Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (27)

27

Две нощи по-късно, някъде към четири сутринта, някой заблъска силно по вратата на апартамента ми. Пърл скочи и започна да лае, а аз изстенах и я последвах в антрето. Надникнах през шпионката и видях двама полицаи. Хванах Пърл за каишката и отворих.

— Платил съм почти всички глоби за паркиране — рекох.

— Капитан Хийли иска да ви види — рече единият от полицаите, нахлупил фуражката ниско на челото си.

Другият приличаше на негов близнак — висок точно колкото него, с идентична униформа на полицай от Масачузетс. Бяха яки, с квадратни челюсти и мрачни физиономии.

— Няма проблем. Искате ли кафе?

— Хийли иска да ви види веднага.

Държах с два пръста нашийника на Пърл, която продължаваше да ръмжи и да показва зъби. Не можех да я обвинявам. И двамата се нуждаехме от освежителния си сън.

— А ще имате ли нещо против преди това да си обуя панталона?

Десет минути по-късно вече бях на задната седалка на полицейската кола, която пое на изток към „Стороу“, а след това зави на север и хлътна в тунела. Отразената светлина на лампите за миг проблесна в предното стъкло, а после отстъпи мястото си на истинската, появила се в далечния край на тунела.

— Има и по-пряк път към Областната прокуратура — казах аз.

— Отиваме в Ривиър — рече полицаят зад волана. И двамата не си бяха направили труда да се представят. — В момента Хийли е там.

— Значи някой е умрял — рекох аз.

Шофьорът замълча и продължи да насочва колата на север, към магистрала А1.

— Това има ли нещо общо с господин Чимоли? — попитах.

— Не го познаваме — отвърна другият.

Отпуснах се на седалката и загледах доковете от двете страни на реката и полегатите хълмове, спускащи се към океана. Ярката изкуствена светлина около хълмовете влизаше в остър контраст с черната нощ. Напуснахме магистралата, а останалата част от пътя изминахме в компанията на дълга поредица от включени синьо-червени светлини.

Така стигнахме до просторния паркинг пред някогашната писта за кучешки надбягвания. Част от него беше заета от десетки полицейски коли, както на щатската полиция, така и на местната от Ривиър. Безкрайно дълга жълта лента ограничаваше достъпа още от входа на паркинга. Отвъд нея се виждаха микробусите на криминалистите, следвани от няколко телевизионни екипа, които заснемаха всяка тяхна стъпка.

Единият от моите придружители слезе и отвори задната врата, а след това махна на някого. Слаба жена с безучастно лице и значка на полицейското управление в Ривиър ме пропусна, без да задава въпроси. Предположих, че не е била информирана за появата ми.

— Където и да отида — долетя гласът на Хийли някъде отвъд дългата редица паркирани седани.

— И аз съм там.

— Голям късмет, няма що — отвърна Хийли.

Последвах го между подредените плътно една до друга коли, които чакаха да бъдат откарани бог знае къде. Наложи се да се плъзгаме странично, за да можем да минем. От пролива подухваше топъл солен вятър.

— Нямаше как да не се разсмея, когато чух името ти — рече Хийли. — Просто си падаш по тези неща, нали?

Хийли беше кльощав, среден на ръст, с големи ясносини очи. Беше с евтин син костюм и червена вратовръзка. Посребрената му коса беше подстригана късо.

— И тъй, кой е умрял? — попитах аз.

Продължавах да го следвам покрай дългата редица коли. След известно време свърнахме вляво и излязохме на празно пространство, запълнено от фотографи криминалисти и всякакви други технически лица. Хийли спря на крачка от съвсем обикновен шевролет малибу. Един от петте милиарда автомобили по света, произведени за всекидневна употреба. На пръв поглед изглеждаше съвсем нормално — без дупки от куршуми, без надписи и символи, изрисувани с кръв.

Продължих напред, докато Хийли не ме спря с ръка.

— Кога за последен път си оставал без думи? — попита ме той.

— Отдавна.

— А как успя да се забъркаш в акцията на тази комарджийска мафия?

— Един приятел ме нае.

— Кой?

— Виж какво ще ти кажа, Хийли. Нямам проблем да ти разкрия картите си, но не и преди ти да свалиш своите. Все пак дължа обяснение на Пърл защо стопанинът й е бил вдигнат от леглото посред нощ.

— Имаш ли здрав стомах?

— Предполагам, след като ям кренвирши на стадиона.

Хийли сви рамене и ми направи знак да го последвам. Криминалистите се отдръпнаха от зейналия багажник на шевролета, осветен от два преносими прожектора.

Не казах нищо. Наистина бях останал без думи.

— Открил я е нощният пазач и е позвънил в полицията — поясни Хийли. — Бивше ченге, също като кучето. Само че кучето е превъртяло.

— Бас държа, че е така.

— Виждал ли си някога подобно нещо? — попита ме Хийли.

— Не съм.

Изведнъж ми стана трудно да дишам. Не можех да откъсна поглед от вътрешността на багажника.

— Но я познаваш, нали?

— Да.

— Колата е под наем — добави Хийли. — Наел я е лично, на свое име.

Кимнах.

— Шибана бъркотия.

— Да.

— Нали ти казах, че ще останеш без думи? — каза Хийли и двамата с другото ченге се ухилиха.

— Съобщили на съпругата му? — попитах.

— Пътува насам. Взела е първия самолет от Вегас. Бодигардът ни каза за теб.

Отново кимнах.

— Налага ли се тя да идентифицира тялото?

— Няма тяло обяви младият полицай, който ни донесе кафе. — Само гадната глава на Уайнбърг.