Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (21)

21

На следващия ден нямаше новини от Уайнбърг и компания. Докато разхождахме Пърл, няколко пъти проверих телефонния секретар в офиса. Обаждания липсваха. По-късно се насочихме към Харвард Скуеър и хапнахме леко в „Ръсел Хаус“, поливайки храната с блъди мери.

В пет следобед отидох с колата до фитнес клуб „Харбър“ и изпратих Хенри до дома му. Той паркира пред сградата и пое към апартамента си с голяма пластмасова бутилка червено вино под мишница. Всичко изглеждаше спокойно.

Върнах се в офиса да проверя пощата си с тайната надежда, че Уайнбърг или Бланчард са пъхнали някоя бележка под вратата. Нямах този късмет. Събрах сметките, струпани под процепа на вратата. Навън се свечеряваше. Отворих един прозорец, настаних се удобно в стола си и се замислих по въпроса с вечерята. Сюзан беше споменала „Грил 23“ — заведение, което харесвах. После изведнъж се сетих за „Майърс и Чан“ в „Саут Енд“ и се въодушевих от идеята за корейско барбекю.

Накрая Джема Фрейзър почука на вратата.

— Може би идвате да ми препоръчате някой добър ресторант? — попитах я аз, докато леко издърпвах дясното чекмедже.

Очаквах дамата да е придружавана от Бланчард или някой друг като него. Но вратата се захлопна след нея и тя се настани на стола за посетители. Бутнах чекмеджето обратно.

— Офисът ви изглежда точно както си го представях.

— В момента събирам пари за светеща табела с димящ пистолет — информирах я аз.

— И истинският ви глас ми харесва повече — отвърна тя.

Скромно свих рамене.

Беше облечена с безупречна кремава рокля, леко пристегната в талията, за да подчертае формата на загорелите й рамене. На лявата китка носеше две тънки златни гривни, а тъмната й коса падаше свободно на раменете.

Погледът й се спря за момент върху репродукциите на Вермер на стената, а веждите й леко помръднаха.

— Е, в крайна сметка успяхте да привлечете вниманието на Рик.

Нищо не казах.

— Той не е доволен.

— Ще ми се пръсне сърцето.

Джема седеше силно изправена на стола за посетители — с прибрани колене и високо вдигната глава. Ухаеше превъзходно. Но и какво друго да очакваш от жена с такъв акцент.

— Значи Рик Уайнбърг е ядосан — рекох. — Какво ще правим сега?

— Той все още не желае инвестиционните му планове да стават обществено достояние.

— Решението е негово.

— На този етап не желае и да преговаря с хората от сградата добави тя и намести гривните на китката си в очакване на отговор.

— Или едното, или другото.

— Тук съм, за да ви дам двайсет хиляди долара, в замяна, на които трябва просто да се оттеглите.

Подсвирнах. Съвсем лекичко.

Тя се усмихна, но продължи да изучава лицето ми с поглед.

— Флиртувате ли? — попитах небрежно.

Усмивката изчезна. Очите й замръзнаха неподвижно.

— Двайсет бона, за да не правя нищо? — пожелах да се уверя аз.

Тя кимна и кръстоса безупречните си крака. Носеше хубави обувки от тъмнокафява кожа, с високи токове и изящни каишки.

— Ще скрепим ли сделката с по едно питие?

— Не поклатих глава.

— Човек с принципи, а?

— Не си падам по хора, които пращат мутри на обикновени граждани.

— Това беше недоразумение.

— Сериозно?

— Трябваше само да отправят предупреждение, без никакви грубости.

— Което не им попречи да пребият един от моите сътрудници.

— А вие не ги ли пребихте няколко дни преди това?

Свих рамене.

— И тъй, кой е виновен в крайна сметка? — попита тя.

— Задръжте си парите — рекох.

— Много добре — вдигна вежди тя. — Прекрасно.

— Ако продължавате с тази гримаса, веждите ви като нищо ще залепнат за челото.

Веждите се върнаха в нормално положение. Начервените устни се присвиха.

— Правиш огромна грешка! — наведе се напред тя.

— Стига бе!

— Рик няма да бъде доволен.

— Не думай.

— Офертата е изключително щедра — изправи се Джема, приглади роклята си с длан и погледна през прозореца към светлините на Бъркли стрийт.

— Ще чакам да се обадиш — рекох. — Моята оферта е много ограничена. А за всеки случай ще добавя, че информацията ще стане публично достояние дори и в случай че бъда… хм… възпрепятстван.

— Не съм очаквала друго.

Написах номера на джиесема си върху една от визитките си и й я подадох. Тя я пое, завъртя се на токове и напусна офиса ми. Звучното почукване бързо заглъхна по коридора.

Обади се петнайсет минути по-късно.

— Господин Уайнбърг би желал да те покани на вечеря — обяви тя.

— Мили боже! — стреснах се аз. — Какво да облека, мамка му?

— Значи приемаш?

— Може ли да взема някого със себе си?

— Твоят сътрудник?

— Не — поклатих глава аз. — Предполагам, че господин Уайнбърг ще се погрижи за сметката.

— Разбира се.

— В такъв случай ще доведа своя психоаналитик.

— Както искаш — съгласи се тя, а след това съобщи името на ресторанта и часа на срещата.

После изведнъж се оказах с прекъсната линия насред празния офис. На лицето ми изплува широка усмивка. Какво да облека, наистина?