оказа се, че му трябва още малко.

— И тъй, ти свързваш Уайнбърг с продажбите на апартаменти, така ли?

— Да — отвърнах. — Освен това извоювах много добра цена за собствениците.

— А след това някой го уби.

— Вероятно за да провали сделката.

— Но ти продължаваш да работиш по нея? — сбърчи вежди Уейн. — Нещо не те разбирам.

— Рейчъл Уайнбърг е толкова впечатлена от непреклонния ми характер, че реши да ме наеме. За това може би са спомогнали и добрите думи, изречени от един капитан от полицията.

— Сигурно се шегуваш! — втренчено ме изгледа Уейн.

— Не — отвърнах аз и отпих глътка бира. — Получих лична покана и от дясната ръка на Уайнбърг.

— И какво откри за този човек преди преждевременната му смърт?

— Че е силно впечатлен от творчеството на Луис Карол.

— Но всичките ви усилия се оказаха напразни, така ли?

— Съпругата му не мисли така. Тя е твърдо решена да довърши проекта, който нарича „последната мечта на Рик“.

— Много поетично — рече Уейн. — Ще разрешиш ли да го цитирам?

— Питай нея.

— Опитах, но хората й във Вегас ми затварят телефона.

— Ще видя какво мога да направя.

Уейн се усмихна, за пръв път от началото на неочакваната си визита. Може би си представяше пърженото пиле. Опитах олиото. Все още не беше достатъчно горещо. Номерът беше да откриеш точно колко да нагорещиш тигана. Ако олиото не се загрее достатъчно, пилето става мазно.

— Твоите хора ще продават ли, ако офертата остане?

— Вероятно.

Уейн кимна и довърши бирата си. После пристъпи към прозореца и пъхна ръце в джобовете на износените си джинси.

— И тъй, кой го уби? — попита той.

— Тук нещата са доста къдрави…

— Колко къдрави?

— Колкото козината на мечка гризли.

— По мнението на ченгета, които познавам, това е дело на мафията — сви рамене той. — Тя не иска легален хазарт на своя територия.

— Това ли чуваш?

— Подозирам — поправи ме той. — Но не знам дали идеята е местна, или е внесена отвън.

Отново опитах олиото. Брашното съскаше и пукаше, а цветът му стана кафяв. Заех се с пилето. Всяко парче трябваше да бъде добре оваляно в брашното с подправките, а след това потопено в сместа от яйца с лютив сос и повторно оваляно в брашното. Едва след това можеше да се пристъпи към пържене.

Усилията ми заслужиха още една бира. Втора поред. Уейн вече беше на третата. Телефонът му иззвъня. Той се извини и отиде в далечния ъгъл на трапезарията, където започна разгорещен спор с някакъв редактор от „Глоуб“. После, след като спорът беше разрешен, се върна с празна бутилка в ръка.

— Слуховете ще ме убият — въздъхна той.

— Марио Пузо със сигурност би ги харесал — отвърнах аз. — Или онзи, който пише от негово име.

— Проблемът е там, че не си сигурен.

— Почти всичко по този случай изглежда объркано.

— Защо просто не го зарежеш?

— Хенри Чимоли поиска помощ. А сега най-вероятно вече си брои парите.

— Какво всъщност знаем? Че само двайсет и четири часа след като си осигурява изключително съблазнителен имот за своя проект, Рик Уайнбърг намира смъртта си.

— Така е.

— Но не знаем кой и защо го е убил. Подозираме организираната престъпност — местната или онази в Лас Вегас.

— Това е горе-долу всичко — казах аз.

— Какво следва оттук нататък?

Извадих изпържените късчета пиле и ги наредих върху предварително подготвената домакинска хартия. После взех вилицата и повторих процедурата с гърдичките, които чакаха реда си в млечния сос. Загрях един дълбок тиган и изплакнах зеленчуците.

— Ти си типичен янки — отбеляза Уейн, душейки аромата им. — Чувал ли си за колард, онова растение, което е нещо средно между зеле и броколи?

— Чувал съм и за овесено брашно с подправки, на което му викат „талула“ — отвърнах аз.

Уейн дойде да ме гледа как готвя.

— Имаше една жена, която работеше за Уайнбърг. Бяха я уволнили току-що — рекох. — Но не е изключено и да са я убили.

— А останалите служители? Около него със сигурност е имало доста такива.

— Избрах друг подход. Обърнах се към Харви Роуз.

Добавих сусамено олио в тигана и се заех да кълцам зелето.

— Какво ти каза той?

— Хората му побързаха да окачат табелата „Не ни безпокойте“, което, преведено на нормален език, означава „Върви на майната си“.

— Написах първия материал за него още докато преподаваше в Харвард — каза Уейн. — Бих могъл да му звънна и да измъкна нещо. Знаеш ли, че днес взех интервю от него след опелото на Уайнбърг? По дяволите!

— Какво каза той?

— Неофициално и само за твоите уши — предупредително ме изгледа Уейн. — Каза, че вероятно ще се откаже от конкурса за казино лицензите.

Хвърлих къдравото зеле в дълбокия тиган и започнах бързо да го разбърквам. На един рафт над мивката държах два прекрасни домата, с които се бях сдобил на Френския пазар. Извадих чиниите и още две бири. За десерт мислех да предложа малко бърбън.

— Уплашил се е, така ли? — попитах.

— А ти на негово място нямаше ли да се уплашиш?

— Всеки се плаши от някого — рекох. — Така е устроен светът.

Уейн поклати глава и се усмихна.

— Никога не се доверявай на детектив, който обича да чете.

Отвърнах на усмивката му и започнах да пълня чиниите с пилешко и зеленчуци. Доматите нарязах в отделна чиния.

— Ето ти храна за размисъл — рекох.