Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (18)

18

Рано на другата сутрин отново заех позиция пред хотел „Четири сезона“ — този път в мустанга на Зи, паркиран на много удобно място до оградата на градската градина. Наскоро лакираното тъмнозелено купе блестеше без нито едно петънце, бежовата тапицерия светеше от чистота. Правех всичко възможно да не ръся трохите от поничката си по пода, но силно се съмнявах в успешния край на тази деликатна операция.

— Какво знаем досега? — попита Зи.

Разтворих адвокатската папка, в която бях прибрал дългия факс, получен през нощта от Фортунато.

— След внимателен анализ на десетте страници документи за собственост и съпътстващите ги книжа мога да кажа, че Уайнбърг притежава „Уандърленд“.

— Това не е ли моментът, в който следователят трябва да каже „бинго“?

— Точно така.

— Но без сградата на Хенри той не може да сложи ръка на крайбрежната ивица?

— Животът е бряг.

Зи кимна. Дъхът му миришеше на Листерин и ментови бонбони, но кървясалите му очи издаваха поглъщането на няколко питиета. Предпочетох да премълча.

— Въоръжени сме с достатъчно информация, за да поканим господин Уайнбърг и компания на масата за преговори — добавих.

— Това ли ни е задачата?

— Не ми се ще да пропусна удоволствието да съобщя на Уайнбърг, че разполагаме с всички документи. А преговорите са работа на адвокатите.

— Бива ли го твоя човек във Вегас?

— Ако беше малко по-висок, цена нямаше да има.

Подадох му папката и той потъна в четене. През това време аз насочих вниманието си към оживената дейност на портиерите пред входа на хотел „Четири сезона“. Кокалчетата на дясната ръка на Зи все още бяха ожулени и подути.

Двайсет минути по-късно поехме след линкълна на Уайнбърг, шофиран от Бланчард. Лимузината се насочи към центъра и потъна в тунела, който водеше към Източен Бостън и Ривиър. До обед успяхме да проследим двамата мъже при огледите на цели шест празни парцела. Един от тях обиколиха пеша, като оглеждаха внимателно всяка трапчинка по изоставената писта за кучешки надбягвания. Уайнбърг беше облечен подходящо за случая с ботуши, джинси и моряшко брезентово яке. Истински представител на работническата класа. И Бланчард се беше пременил в подобен екип, само че неговото яке беше зелено и го стягаше в раменете. Носеше слънчеви очила и непрекъснато се озърташе, докато Уайнбърг разговаряше с някакъв човек, който носеше измервателна апаратура.

— Много вълнуващо — отбеляза Зи.

Бяхме паркирали сред струпаните пред входа на пистата коли и вероятно биехме на очи не по-малко от Хъмфри Богарт.

— Не ти ли обещах вълнуващи преживявания?

— Обеща ми — кимна той.

Белезите по лицето на Зи бяха придобили подчертано жълто-розов цвят. Той завъртя огледалото и се зае да ги разглежда.

— Много искам да сритам топките на тоя изрод — каза той.

— Неговата дясна ръка твърди, че нямат нищо общо с побойниците.

— Дрън-дрън.

— Вероятно.

След известно време зарязахме компанията да се рови в калта и тръгнахме обратно към „Уандърленд“. Там слязохме от колата и тръгнахме да обикаляме просторния буренясал паркинг. В съседство с него имаше купчина ръждясали железа, очевидно остатъци от отдавна отминалите дни на плажни забавления. Сред тях личаха останки от виенско колело и увеселителни колички с гумени брони.

Зи не изоставаше, въпреки че продължаваше силно да куца. Накрая стигнахме до голямата централна трибуна със заключени остъклени врати. На една от тях беше залепена табела с надпис БЛАГОДАРИМ ЗА 75-ТЕ СТРАХОТНИ ГОДИНИ. Отдръпнах се крачка назад и я изритах. Старата, силно ръждясала врата изскочи от пантите си.

— Да речем, че така я заварихме.

— Естествено — рече Зи и се вмъкна след мен.

Пространството под седалките вонеше на плесен и урина. Обзавеждането отдавна го нямаше, но по стените все още личаха местата за закрепване на мониторите за проследяване и повторение на гонките. Над грил бара все така висеше табелата. Подът беше покрит с шахматно подредени червени и бели плочки, които се издигаха полегато към основите на трибуната. Вратите, които водеха натам, бяха отдавна разбити. Останах с впечатлението, че това място доскоро е било използвано от бездомници. За това свидетелстваха следите от огън в средата на помещението, а също така купчината кашони и парцали ви одеяла покрай стената. Излязохме навън. Калната писта за надбягвания беше обрасла с бурени, достигащи половин човешки ръст. Между седалките на първите редове бяха избуяли диви лози, а по напречните покривни греди птици бяха свили гнезда. Настаних се на една от седалките и насочих поглед към старата писта.

— Едно време в Бокс Елдър имахме казино — рече Зи. — И то беше единствената причина хората да се отбиват от магистрала триста трийсет и седем. Е, малка част от тях идваха и да отстрелват лосове…

Кимнах.

Погледът на Зи се плъзна по полуразрушените трибуни.

— Защо са нарекли това място „Страната на чудесата“?

— Заради неговата мащабност и величие.

— Къде ги виждаш?

— Някога тук е имало лунапарк — рекох. — Преди много години.

— Когато си бил млад?

— Още по-рано. Помня, че на брега имаше увеселително влакче с колела от железопътни вагони и виенско колело. После лунапаркът изчезна, но пистата за кучешки надбягвания запази името „Уандърленд“.

Над огромния терен цареше необичайна тишина, нарушавана единствено от потракването на пневматичен чук, което долиташе от някоя работилница наоколо. Вятърът свиреше между счупените стъкла и разлюляваше тревата и бурените във вътрешното пространство на пистата.

— Тежка нощ? — попитах.

— Не.

— Преди време Сюзан ме напусна и изведнъж се почувствах загубен — рекох. — И започнах да пия.

— Аз не съм загубил нищо.

— Беше нападнат. Един от тях е бил въоръжен. Това със сигурност ще ти се случи отново, особено ако продължиш да се занимаваш с това.

— Добре съм.

От тона му личеше, че не желае да говори на тази тема. Кимнах и се вслушах във воя на вятъра. Погледът ми се спря върху купчина ръждясали клетки за кучета. Замислих се за съдбата на някогашните дресьори. Надявах се да са намерили по-добра работа. Зи докосна лицето си и закуцука към колата.

Пристигнахме на следващия парцел точно навреме, за да видим как черният линкълн потегля. Последвахме ги при огледа на още три терена. Самолетът на Сюзан кацаше след няколко часа и аз направих опит да овладея нетърпението, което ме обземаше. Надявах се да успея с малко късмет. По отношение на храната се опитах да си представя няколко различни опции за вечеря.

— Аз предпочитам да гледам госпожица Фрейзър обади се Зи. — Страхотни крака.

— Не забравяй, че именно тя изпрати мутрите в „Оушън Вю“, които ти избиха един зъб и прецакаха коляното ти.

— Няма как да забравя — поклати глава Зи. — Гледам я така, сякаш съм срещнал гърмяща змия в пустинята.

— Но гърмящата змия в пустинята може да бъде много опасна.

— Може — съгласи се Зи. — Зависи къде ще те ухапе.

— А в резервата имахте не само казино, но и змии, така ли?

— Казиното го отвориха, след като получих стипендия. Когато се прибрах у дома, много хора се радваха, че го строят. Може би защото получаваха редовно чекове в пощенските си кутии.

Според мен никой в Ривиър няма да сключи същата сделка.

— Може би, с изключение на Хенри — отбеляза Зи.

— Дано.

— Кога мислиш да осъществиш контакт с Уайнбърг?

Поех си дълбоко дъх и спрях поглед върху черния линкълн, който се движеше на няколко коли разстояние пред нас.

— Възможно най-скоро.